Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (26)

24

Ела и доктор Мартинес не просто бяха спасили живота ми. По-лошо — бяха ми показали какъв би бил той в „света на нормалните“. Мисълта не ме беше напускала от раздялата ми с тях.

Какъв ден бяхме днес? Нямах представа. Дали доктор Мартинес беше на работа?

Позволих на съзнанието си да се съсредоточи върху този въпрос, за да избегна по-важния и по-страшен: щяха ли да се зарадват, че ме виждат отново?

Или кошмарния: дали не им се беше случило нещо, задето ме бяха приютили?

Както и първия път, отново застинах на ръба на двора им, безсилна да си наложа да тръгна напред и да почукам на вратата.

Макс… — започна Гласът, но аз го прекъснах наум.

Ти самият каза, че връзките са нещо важно — припомних му. — Е, време е да направя няколко връзки. Това е положението.

— Какво, по дяволите, правим тук?

В гласа на Зъба се беше прокраднало леко любопитство, което означаваше, че е толкова потресен, че всеки момент ще падне на земята.

Не знаех какво да му отговоря. Не можех да отговоря дори на самата себе си.

И в този миг — както и предишния път — се намеси съдбата. По-точно, доктор Мартинес излезе през входната врата. Тя примига на яркото слънце и се обърна да заключи след себе си. След това застина, сякаш беше чула или доловила нещо — моя милост.

Зад мен Зъба инстинктивно отстъпи в гората, в прикритието на сенките.

Доктор Мартинес се обърна бавно. Застинала на ръба на двора, аз бях готова да се затреса от напрежение. Тя огледа двора и почти веднага закова тъмнокафявите си очи на мен. Устата й се отвори беззвучно. Разчетох устните й: „Макс“.