Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (34)

32

— По мое мнение не трябва да тръгвате, преди раната да е зараснала — каза доктор Мартинес с разтревожен вид. — Казвам ти го като лекар, Макс.

— И без това се забавихме твърде дълго — отговорих. — Освен това, благодарение на скоростните ни възстановителни сили на рекомбинанти, ще се оправя след около двайсет минути.

Беше й ясно, че преувеличавам, но ме познаваше достатъчно, за да знае, че дреболии от типа оздравяване и здрав разум обикновено не влияеха на решенията ми.

— Не искам да си тръгвате — рече Ела с тъга. — Нито ти, нито той.

— Знам — отвърнах й, — но се налага. Трябва да се върнем и да оправим… хм, ситуацията.

— Макс, можем ли да помогнем с нещо друго?

В очите на майката на Ела грееше такава топлина, че се почувствах неловко. Но не можех да поверя спасяването на света на някой друг ей така.

— Не, не мисля — отговорих учтиво.

Зъба чакаше зад мен, изнервен, че се налага да стои на открито в двора. Държеше се странно цяла сутрин. Не можех да преценя дали беше поради увисналата ми ръка, поради онова, което бях казала по погрешка, или поради нещо друго. Така или иначе, знаех, че нямаше търпение да се издигнем във въздуха. Аз също, отчасти.

А отчасти — не.

Естествено, не се разминахме без прегръдки. Тези хора не можеха да мигнат, без да напрегръщат някого. Чувството да прегръщам само с дясната си ръка беше неуравновесено — можех да вдигна лявата, но от лакътя надолу беше доста безчувствена. Странно.

Доктор Мартинес пристъпи към Зъба и протегна ръце, но изражението на лицето му я накара да спре. Тя се усмихна сърдечно и протегна ръка към неговата. За мое облекчение той я пое.

— Много се радвам, че се запознахме — рече тя.

Изглеждаше, сякаш едва успява да сдържи порива си да го прегърне.

Той стърчеше скован и безмълвен.

— Грижи се за Макс.

Той кимна и едното ъгълче на устата му се кривна. Знаеше, че мисълта, че някой трябва да се грижи за мен, щеше да ме подлуди. Изгледах го наперено. Със сигурност щяхме да обсъдим това.

— Доскоро — каза той на Ела и на доктор Мартинес с типичния си сантиментален, емоционален и свръхдраматичен глас.

После се затича през двора, скочи във въздуха и разпери криле точно преди да се вреже в дърветата. Двете се сепнаха при вида им — размахът му беше четири метра и двайсет. Той се издигна с лекота в небето и слънцето обагри крилете му в тъмнолилави тонове.

Усмихнах се за последно на Ела и на майка й. Бях тъжна, но не колкото последния път, въпреки съсипаната ми ръка. Открих ги отново — казах си. — Винаги мога да се върна тук.

И наистина можеше и да го направя, когато всичко това приключеше. Ако приключеше.