Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (41)

39

Не знам след колко време — след като ръцете ми изтръпнаха, а по глезените ми заиграха иглички — вратата се отвори.

Дребна жена с посивяла коса, облечена в бяла престилка, влезе с поднос в ръце. Нечия зла баба.

Въздухът се изпълни с нов мирис.

Опитах се да не вдишвам, но беше невъзможно.

Жената тръгна право към мен с усмивка на дружелюбното си лице.

Стегни се, Макс. Това беше моя мисъл. Гласът не се беше обаждал от мелето в пустинята.

Опитах се да си придам безгрижен вид — доколкото беше възможно за четиринайсетгодишно дете птица, приковано за легло в ада.

— Това е новост — рекох хладнокръвно. — Мъчение с курабийки с шоколад. Ти ли го измисли?

Жената явно се смути, но се опита да се окопити и рече:

— Решихме, че сигурно сте гладни. Току-що ги опекохме.

Помаха над подноса, за да може невероятното ухание на ванилия и топли курабийки да стигне до всички ни.

— Аха — казах. — Понеже всички маниакални учени злодеи прекарват паузите за кафе в биене на качествена сметана за тестото. Ама че нелепица!

Тя ме погледна изненадано. От гнева кръвта ми кипна.

— Печелите точки за килията — продължих и кимнах към стаята. — Оковите с велкро също си ги бива. Чудесно начало. Курабийките с шоколад обаче малко издъниха работата. Явно си избягала от час, когато са ви преподавали поведение с пленниците.

По бузите й избиха розови петна и тя отстъпи.

— Задръж си тъпите сладки — рекох с присвити очи и в гласа ми се прокрадна ръмжене. — Каквото и да сте ни замислили, изроди такива, захващайте се. Стига сте ни губили времето.

Лицето й застина като маска и тя се насочи към вратата.

Това е планът — помислих си. Когато дойдеха да ни отведат, щяхме да се възползваме. Определено.

Тъкмо стигна до вратата, когато Тото надигна отпаднало глава.

— Не бързай толкова — изхъхри той. — Аз няма да откажа една курабийка. Не съм толкова превзет.

Двамата със Зъба се спогледахме и завъртяхме очи.

Жената се стресна от факта, че Тото говори, и се поколеба как да постъпи. Накрая просто се втурна към вратата. Звукът от хлопването й ме прониза до мозъка на костите.