Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (36)

34

Хм. Ако информацията имаше физическо изражение, главата ми щеше да избухне на мига и парченцата мозък щяха да обсипят някой нищо неподозиращ гражданин на паркинга пред супермаркета под нас.

Нека просто кажем, че бях смаяна — а това не става лесно, кълна се.

Ченето ми увисна. Зяпнах мрачното лице на Зъба и единствено мисълта, че всеки момент щях да се нагълтам с буболечки, ме накара да затворя уста.

Неслучайно аз съм водачът. Така де, и защото съм най-голяма, но и поради това, че съм умна, силна, бърза и решителна. И имам желание да бъда водачът. Аз вземам решенията. И сега с типичната за всеки водач проницателност събрах две и шест и сътворих единствения въпрос, който можеше да разбули самата същност на проблема.

— Мо-о-оля?

— Намерих снимката в кабинета на доктор Мартинес в къщата им — повтори Зъба, но аз му махнах да замълчи.

— Претърсил си кабинета й?

На мен не ми беше хрумнало да го направя. Нито първия път, нито сега.

Лицето му остана безизразно.

— Трябваше ми кламер.

— Има книги за присаждане на ДНК?

— И за птици.

— Тя е ветеринарен лекар.

— Хубаво, ветеринар е. Но все пак: птича анатомия плюс теория на ДНК-рекомбинирането, плюс снимката на Газопровода…

— Боже, не мога да мисля! — измърморих и притиснах ръка до главата си.

Всичко е част от общата картина, Макс — не закъсня Гласът с поредното си безценно включване. — Просто трябва да събереш парченцата от пъзела.

Подобни глупости като от късметче от китайска сладка^[1] изобщо не ми помагаха. В крайна сметка, можех да науча всичко това по много начини и без проклетия Глас в главата си.

— Вярно? — изръмжах. — Трябва да събера парченцата? Чудесно! Благодаря за страхотния съвет! Да ми беше казал по-рано, долен…

Осъзнах, че говоря на глас, и млъкнах.

Не знаех какво да мисля. Зъба беше единственият, пред когото можех да си го призная. Ако бях с някой от останалите, щях да измисля нещо, за да прикрия истината.

Поклатих глава.

— Не знам какво става. Знам само, че тя ми помогна. При това не веднъж, а два пъти.

Зъба остана безмълвен, което ме влудяваше.

Бяхме стигнали до каньона, където оставихме ятото. Огледах района, но не открих издайническата струйка дим от огъня им. Което означаваше, че поне веднъж бяха проявили разум, бяха се прикрили, бяха…

Двамата със Зъба се спуснахме в каньона, но вече бяхме сигурни. Бяхме разбрали още на шейсет метра височина. Нямаше нужда да пипам прегорялата пепел или да се оглеждам за следи, въпреки че го направих, разбира се.

Беше ужасяващо, потресаващо ясно — ятото не беше тук от няколко дни. И следите по земята в каньона сочеха, че ги бяха отвлекли насила.

Докато аз се тъпчех доволно с домашни курабийки с шоколад, приятелите ми бяха попаднали в засада, което казваше много.

Отпуснах глава върху десницата си и вдигнах непотребната си лява ръка.

— Мамка му!

Което значително омаловажаваше ситуацията.