Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (19)

17

— За какво мислиш? — Тихият глас на Зъба едва достигаше до мен над припукването на огъня.

Мисля си колко по-лесно беше всичко по времето, когато всички просто правеха каквото им кажех — помислих си с горчивина, а на глас казах:

— Чудя се дали малките са добре.

— Мястото беше доста уединено и лесно за отбрана. А и ако всички Заличители са мъртви…

Зъба дръпна пръчката от огъня и взе да духа хрупкавото парче печен заек.

Да, заек. Бяхме го хванали и се канехме да го изядем. Няма да ви занимавам със случилото се между тези два момента. Просто оцеляването си е оцеляване — това е положението. Надявам се никога да не ви се наложи да го разберете лично.

Той ми подаде пръчката и задъвках. Замислих се колко нелепо биха прозвучали правилата на етикета в случая и се ухилих. После избухнах в смях.

Зъба ме изгледа.

— Денят на благодарността у Ан — казах. — Седнете изправени на масата, със салфетка в скута, изчакайте да се сервира на всички, кажете молитвата, сипвайте си по малко, започнете с вилицата за салата и не се оригвайте.

Махнах с ръка към прашната пещера, в която бяхме напалили огъня си и сега късахме парчета от Тъмпър^[1] със зъби.

Зъба се усмихна половинчато и кимна.

— Поне не е пустинен плъх.

Вижте какво, лигльовци, онези, дето потръпвате погнусено… Да видим как бихте реагирали вие, ако не сте яли нищо от три дни, при положение, че сте биологична аномалия, нуждаеща се най-малко от три хиляди калории дневно, и някой изведнъж ви предложи топло, опушено, препечено парче плъх фламбе. Така бързо ще го налапате, че ще си изгорите езика! И дори няма да ви хрумне да поискате кетчуп.

— Нали знаеш какво му е хубавото на плъха… — започнах аз.

— Че има две бутчета повече — довършихме двамата заедно.

Погледнах го. Сенките от огъня играеха по острите ъгловати черти на лицето му. Бях отраснала с него, вярвах му повече отколкото на всеки друг, разчитах на него. А в момента се чувствах, все едно е почти непознат.

Отдръпнах се от огъня и приседнах, облегнала гръб в скалата. Зъба избърса ръце в дънките си и седна до мен. Навън се беше стъмнило. Гъсти кълбести облаци закриваха звездите. На това място вероятно валеше само няколко пъти годишно и явно един от тях наближаваше. Надявах се, че останалите от ятото са на топло и в безопасност там, където ги бяхме оставили.

— Какво правим тук, Зъб?

— Малките искат да намерим място, на което да се установим.

— Ами Училището и спасяването на света? — попитах с точността на хирургически прорез.

— Трябва да се откажем от тяхната игра — рече Зъба тихо, загледан в огъня. — Да излезем от уравнението.

— Не мога — признах аз безсилно. — Просто… трябва да приключа с това.

— Макс, можеш да си промениш мнението.

Гласът му напомняше есенни листа, сипещи се леко над земята.

— Не знам как.

И изведнъж гърлото ме стегна. Притиснах юмруци върху очите си и захлупих лице върху кръстосаните си на коленете ръце. Ама че гадост! Исках да се върна обратно при друг…

Ръката на Зъба нежно отметна косата от врата ми. Дъхът застина в гърдите ми и всичките ми сетива застанаха нащрек. Ръката му отново ме погали по косата — съвсем нежно, след което продължи по шията ми, по рамото и надолу по гърба. Потръпнах и го погледнах.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Помагам ти да си промениш мнението — прошепна той.

После се наведе, вдигна брадичката ми и ме целуна.