Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (70)

68

Миниятото ми се оправяше добре — благодарение на Ейнджъл. За бъдеща справка, ето някои от възможните изпълнения за шестгодишна генетична аномалия със способността да контролира умовете на другите… Може:

1. Да вземе билети бизнескласа за „Бритиш еъруейс“ за себе си и за още три генетични аномалии, плюс едно куче;

2. Да убеди охраната на летището, че говорещият скоч териер е служебно куче и следователно му е разрешено да влиза навсякъде, включително и в дамската тоалетна, което — честно казано — не ме възхити особено;

3. Да накара хората да не обръщат внимание на якия грозен като смъртта потрошен Заличител, който куцука край него;

4. В самолета: да убеди всички, че е съвсем естествено кучето да получи собствено място плюс пълно меню;

5. Да уреди нещата така, че всеки да получи по три менюта наведнъж. При това от първа класа, не гадостите, които предлагат на бедните смотльовци в икономическата класа;

— Тото! — изсъсках. — Налага се хората да минават покрай теб, за да стигнат до тоалетната. Престани да ръмжиш!

— Съжалявам — измърмори той. — Твърде близо са до пържолата ми. Като стана дума, би ли я нарязала на малки парченца?

Пресегнах се и накълцах набързо пържолата на подноса на Тото. Ейнджъл ми се ухили доволно. Последвах примера й. Вярно, ятото се беше разделило. Половината ми семейство беше дезертирало. Както обикновено си нямахме дом и отново бягахме. Бяхме се запътили към непознато място без никаква представа какво ще правим там. И бяхме затворени в голяма летяща консервена кутия с група непознати. Молех се да не се появят Заличители или Бели престилки.

И все пак…

— Удобни столове — каза Ари и потупа подлакътниците с огромните си ноктести лапи.

— Всъщност не е лошо — каза Ейнджъл, друсна се в стола си и взе да разглежда какви филми предлагаха.

— Макс? — прошепна Ръч през пътеката. — Мислиш ли, че няма проблем с тях?

Тя кимна към останалите пасажери.

— Надявам се, че не — отговорих глухо. — Но не съм сигурна. Доколкото ги познавам, като нищо всичко това е постановка и сме заобиколени от Бели престилки, които само чакат да ни се нахвърлят. Ейнджъл обаче не улавя нищо — у никого в самолета няма лоши намерения. Така че се надявам всичко да е наред.

— Никога не съм се возила на самолет — каза тя.

— Никой от нас не се е возил. Доста е странно, нали?

— Да. Но е много удобно. Столовете могат да стават на легла, видя ли? Има и телевизор, и списания, и храна… и ти носят каквото поискаш.

Кимнах. Грижеха се за нас като за истински принцеси. Особено в сравнение с обичайния ни луксозен живот по тунелите на метрото и вечерите в контейнери за боклук.

— Обаче ми е странно да се намирам във въздуха, но да не съм… навън, разбираш ли? А и ми липсват… — Тя млъкна и прехапа устни.

— И на мен — отвърнах тихо. — Но съм сигурна, че са добре. И съм сигурна, че скоро ще се съберем.

Защото след като мисията ми приключеше, щях да ги издиря като кучета. Щях да опявам на Зъба за това до края на живота му. Нямаше да се отърве от мен толкова лесно.

— Надявам се самолетът да не се развали — прошепна Ръч. — Изглежда ми малко… неестествено такава машина да се вдигне във въздуха. Не мога да разбера какво я държи.

— Двигателите са чудовищно огромни — категорично й разясних положението аз по подобаващ за истинския водач начин. — Но знай едно: ако нещо се случи със самолета, ние четиримата със сигурност ще оцелеем.

Лицето на Ръч грейна.

— Я, вярно! Не се бях замислила.

— Сега си почини преди британската ни инвазия.