Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (33)

31

Та така, драги читатели. Най-_унизителното_ признание, което бих могла да изтърся, плюс загубата на лявата ми ръка в един ден. Искам да кажа, че ръката си беше на мястото, но висеше безжизнена. За момента не служеше за нищо повече от украса.

Точно като самочувствието ми.

Потрепервах от ужас всеки път, щом в замаяния ми ум нахлуеше споменът как изричам глуповато: „То-о-о-олко-ва те обичам“. Това изпълнение гарантираше, че никога, за нищо на света, нямаше да се пристрастя към валиума или към нещо подобно.

Доктор Мартинес беше изключително разстроена за ръката ми. След операцията се обля в сълзи и започна да се извинява.

— Виж, аз те накарах — казах й.

— Не си ме карала. Не трябваше да го правя.

Изглеждаше смачкана.

— Независимо от всичко се радвам, че го няма — казах аз. — Наистина се радвам.

Прекарах следващия ден в без-Гласие и в опити да се науча да правя всичко само с дясната си ръка. Беше страшна досада, но ставах все по-добра. Непрекъснатите ми опити да раздвижа пръстите на лявата си ръка се увенчаха с неуспех: нямаше мръдване, нито дори усещане в тях. По-нагоре по ръката обаче усещах болка.

Непрестанно чувствах и черните като нощта очи на Зъба върху себе си — дотам, че ми идваше да потъна вдън земя. Доктор Мартинес и Ела излязоха за малко и аз го приклещих.

— Онова, което казах вчера, не означава нищо! — изсъсках. — Обичам всички от ятото! А и се дължеше на валиума!

На обикновено безизразното му лице изплува непоносимо самодоволно изражение.

— Аха. Дано си повярваш някой ден. Ти ме о-о-обичаш.

Замахнах към него, но той отскочи пъргаво назад, така че само раздрусах лявата си ръка, от което тя ме заболя.

Той се засмя, след което посочи гората през прозореца.

— Избери си някое дърво. Ще издълбая инициалите ни в кората.

Като едва сдържах гневния си вик, се спуснах по коридора, нахлух в банята, треснах вратата и я заключих.

Свръхразвитият ми слух на хищна птица неумолимо долови кискането му отвън. Стиснах глава с дясната си ръка и промълвих:

— Бог да ми е на помощ.

Късно е за това, Макс — обади се Гласът. — Сега само ти можеш да си помогнеш.

О, не.

Гласът явно не беше свързан с чипа. Все още беше в главата ми.

Поради което равносметката от днешния ден беше:

1. Непотребна лява ръка;

2. Зъба убеден в някакви лигави чувства, които дори нямах предвид;

3. Гласът все още с мен.

Предвид тези отвратителни факти можех да постъпя само по един начин. Изкарах превързаната си ръка пред завесата на душа, седнах във ваната, пуснах струята над главата си и заплаках.