Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (120)

118

Денят ми вървеше ужасно. Тези състезания бяха пълна загуба на време. Непрекъснато очаквах да ме прониже ослепителен токов удар. И падах пред някакво момче. При това боят до смърт тепърва предстоеше.

А Зъба така и не се появяваше.

Ясно ми беше, че му е необходимо време, за да стигне до тук. Логиката диктуваше, че ще се появи в близките шест часа. Но го нямаше в момента, а аз бях на крачка от пречупването.

Огледах Ръч и Ейнджъл. Ръч беше изключително напрегната, свила пръсти до бедрата си. Ейнджъл бе придобила плашещото съсредоточено изражение, с което се канеше да накара някой непознат да направи нещо. Внезапно си спомних, че доктор Мартинес беше истинската ми майка. Вероятно поради факта, че ме бяха лъгали толкова много пъти, ми беше трудно да го приема за истина. Поне имаше голяма вероятност тя да е истинската ми майка.

Исках да я видя. Заедно със сестра ми, Ела.

Трябваше да се махна от тук.

Една мутантка до Ейнджъл повдигна вежди и се огледа объркано. И премигна. Ейнджъл се втренчи в нея и се съсредоточи. Опа. Мутантката се наведе към мутанта до себе си и му прошепна нещо толкова тихо, че не можах да чуя.

Ейнджъл изглеждаше доволна. Стомахът ми се сви.

— Какво става, миличка? — прошепнах през стиснати зъби.

— След малко ще стане доста интересно — заяви тя доволно.

— Какво имаш предвид под интересно? — попитах предпазливо.

Ейнджъл се замисли, а после поясни:

— Ами, всички ще изперкат?

— Ъ-ъ… По добрия начин?

— По интересен начин — каза и огледа тълпата.

— Време е за решаващата битка — гръмна гласът на Директора от високоговорителите.

И в този миг настана пълен хаос. Най-точното описание би било, че сякаш всички едновременно се бяха напили с някаква влудяваща напитка и дадоха на късо. Мутантите неочаквано започнаха да се бият помежду си. Някои очевидно бяха преминали военно обучение, но повечето просто се бутаха, удряха си шамари и се деряха един друг.

— Спрете! — извика Директора в микрофона. — Спрете! Какво става?

— Искат да се махнат от тук — каза Ейнджъл, без да ги изпуска от поглед.

— Искаме да се махнем от тук! — закрещя тълпата.

— Писна им да се държите с тях като с безлични номера и експерименти — обясни Ейнджъл.

— Не сме номера! — чух гневни викове. — Не сме експерименти!

— Хм-м — казах аз и огледах околността в търсене на възможни маршрути за бягство.

— И се чувстват като пешки — продължаваше Ейнджъл.

— Не сме просто пешки! — викнаха мутантите.

— Те също са хора, нищо, че са били клонирани и създадени изкуствено — каза Ейнджъл, пристъпи до мен и ме хвана за ръка.

— И ние сме хора! — крещяха гласовете. — И ние сме хора!

— Добре-е-е — казах и на мига събрах около себе си Ръч, Ейнджъл, Ари и Тото. — Да се махаме от тук. Стигаме до стената и тръгваме покрай нея, докато не намерим откъде да излезем.

Те кимнаха. Запровирахме се в тълпата, като избягвахме размаханите юмруци и блъскащите се тела.

— Роботи! — извика Директора.

Роботите около нас до един застанаха мирно и вдигнаха оръжие.

— Овладейте тълпата!