Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (14)

12

— Аз няма да се откажа от мисията.

Произнесох го достатъчно силно, така че Зъба — на няколко метра от нас — да ме чуе.

Намирахме се едва на две хиляди и четиристотин метра височина във въздуха, но беше доста студено, вероятно под нулата. Очите ми непрекъснато сълзяха от вятъра.

— Знам.

— Това е пълна глупост — казах.

Под мен река Пекос се виеше като тънка лъскава змия през западните предели на Тексас.

— Надеждите и мечтите им не са глупост — отвърна Зъба.

По бузите ми изби руменина.

— Нямах това предвид — изръмжах. — Просто… Тръгнахме в някаква посока, а сега се отказваме да я следваме. Един ден се очаква от мен да спася света, на следващия оглеждам къщи за продан. Не разбирам. Плюс това благодарение на твоя план не можем дори да се изплюем, без някой да ни забележи и да ни разпознае. С кой акъл се съгласих на това!

Зъба отвори уста, но го прекъснах:

— Плюс това в момента малките са поверени на грижата на слепец и говорещо куче. Явно съм полудяла! Така де, повече от обичайното. Връщам се.

Свих едното си крило, готова да опиша широк кръг и да поема обратно, но Зъба се вклини пред мен с каменно лице.

— Обеща! — каза той за мое удивление. — Каза, че ще огледаме набързо наоколо и ще потърсим подходящо място.

Продължавах да се чумеря. Мислено се поблагодарих, че никой не ми беше правил забележката как от това така лицето ми погрознява.

— Остави техните взривове, глобални затопляния и замърсявания — продължи той. — Ти, аз и другите ще си намерим някое безопасно местенце. Ще се появим отново, когато всички останали вече са изчезнали и играта им на световно господство е приключила.

Напоследък определено беше станал доста приказлив.

— Чудесен план! Само дето тогава няма да ни е възможно да излизаме, защото слънцето ще ни изпържи поради липсата на озонов слой — рекох ядосано. — Ще трябва да живуркаме дълбоко във влажните пещери и да се храним с белезникави буболечки, тъй като всичко останало, което има някакъв вкус, ще е наблъскано с живак, радиация или нещо подобно!

На лицето на Зъба се изписа познатият ми израз на сдържано търпение и това, разбира се, накара чашата ми да прелее.

— Няма да има телевизия и радио, тъй като всички хора ще са мъртви! — Бях набрала инерция. — И единственото ни забавление ще бъде изпълнението на песента на Гази за запека! Няма да има увеселителни паркове, музеи, зоопаркове, библиотеки и удобни обувки! Ще бъдем като пещерни хора и ще се опитваме да си съшием дрехи от растителни влакна. Няма да имаме нищо! Нищо! И всичко това само защото ти и малките искате да се излежавате в някой удобен фотьойл в най-важния момент от историята!

На устата ми беше излязла пяна.

Зъба ме погледна.

— Може би не е лошо да те запишем на курс по плетене. За по-късно, когато дойде ред на растителните влакна.

Опулих се насреща му, изумена, че моето описание на апокалипсиса му се струваше толкова забавно. Нещо в мен се пречупи. В последните двайсет и четири часа всичко се беше обърнало надолу с главата. Предишният ми живот беше отвратителен, но този — направо не беше за вярване, — беше още по-отвратителен.

— Мразя те! — изкрещях в лицето му.

Свих криле, наклоних тяло и се понесох към земята с над триста и двайсет километра в час.

— Не е вярно-о-о-о! — Гласът на Зъба се стопи в нищото далеч над мен.

Вътре в главата ми, почти заглушен от воя на вятъра в ушите ми, чух как Гласът изцъка.

Вие двамата сте луди един по друг — каза той.