Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (71)

69

След чудния седемчасов отдих дойде време да се хващаме на работа още с кацането си на летище „Хийтроу“ в Лондон. По време на полета никой не се превърна в Заличител и не ни нападна, а и самолетът не се понесе към земята като оловно гюле… Чудесно начало.

Малко след като слязохме, застинах с надеждата Гласът да ме пощади и да ми даде ясни и изпълними указания.

Нямах този късмет. Явно беше в отпуска и ни беше оставил сами.

Което беше прекрасно. Бях се справяла и без него досега. Гласът беше скорошно явление и колкото до мен, нямах против да си остане в отпуска.

— Да видим — казах и плеснах с ръце. Миниятото ми се събра около мен. — Първото, което трябва да направим, е да потърсим кафене с интернет, да влезем в Мрежата и да проверим в Гугъл за „Айтекс“ в Англия. Дори и да не ги намерим по име, вероятно ще се натъкнем на някакви полезни връзки.

— Ей, ей, задръж малко! — намеси се Тото. — Намираме се в Лондон. Нали не се опитваш да кажеш, че няма да видим перлите на короната^[1]?

— И Лондонската кула? — добави Ейнджъл.

— Ау, гледайте, „Мадам Тюсо“! — възкликна Ръч и посочи плаката на една будка. — Трябва да идем!

За пореден път оглупях пред способността на ятото ми напълно да забрави, че се борим за оцеляването си. И за оцеляването на целия свят.

Повдигнах вежди и продължих:

— Централата на „Айтекс“ вероятно е в предградията, не в самия център.

— И Бъкингамския дворец! — удиви ме и Ари. — И онези войници със смешните рунтави шапки.

— Да, да! Бъкингамския дворец! — въодушеви се и Ръч, без да го поглежда.

Поех си дъх и се приготвих да дам команди.

Да знаеш, когато се уповаваш единствено на правотата си, ти остава само тя — рече Гласът.

— Какво, по дяволите, значи това? — попитах раздразнено.

— Бъкингамският дворец — обясни ми Ръч — е където живее кралицата. И господин Кралица.

— Не говорех на теб — смотолевих аз.

Облегнах се на близката стена и затворих очи за миг.

Би ли ми обяснил какво имаш предвид? — помислих си. — Или това е поредният коан^[2] от кунг фу-то, над който трябва да разсъждавам на върха на някоя планина? Ом-м-м.

— Макс? — каза Ейнджъл. — Главоболие ли имаш?

Звучеше притеснена.

— Не, добре съм — казах. — Имам нужда от минутка. Оглеждайте се.

Ятото зачака търпеливо, за разлика от мен. Още малко и щях да задращя с нокти по стената.

Вярно, трябва да следваш мисията си — отговори ми Гласът като по чудо. — Но не си се научила да пазиш равновесието си на водач. Трябва да водиш, но в същото време трябва и да слушаш.

И да им позволя да правят каквото си поискат? — попитах наум.

Макс, те са просто деца. Искат да се забавляват. Силният водач знае как да отстъпва понякога.

Отворих очи.

— Добре. Ще направим една обиколка по забележителностите. Ейнджъл, качи ни на един от двуетажните туристически автобуси.

— Добре! — въодушеви се тя доволно, а Ръч размаха ръце развълнувано.

Насочихме се към спирката на наземния транспорт, водещ до града.

— Искам да се возя на втория етаж! — заяви Тото, припкайки до Ейнджъл. — Но вътре в якето на Макс, защото е студено.

— Брей, това е като в рая! — изсумтях, без другите да ме чуят.

Грешиш, Глас — помислих. — Не са просто деца. Нуждая се от всяко от тях, за да успея.