Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (122)

120

Изведнъж споменът оживя — отново бях на единайсет и отново се борех рамо до рамо с Джеб. Именно той ни беше научил да се бием толкова добре и да печелим на всяка цена. Както и никога да не играем по правилата, да не издаваме намеренията си, да използваме всички възможни средства, за да спечелим битката. Сега стоеше до мен в боя, точно като по време на тренировките в онези дни, а аз отново се почувствах онова малко дете, което си представяше, че това е неговият татко.

— Парирай! — извика Джеб и ме върна в действителността.

Инстинктивно вдигнах ръка точно навреме, за да парирам удара на един роболет.

— Ръч! Ейнджъл! Удряйте ги в основата на гръбнака! — извиках. — Направо се пречупват!

Постепенно започнахме да вземаме превес. Щом се озовяхме зад някой роболет, в осемдесет процента от случаите успявахме да го обезвредим. Точно от каквото се нуждаехме.

Някои от мутантите обаче явно не бяха получили последното съобщение на Ейнджъл и продължаваха да се бият помежду си, а и с нас.

Зад мен Ари с чудовищна сила буквално хвърляше по-дребните мутанти над главата си право в смъртоносното меле, което кипеше посред двора на замъка. Той видя, че удрям роболетите в гръбнака, и се завъртя, за да направи същото. Един робот обаче го уцели с мощен удар в челюстта и главата му се отметна рязко назад.

Ари изрева яростно, окопити се и се хвърли към нападателя си… но внезапно се отпусна вяло на колене с объркано изражение на лицето.

— Прикривайте ме! — извиках на Ръч, Ейнджъл и Тото, и се втурнах към него.

Преметнах ръката му през врата си и се опитах да му помогна да се изправи. Не можех да го вдигна.

— Макс? — каза той неразбиращо.

— Нещо боли ли те? Да не са те простреляли? Къде? — попитах аз.

Той сведе поглед към ризата и якето си. Нямаше нарастващи червени петна. Поклати глава.

— Просто…

Погледна ме и отново се превърна в седемгодишното дребно момченце, което все ходеше по петите ми. То все още живееше в очите му.

— Просто… О, Макс — въздъхна Ари и се отпусна върху мен с отворени очи.

Беше толкова тежък, че паднах на колене до него. Вгледах се в лицето му и го разтърсих за рамото.

— Ари! — казах. — Ари! Хайде, стегни се! Моля те, Ари!

Битката около нас се вихреше с пълна сила, но Ари мълчеше.

— Ари?

Изтръпнала, долепих два пръста до шията му, за да напипам пулса.

Часът му беше настъпил. Срокът му на годност беше изтекъл.

Тук, сега, в ръцете ми.