Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (90)

88

Ако трябва да съм искрена, хич не е лесно човек да ме изненада. Направо съм „неизненадима“. И все пак признавам, че това определено беше последното, което очаквах да чуя.

— Уха-а, да не си се надрусала с нещо? — казах, доволна, че гласът ми остана твърд като камък. Почти.

Директора се приближи и сложи няколко CD-ROM-а на голямото си бюро.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш, Макс, но се вгледай в мен. Все едно съм твое по-възрастно копие.

Загледах русата коса и тъмнокафявите очи. Спомних си думите на Ръч, че й напомня на някого.

— Вярно ли? — казах. — Да видим крилете ти.

Тя се усмихна.

— Аз не нося птича ДНК. Но ти… ти беше най-убедителният ни триумф.

Все още се опитвах да се съвзема от шока, затова отговорих автоматично с остроумна забележка.

— И защо тогава двамата с Тер Борщ непрекъснато се опитвате да ни убиете?

— Ти си предишно поколение, Макс — обясни тя. — Не знаем колко ще живееш. В новия ни свят няма място за грешки.

Думите й ме стъписаха.

— Ще ти споделя нещо — майчиният ти инстинкт е плачевен.

— Аз съм твоя майка, Макс, но съм и учен. Повярвай ми, да те гледам как растеш отдалеч, да планирам цялата игра и всичките изпитания… Понякога си мислех, че няма да издържа.

— Интересно, и аз се чувствах по същия начин. Но по съвсем други причини. Ти поне си имала избор — подчертах с нарастващо изумление.

— Реших се на върховна саможертва, за да създам един нов свят. Отдадох собственото си дете за каузата.

— Това не е саможертва! — казах вбесено. — Саможертва би било да пожертваш себе си! Вместо това си се измъкнала, като си жертвала мен! Усещаш ли разликата?

Тя се усмихна с известна тъга.

— Толкова си умна, Макс. Много се гордея с теб.

— Не мога да кажа същото — отвърнах аз. — За Бога! Представям си часа за семейството в училище. Ставам и заявявам: „Майка ми е зъл учен, планиращ Холокост, с който да унищожи половината население на Земята“. Надали бих го преживяла!

Тя се обърна и седна зад бюрото.

— Джеб е виновен, че се извъди толкова устата.

Изгледах я ядно.

— А ти си виновна за сбърканата ми ДНК! И че съм окичена с чифт криле, по дяволите! Какво точно си си въобразявала?

— Въобразявах си, че населението на света е на път да се самоунищожи — каза тя със стоманена нотка, която звучеше доста познато (и аз имам същата). — Мислех си как някой трябва да се опълчи и да предприеме драстични мерки, преди планетата да загуби способността си да поддържа човечеството. Вярно, моя дъщеря си, но все пак си част от общата картина, част от уравнението. Казах си, че съм готова на всичко, за да подсигуря оцеляването ни. Дори и за момента да изглежда чудовищно. В бъдещето в учебниците по история ще ме нарекат „спасителка на човечеството“.

Чудесно. Най-сетне, след цели четиринайсет години, се срещам с майка си и тя се оказва напълно сбъркана. Този ден ставаше все по-ужасен.

Преглътнах и казах:

— Мегаломанията ти си я бива.

Директора даде знак на роболетите, които стояха във въздуха в дъното на кабинета.

— Отведете ги на мястото, което подготвих — нареди тя. — Знаете какво да правите, когато стигнете там.