Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (83)

81

Знаете ли какво е другото странно нещо в Европа? Всичко е миниатюрно. Както си летяхме и — хоп! — преди да мигнем се бяхме озовали над Белгия! Цяла Западна Европа можеше да се побере в Щатите на изток от Мисисипи. Полетът от Англия до Франция ни бе отнел половин час. Прекосяването на Франция — шест часа. В Щатите ни бяха нужни близо осем часа, за да преминем само Тексас.

Все едно. Ето и еднозначното ми определение за немците: чистофайници. Леле мале, колко чиста държавица! А Франция? Не чак толкова.

— Така… Никакви чорапи, разхвърляни по пода — наредих, преди да се приземим на равно край някакъв град на име Лендехайм. — Направо ще полудеят, ако ги видят.

Лендехайм беше като проектиран от немските служители в „Епкот“^[1]. Очаквах всеки момент иззад някой храст да изскочи Бамби. Къщите бяха като от бисквити — до там, че стомахът ми закъркори.

Единствената главна улица през градчето се виеше нагоре към невероятен средновековен замък. Да, познахте — „Айтекс“. Все така владеещи простосмъртните по своя си начин.

— Това е прекалено — каза Тото и скокна от прегръдките ми. — Иде ми да започна да садя цветя или нещо подобно.

— Хълмовете-е-е оживя-я-ява-а-ат — зачурулика Ръч и разпери ръце широко, — от звука на^[2]…

— Така, слушайте всички! — прекъснах я аз. — Замъкът е от другата страна на тези дървета. Да огледаме набързо и да решим каква ще е следващата ни стъпка.

Поех между дърветата, като бутах настрана тучните немски храсталаци. Честно казано, очаквах горите в Германия да са по-подредени.

— Не, не ми казвай — изпръхтя Тото, докато подтичваше след мен. — Ще проникнем с взлом, ще отмъкнем нещо, ще счупим това-онова, за малко ще ни се размине да ни заловят, след което ще избягаме по изключително опасен и зрелищен начин. Нали?

Стиснах зъби и се направих, че не чувам кискането на Ръч.

— Може би — троснах се. — Да не би да имаш по-добър план?

Известно време остана смълчан.

— Ами, не.

Не знам дали ще ми повярвате, но провирането през непозната гора в Европа посред нощ в компанията на бивш Заличител, говорещо куче и две деца, за чийто живот отговарях, не беше кой знае колко забавно. Или пък гледах твърде мрачно на нещата?

За пореден път се убедих колко ба-а-авна и мъчителна история е ходенето в сравнение с летенето, но не исках да рискувам да ни видят — не и толкова близо до замъка. Не бих се учудила, ако имаха наблюдателни кули, радари или прожектори. А може би и трите заедно.

Накрая стигнахме. Застанала в края на гората, отправих взор през рова към дебелите високи стени. Не бях виждала по-внушителен замък през живота си. Беше пълен с кули, бойници и тесни амбразури за точните стрели на Робин Худ, а останалите прозорци бяха с витражи. Разбира се, прожекторите и бодливата тел в горната част на стената разваляха малко този чар, но през присвити очи не се забелязваха толкова.

— Има желязна решетка — посочи Ръч с шепот. — Да надникнем през нея!

— Аха.

Приклекнахме в сенките и се насочихме към замъка — къде с пълзене, къде клечешком, — като внимавахме да не се натъкнем на някой капан или друг вид клопка. На десетина метра от портала застинахме при звука на маршируващи стъпки и се залепихме за земята.

С орловия си поглед видях новото поколение Заличители да крачи из двора. Съвсем ясно видях и редиците хора, които маршируваха след тях със свирепо изражение на лицата. В тях имаше нещо необичайно. И не съвсем човешко. Накрая съзрях собствения си клонинг — Макс II, която се беше опитала да ме замести, а после Джеб я бе накарал да ме убие. Значи отново се появяваше на сцената.