Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (119)

117

— Измама! Дисквалифицирана си! — викна Директора побесняла.

— Не съм мамила! Да си казала, че летенето е забранено? Някой да го е казал? Не.

— Състезанието беше по земя!

— Пак питам — някой да го е съобщавал? Това, че вундеркиндът ви е прикован за земята, не значи, че и с мен трябва да е същото. Аз съм еволюирала отвъд тази спънка.

Това наистина вбеси Директора. Сред морето невидими лица се разнесе шепот и те запристъпваха от крак на крак. Свих криле с усещането, че десетки хора ме наблюдават.

— Дисквалифицирана си — отсече Директора. — Победител е Омега.

— Все едно — казах, потиснах отвращението си и стрелнах Омега с поглед. — Май и връзките на обувките не можеш да си вържеш без нея, а?

Той смръщи съвършените си вежди, но не проговори.

Ръч и Ейнджъл ме хванаха за ръце и се прилепиха до мен, сякаш за да ме защитят. Присъствието им ми действаше много успокояващо. Щях да се почувствам още по-добре, ако Зъба също беше с мен, готов да ме подкрепи.

— Следва съревнование по сила — рече Директора. — Мускулите на Омега са около четиристотин процента по-силни и по-здрави от тези на нормално момче. Донесете тежестите!

Притежавам необичайна, стряскаща сила — не само за момиче и не само за възрастта си. По-силна съм от почти всеки възрастен, независимо дали е мъж, или жена. С всички ни е така. Но не притежавах мускулите на суперменчето, а и по принцип бях създадена за интелект, бързина и умел полет. А не да тегля трактори след себе си.

Задачата ни всъщност доста наподобяваше теглене на трактор. Трупаха тежести на една дървена плоскост и ние трябваше да я дърпаме по пода с дебела верига. Движехме се наравно докъм двеста и двайсетия килограм, след което суперменчето постепенно започна да ме надминава. Едва успях да помръдна товара от двеста и деветдесет килограма, докато той го измести с близо метър.

Продължаваха да трупат тежести — триста и шейсет килограма. Не можех да повярвам, че съм на път някакво си момче да ме победи по сила. Нямаше да го допусна.

Стиснах зъби, изпуках кокалчета и метнах веригата през вече прежуленото си рамо. Двамата с Омега се спогледахме. Когато Директора наду мощната си свирка, наведох глава, забих пети в прахта и дръпнах с всичка сила. По челото ми изби пот. Имах чувството, че веригата дълбае бразда в рамото ми. Дъхът излизаше със съскане през стиснатите ми зъби.

Плоскостта трепна и я помръднах с около шест милиметра.

Омега издърпа своята на близо трийсет сантиметра.

Когато го обявиха за победител, той ме изгледа със странните си безизразни очи. Бях почти убедена, че не е робот, но се зачудих дали не бяха отстранили емоциите му. Разбира се, беше момче, тоест трудно можех да преценя. Ха-ха!

Все едно.

Не знам дали сте забелязали, но много мразя да губя. Не съм спортсмен и не умея да го правя с достойнство. Ненавиждах Омега, задето ме беше надвил. Щях да му го върна. Не знаех как, не знаех и кога, но бях сигурна, че ще го направя.

— Следващата надпревара ще бъде по интелект — произнесе високопарно Директора.

Едва сдържах стона си. Бях изключително умна и съобразителна, естествено, но не бях получила почти никакво образование. Знанията ми се дължаха основно на телевизията и на Джеб. Знаех отлично как да се бия и как да оцелявам. Знаех по нещо за места като Египет и Монголия от „Нешънъл джиографик“. Но не бях получила почти никакво стандартно образование. По време на двата месеца, които прекарахме в онова ужасно училище във Вирджиния, установих, че в сравнение с повечето деца на моята възраст бях като селския идиот. Само по отношение на образованието. Не и за важните неща.

— Първи въпрос — започна Директора.

Тълпата се обърна, за да проследи дуела по знания между мен и Омега.

— Стените на замъка са високи петстотин и петдесет сантиметра, с дебелина двеста и десет сантиметра и дължина триста и тринайсет метра. Един кубичен метър камък и хоросан тежи петстотин килограма, тоест точно половин тон. Колко тона камък и хоросан има в стените?

Омега се втренчи в нищото и очевидно започна да пресмята.

— Шегуваш ли се? — казах аз. — За какво ми е нужно да знам това?

— Ами, ако трябва да направиш ремонт? — предположи Ръч.

— Не може ли просто да наема строителна фирма? — попитах.

— Изчислението е просто — попари ме Директора.

— Така ли? Ами, защо ти не го сметнеш?

Бузите й поруменяха, но не отстъпи.

— Предаваш ли се?

— Изобщо не се предавам — отговорих. — Просто смятам, че е пълна безсмислица. Не може ли вместо това да отключим някоя ключалка? Аз и Омега. Да видим кой ще се справи по-бързо.

— Две хиляди четиристотин деветдесет и шест цяло сто седемдесет и пет тона — каза Омега.

— Добре, умнико, да видим: летиш на пет хиляди и петстотин метра височина със скорост двеста двайсет и пет километра в час, да речем — казах аз. — Срещу теб духа югозападен вятър със скорост около седем възела. Колко време ще ти е нужно, за да стигнеш от Филаделфия до Билингс, Монтана?

Омега повдигна вежди и започна да изчислява.

— Да не искаш да кажеш, че ти можеш да го сметнеш? — попита Директора.

— Искам да кажа, че съм достатъчно умна да знам, че ще стигна, когато стигна! — едва не извиках в отговор. — Що за дебилни въпроси?! Нямат нищо общо със способността ни да оцеляваме.

— В новия свят ще имат много общо, Макс — отвърна Директора. — Може би в твоя свят нямат. Но с него е свършено.