Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (53)

51

Не ми беше ясно защо на снимката се виждаше само миналото на Гази, нито пък защо останалите не получихме рамки. Белите престилки определено обичаха да се правят на загадъчни!

Проверихме се един друг за срок на годност, но такъв липсваше при всички ни. Засега. Макар че, честно казано, когато се сблъскваш със смъртта толкова често, колкото го правехме ние, усещането се изтърква. Стаята ни беше без прозорци, така че не можехме да се ориентираме за хода на времето. Борехме се със скуката, като замисляхме планове за бягство и различни действия, които можем да предприемем. Разиграх пред ятото най-различни сценарии, като посочвах предимствата на всеки един.

Както правят водачите.

— Представете си, че идват да ни отведат — започнах за стотен път.

— А в коридорите бъка от зебри — обади се Иги саркастично.

— И внезапно от нищото избълват тонове балончета — добави Газопровода.

— След което всички започват да дъвчат сушено говеждо — вметна и Ръч.

— Да — одобри Иги и потри ръце. — Аз ще хвана една от зебрите. Гази, ти напълни всички балончета със запазения си аромат, така че хората да започнат да кашлят и да се давят. След това ще им хвърлим сушеното говеждо в очите! Ето това се казва план!

Избухнаха в смях и дори Зъба ми се ухили, докато ги оглеждах кисело.

— Просто искам да сме подготвени — обясних.

— Да, подготвени за смъртта — рече Иги.

— Никакво умиране! — сопнах му се аз. — Нито сега, нито в скоро време!

— Ами срока ни на годност? — попита Гази. — Може да се появи всеки момент. А и какво ще правим с тъпата Ейнджъл, която ни предаде?

Исках да му кажа доста неща по този повод, но сега не беше моментът.

Отворих уста, за да го обсипя с утешителни лъжи, но вратата се отвори.

Обърнахме се тревожно. Пред нас стоеше един от Белите престилки, въоръжен с папка. Прегледа бележките си и побутна очилата на носа си.

— Така — рече делово. — Трябват ми слепият и онзи, който може да имитира гласове.

Загледа ни очаквателно. Ние просто се пулехме насреща му.

— Ти да не си надрусан? — попитах озадачено.

— Аз ли? Не — отговори той объркано и потупа с химикалка по папката. — Трябва да проведем няколко последни теста.

Скръстих ръце и двамата със Зъба инстинктивно застанахме между него и останалите от ятото.

— Няма да стане — казах.

Бялата престилка ме изгледа изненадан от отказа за съдействие — очевидно не беше прочел подробно описанията ни.

— Стига. Хайде, да тръгваме — рече, като се опита да докара заповеднически тон, но постигна някакво скимтене.

— Шегуваш се, нали? — удивих се аз. — Ако нямаш автомат под ръка, няма да извадиш късмет, храбрецо.

Той повдигна вежди.

— Слушай, нека дойдат доброволно и няма да имате проблеми.

— Хм… Мисля да откажа.

— Какви проблеми? — попита Гази зад мен. — Готови сме на всичко, ако ще ни разведри от тази скука.

Бялата престилка си придаде строго изражение.

— Вижте, опитваме се да намерим различно решение от оттеглянето ви — каза той. — Може да се окаже, че сте полезни с нещо друго. След план „Наполовина“ ще оцелеят само хората, от които има полза. Всъщност по-добре да го бяха кръстили „Един на хиляда“. Ще имаме нужда от хора с полезни умения за новия строй, за Ре-Еволюцията. Съветвам ви да ни съдействате, за да разберем дали не бихте били полезни живи.

— Защото най-вероятно няма да сме особено полезни мъртви — рече Ръч замислено.

— Надали — съгласих се аз. — Е, може да ни ползват за изтривалки.

На лицето на Бялата престилка се изписа погнуса.

— Или вместо онези уреди на паркингите, които показват къде да паркират колите — предложи Иги.

Затвори очи и застина, за да ни покаже как щяхме да изглеждаме.

— И това става — приех аз.

Бялата престилка ни изучаваше ужасено.

— Не — обади се накрая, опитвайки се да запази самообладание. — Но в Китай проявяват интерес да ви ползват като оръжия.

Това звучеше интересно.

— Ами, кажи на Китай да си гледа работата — казах му аз. — Сега се омитай от тук, преди да направим изтривалка от теб.

— Елате за проби! — опита твърдия си тон за последно той.

— Ела на себе си! — казах му не по-меко.

Той се завъртя ядосано и се насочи към вратата. Гази ме погледна с въпрос: да не се ли спуснем след него и да излезем? Поклатих глава: не сега.

— Ще си платите за това — каза Бялата престилка и вдигна картата си пред автоматичната брава.

— Де да ми бяха давали по петаче за всеки път, когато съм го чувала — замечтах се аз.