Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (5)

3

Оказа се, че да се движим по пътищата, като избягваме дупките в асфалта, ни коства твърде много усилия, затова убедих ятото да зарежем возилото и да продължим по въздуха.

Да се придържаме към онова, което можем да правим.

До полунощ вече бяхме прекосили Луизиана, бяхме навлезли в Тексас и се носехме към разлятата мъглява съвкупност от светлини на Далас. Насочихме се към най-неосветената зона, която намерихме, снишихме се и започнахме да се спускаме с плавни широки кръгове — все по-ниско и по-ниско.

Приземихме се в някакъв резерват и след около минута намерихме подходящи дървета, в които да преспим.

Да, в тях, не под тях. Аплодисменти за правителството, хайде, всички! От мен да знаете — резерватите са ценен природен ресурс! Нека ги опазим! Било то и само заради мутиралите деца птици във вашия окръг.

— Е, планът ти придоби ли някакви по-конкретни измерения? — попита Зъба.

Бяхме изпълнили ритуала с юмруци за лека нощ и останалите вече спяха. Просната на дебелия клон на една ела, аз поклащах крака си, унесена в мечти за горещ душ.

— Колкото и да се опитвам да събера две и две, все получавам трийсет и седем — отговорих аз. — Известните ни фактори са Училището, Института, „Айтекс“, ние, Заличителите, Джеб, Ан Уокър, другите експерименти, които открихме в Ню Йорк… Каква обаче е общата картинка? И къде е връзката между отделните елементи? Как точно трябва да спася света?

Не можех да призная пред по-малките, че не знам. Децата се нуждаят от човек, който да ги напътства, от човек, който контролира нещата. Така де, нямам предвид себе си. Но повечето деца имат такава нужда.

— Нещо ме кара да мисля, че трябва да започнем от Училището — продължих, въпреки че самата мисъл за него караше стомаха ми да се свие инстинктивно. — Помниш ли думите на Ейнджъл? Че дочула в мислите на хората в Училището за някакво чудовищно бедствие, след което почти няма да има оцелели?

Да, прочетохте правилно. Ейнджъл можеше да „чува“ мислите на хората. Поредното доказателство, че не сме обикновени дечурлига. Ейнджъл можеше не само да чете мисли, а понякога и да ги контролира.

Зъба кимна.

— И че ние ще оцелеем, защото имаме криле. И вероятно ще отлетим далеч от бедствието, каквото и да е то.

Умълчах се за около минута. Умът ми работеше толкова трескаво, че главата ме заболя.

— Имам два въпроса — обади се Зъба. Очите му бяха като късчета от нощното небе. — Първо, къде е Гласът ти? Второ, къде са всички Заличители?

— И аз се питах същото — отвърнах.

Онези от вас, които не са наясно, ще се зачудят — какъв Глас?

Ами, тъничкият Гласец, който чувах в главата си, разбира се. Какво, вие нямате ли си? Е, аз си имам.

Вярно, в последно време не се беше появявал, но това вероятно се дължеше на някаква техническа засечка. Така де, Гласът ми не беше на стандартно работно време. Твърде смело беше да се надявам, че е изчезнал завинаги. В същото време с известно притеснение осъзнах, че без него се чувствам самотна.

— Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че може би излъчват Гласа в главата ми и просто сме излезли извън обхвата им.

Зъба вдигна рамене, а аз продължих:

— Да… Казва ли ти някой… — Огледах бързо небето над нас. — Колкото до Заличителите, и на мен ми е чудно — това е най-дългият период, в който не сме ги виждали.

Бях убедена, че ни намират с помощта на микрочипа, който все още беше в ръката ми, но не бяхме срещали и един Заличител от четири дни. Обикновено се материализираха от нищото, независимо къде се намирахме и какво правехме. Напоследък обаче на заличителския фронт беше настъпило злокобно затишие.

— Неприятно е и създава усещането, че предстои нещо по-лошо. Сякаш над главите ни е надвиснал еднотонен метален сейф, който ще падне всеки миг.

Зъба кимна и рече замислено:

— Знаеш ли на какво ми напомня? Когато се задава буря, всички животни някак я усещат и се скриват. Внезапно изчезват и птиците, и всички звуци. Но огледаш ли се, ще установиш, че към теб се носи торнадо.

Повдигнах вежди.

— Значи според теб Заличителите са изчезнали, за да се спасят от задаващо се бедствие, така ли?

— Ами, да — отвърна той.

Облегнах гръб на ствола на дървото и отново зареях поглед в небето. Бяхме на около шестнайсет километра от Далас, но дори и тук светлините на града засенчваха звездите. Не знаех отговорите. Внезапно ме обзе усещането, че вече не знам нищо. Имаше само едно ясно нещо в живота ми — петте деца около мен. Те бяха единственото, в което бях сигурна, единственото, на което можех да повярвам.

— Заспивай — рече Зъба. — Аз ще поема стражата. Така или иначе, искам да погледна блога си.

Още преди да посегне към лаптопа в раницата си, клепачите ми натежаха.