Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (132)

130

Джеб вече беше там. В дома на доктор Мартинес. Донякъде го очаквах.

С ятото се приземихме в гората близо до къщата и след като огледахме предпазливо околността, пристъпихме в двора. На мига техният басет Магнолия изскочи изпод верандата и се разлая. Дотича по-близо, зърна Тото и се разлая още по-ожесточено.

— О, моля ти се — изсумтя Тото.

Входната врата се отвори. Ела изскочи отвътре с грейнало лице. В следващия момент осъзна, че не съм сама, закова се на място и огледа останалите.

— О, Боже! — прошепна. — Всички вие…

На лицето й се разля гигантска усмивка, тя се затича към мен и ме прегърна със слабите си жилести ръце.

— Ние сме сестри! — извика. — Бях си го пожелала! И сега е вярно!

Отдръпна се назад и двете се усмихнахме. Разбира се, чувствах много повече Ръч като сестра, но мисълта, че двете с Ела имахме една човешка кръв означаваше много. Някак ме караше да се чувствам по-стабилна. Може да звучи глупаво, но това е положението.

— Макс…

Доктор Мартинес излезе на верандата и вдигна ръка пред устата си. Джеб излезе след нея с посърнало, тъжно изражение. Все пак явно се радваше да ни види. Спомних си вида му, когато Ари бе издъхнал. Чувствата, които изпитвах към него, бяха толкова объркани, че направо ме заболя главата.

— Привет — изтърсих нескопосано.

За съжаление, това, че бях открила истинските си родители, не беше подобрило особено уменията ми да общувам. Така де.

Доктор Мартинес — чувствах се неловко да я наричам другояче — слезе по стълбите и се втурна към мен. Застинах на място, а тя ме прегърна с топлотата и нежността на майка. Сякаш някой ме зави с най-хубавото и най-меко одеяло на целия свят.

— О, Макс! — прошепна тя и ме погали по рошавата глава. — Не можах да повярвам, когато те видях първия път. Не бях сигурна. Но се оказа ти! Ти и никой друг!

Кимнах, сконфузена от сълзите, които рукнаха по бузите й.

— Аха.

На мига се наругах наум, че си бях глътнала езика и се държах като пън. Това беше майка ми! Човекът, за когото бях мечтала цял живот! Не само това, а и беше най-добрата майка в целия свят, единствената, която бих избрала! А аз стърчах посред поляната като плашило.

Прокашлях се и впих очи в обувките си.

— Радвам се, че си ти — успях да изломотя.

След което — пълен кошмар! — се разридах в пуловера й.

* * *

След четвъртата курабийка с шоколад започнах да й казвам „мамо“. Всички — цялото ято, плюс Ела, мама и Джеб, се отдадохме на почивка. Поглезихме се с горещ душ, а мама успя да намери дрехи за всички ни. Останалите мигновено я обикнаха и ми хвърляха погледи, изпълнени с благородна завист. Бях толкова горда с нея.

Беше странно, че тя вярва на Джеб. Той се отнасяше към нас нормално, както докато живеехме заедно. Ние обаче се държахме на разстояние, дори и когато се опитваше да ни спечели. Може би един ден щяхме да преглътнем всичко, което се беше случило. Той направи всичко възможно да ни обясни постъпките си. Част от тях се дължали на факта, че според него това бил най-удачният начин да ме обучи как да спася света. Друга част били планирани да изглеждат далеч по-лошо, отколкото са в действителност. А и той се стараел да ми помогне да избягам при всеки удобен случай. Отчасти били неща, на които бил принуден — трябвало да сътрудничи на Директора, за да узнава какво предстои и да е в състояние да ми помогне.

На мен не ми пукаше особено. Дълбоко в себе си се радвах, че научих всичко това, но нямаше да му простя лесно.

— Хайде, всички — обяви мама и излезе от тясната кухня. — Храната е готова!

Наблъскахме се около малката маса в трапезарията. Беше приготвила истинска мексиканска храна сама. Не като поръчка за вкъщи. Беше невероятна, а и беше сготвила предостатъчно, тъй като знаеше от колко много калории се нуждаехме.

— Братче, това ухае фантастично! — изсумтя Иги.

Ела го загледа как се храни, без да разсипва нито капка.

— Удивително е колко добре се справяш — каза му тя.

Иги се обърна учудено.

— Доста съм се упражнявал.

— И все пак мисля, че е удивително — каза Ела, а Иги се изчерви.

Гази и Ейнджъл бяха седнали един до друг от другата страна на масата. Отдавна не ги бях виждала толкова спокойни и щастливи.

— О, Макс, събрах малко остатъци в една купа за кучето ви — каза мама. — Оставих я на пода до задната врата.

Цялото ято замръзна.

Опа — помислих си аз.

Тото се изпъчи пред мен с обвиняващ блясък в очите.

— Купа на пода! — изфуча той. — Защо направо не ме вържете за някой кол на двора, за да ми подхвърляте кокали?

Мама се вторачи в него. Очите на Ела още малко щяха да изскочат.

— Ъ-ъ, ами, те не очакват… — започнах.

— Не, не, няма проблем! — тросна се Тото. — И не забравяйте да ми постелете някой стар пешкир на пода вместо легло! Ето, нека упражня лая си! Бау! Или май беше „уав-уав“? Така и не мога да запомня.

Погледнах мама.

— Ъ-ъ, дали има проблем да сложим чиния и за Тото? — Посочих малко празно място до себе си. — Той… ъ-ъ… обича да се храни на масата.

— Ами, да, не съм пълен варварин! — вметна той.

— Разбира се — каза мама невъзмутимо. — Извинявай, Тото.

Погледнах Зъба. Той завъртя очи и си сипа допълнително. Останалите отново се разприказваха. Беше като картина на Норман Рокуел^[1] — всички, седнали заедно на масата за обяд. Така де, може би ако Норман Рокуел беше рисувал мутанти и говорещи кучета. Но ме разбирате.