Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (43)

41

Опулих се към Ан с възхита и рекох:

— Майчице, това е напълно неочакван развой! Определено не го очаквах!

Огледах и останалите от ятото и ги попитах:

— Някой от вас очакваше ли подобно нещо?

Те поклатиха уморено глави. Кимнах на Ан.

— Хвана ме. Добър опит.

— Вярно е — рече тя. — Знаеш, че сте експериментална форма с рекомбинирана ДНК. Знаеш, че сте били подложени на проби по време на краткия си живот. Част от експеримента беше да изпробваме капацитета на въображението ви, както и точността, с която можем да манипулираме и дори да създаваме спомените ви. Имаме разрешение да ползваме няколко експериментални вещества, благодарение на които практически можем да ви вдъхнем истински спомени за неща, които всъщност не сте преживявали.

Защо го правеше? Защо си губеше времето да ни баламосва с тези измислици?

— Усещането, че сте живели с Джеб в Колорадо, истинско ли е? И за отвличането на Ейнджъл? И за спасяването й? За посещението в Ню Йорк? И убийството на Ари? За живота ви с мен във Вирджиния?

Тя повдигна вежди.

Присвих очи и замълчах. Осъзнавах, че останалите от ятото следят всяка нейна дума с изключително напрежение.

— Макс, ние ви дадохме тези спомени. Следяхме сърдечната ви дейност и дробовете, докато вие си представяхте жестоките битки. Ние избрахме Ню Йорк, Флорида, Аризона. Помниш ли доктор Мартинес и Ела? Тези компоненти ни позволиха да изпитаме психологическата и физическата ти реакция на уютната сигурна обстановка.

Кръвта в жилите ми се превърна в ледена киша. Откъде знаеха за Ела и за доктор Мартинес? Бяха ли им навредили? Бяха ли ги убили?

Постарах се да запазя хладнокръвие и да забавя паникьосаното си дишане. Не биваше да показвам, че бяха успели да ми повлияят. Това беше най-тежкият момент досега.

— А какво трябваше да проверите с живота ни с теб? — троснах се. — Как ще реагирам на двулична властна гадина без капка майчинско чувство?

На бузите й изплуваха две червени петна. Едно на нула за Макс.

— Все още не ни вярваш, миличка… — обади се Джеб.

— Да. Защото не съм си загубила разсъдъка. — Гласът ми прозвуча сподавено.

Джеб пое нежно лявата ми ръка. Инстинктивно се опитах да я дръпна, но не можех. Той внимателно обърна ръката ми в ремъка с велкро с вътрешната й част нагоре.

— Погледни, Макс — каза той нежно. — Повтарям ти, нищо преживяно не беше истина. Беше просто сън. Не сте напускали Училището.

Нали помните яркочервения белег на ръката ми, останал от опита ми да извадя сама чипа? И операцията отпреди няколко дни? След нея бяха останали тънки прави линии с дължина около два сантиметра…

На ръката ми нямаше белези. Никъде. Кожата ми беше гладка, невредима. Опитах да размърдам пръсти. И успях. Лявата ми ръка работеше безотказно.

До мен Гази си пое дъх озадачено.

Аз затаих своя… опитах да не преглъщам, за да не издам потреса си. Тогава ми хрумна нещо. Бяхме намерили Тото в Ню Йорк.

— Ами Тото? — попитах триумфално. — И той ли беше сън?

Джеб ме погледна нежно.

— Да, миличка. И той беше сън. Говорещото куче Тото не съществува.

Той отстъпи и разкри леглото отсреща. Беше празно. Белите чаршафи бяха опънати, без нито гънка. Тото явно не беше влизал в тази стая. Или…?