Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (91)

89

— Не че искам да ти развалям настроението допълнително, Макс — заяви Тото, — обаче майка ти е ужасна.

Погледнах го. В англо-злодейския речник „мястото, което подготвих“ е преведено с „просмукана от влага мрачна тъмница“. Буквално! Замъкът на Пепеляшка вървеше в комплект с истинска тъмница. А „знаете какво да правите“ се превеждаше с „оковете ги за стените като затворници от Средновековието“.

— Е — казах, — поне с такива родители не е особено трудно да си намирам причини да ги мразя.

Изглежда, бяхме единствените затворени в тъмницата, макар че ъглите чезнеха в мрака. Висящите по стените високоговорители бълваха промиващите мозъка обръщения на Директора. Само това беше достатъчно човек да загуби разсъдъка си — в случай че висенето окован за стената в тъмницата не е свършило работа.

Всички, с изключение на Тото и — донякъде — на Ари, бяхме родени летци. Така че оковаването ни за стена под земята беше едно от най-ужасните неща, които можеха да ни сторят.

Майка ми ни причини това.

Поклатих глава. Мисълта беше непоносимо потискаща.

— Да му се не види, не можеше ли да се окаже някоя красива проститутка или наркоманка като майката на Зъба!

— Като стана дума за Зъба — каза Ръч, — дано вече да се е насочил насам!

Надеждата проблесна слабо, но угасна почти на мига.

— Да, ако съобщението изобщо се е изпратило. И ако е преглътнал Ари, което ме съмнява. И ако успеят да стигнат до Европа ей така, на мига.

— Макс? — обади се Ейнджъл. — Описваш нещата съвсем ужасно, да знаеш.

Вярно беше. Ужасна бях. Щях да се отпусна на земята и да изплача огромното си, пронизващо, разкъсващо разочарование от майка си по-късно, когато останех сама. Сега беше нужно да престана да си го изкарвам на останалите.

— Права си — казах през стегнато гърло. — Съжалявам. Всъщност съм убедена, че съобщението се е изпратило — Ръч е неотразима в тези неща. А и говорим за Зъба. Вече пътуват към нас. Знам го.

Мълчание.

— Лъжеш много убедително, Макс — обади се Ръч с одобрение.

Изсмях се.

— Доста съм се упражнявала. Шегата настрана, наистина мисля, че вече са на път.

— Как ще прекосят океана? — попита Ари.

Не се заяждаше, просто се чудеше.

— Може да са си взели билети за самолет като нас — допусна Ейнджъл.

— Или пък са се промъкнали на борда гратис — предположи Ръч.

— Или пък са се издигнали високо в небето, изчакали са някой самолет да премине покрай тях, скочили са отгоре му и са се хванали здраво — казах аз с патос и всички избухнахме в смях.

Изиграх им Зъба, вкопчен в самолета, зяпнал от усилие на въздушната струя.

Смехът им като че ли накара стените да се отдръпнат и мракът вече не изглеждаше толкова плътен.

Високоговорителите досаждаха най-много, когато говореха на английски — щем, не щем, тогава разбирахме. Директора — или Майката-откаченячка, както бях започнала да я наричам — отново се пенеше за бъдещето и съвършенството.

— Тази жена е пропита от негативизъм — отбелязах.

— Съжалявам, Макс — рече Ръч. — Знам, че не оправда надеждите ти.

— Да — усмихнах се сухо. — „Побъркан масов убиец“ определено не беше сред предпочитанията ми.

Преглътнах поредния си порив да завия от разочарование. Най-сетне да открия майка си, а тя да се окаже най-ужасният ми кошмар. Беше твърде много дори за мен. На всичкото отгоре Ръч се опитваше да ме успокои, докато всъщност беше редно аз да успокоявам нея. По принцип единственият, който успокояваше мен, беше Зъба. А той ме беше изоставил.

В сенките се разнесе тихо дращене. Наострихме уши.

— Плъхове — каза Ръч притеснено.

Но не бяха плъхове. В далечината се появи висок силует. Застанахме нащрек, готови за бой, тъй като, така или иначе, не можехме да избягаме.

Разнесе се глас.

— Макс — каза Джеб.

Черешката на тортата на ужасяващия ми ден.