Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (81)

79

Тото шаваше под якето ми като гофер^[1] в дупката си. Носехме се на зашеметяваща височина над Франция и се оглеждахме за самолети. Бяхме се отказали да се занимаваме с централата на „Айтекс“ в Англия, тъй като тя беше просто една от главите на хидрата. Установихме, че в Германия има поне четири клона на „Айтекс“, включително и световната централа, така че решихме да се запътим нататък. Това кученце обаче ме побъркваше.

Пак се разшава. Едва не се поддадох на изкушението да се разкопчая и да го оставя да се наслади на вълнуващото свободно падане. Той си пое въздух и размърда нос.

Започва се — помислих.

— Откровено казано, чудя се имаш ли душа — каза той.

— Тото, вече го обсъдихме — отговорих му с досада. — Нали проверихме клона на „Айтекс“ в Сен Жан-дю-Севр!

Тото се сбърчи заради произношението ми. Идеше ми да го цапна с нещо.

— Мисията ни е да посетим главната централа в Германия. В Париж няма клон, тоест ходенето ни там е безсмислено.

— Да… Някакво си световно средище на културата! — измрънка той. — И мястото с една от най-добрите кухни в света. Мода, изкуство, архитектура… ах, Версай!

Направо щеше да се разплаче. Завъртях очи.

— Да, но няма клон на „Айтекс“ — рекох многозначително.

— Аз бих се радвала да разгледам Париж — обади се Ръч. — В библиотеката ми попадна един пътеводител. Имат малки лодки, с които човек може да се разходи по вода, разкошни градини, онзи музей Ловъра или нещо подобно, дворци и какво ли не още.

Тя ме погледна с надежда.

Тото ги беше научил и двете как да правят мили муцунки и Ейнджъл също впи нажалени очички в мен. Стегнах се и зачаках да проникне в ума ми, но тя не го направи (поне това можех да усетя).

— Животът е толкова кратък — рече Ейнджъл с копнеж. — Кратък и труден. Идеята, че можем да видим Града на светлините поне веднъж…

— О, за Бога! — изстенах аз.

— … ще придаде смисъл на всичко останало — довърши тя.

— Да, нима можем да сравняваме живота в мизерия и разруха с някое уютно бистро на „Шанз-Елизе“? — Въпросът ми беше пропит от сарказъм.

Тото пак се намуси.

— Точно така — оживи се Ейнджъл. — Именно това имам предвид. Всичко друго губи смисъл, когато човек застане пред Сакре Кьор^[2] например!

Ясно ми беше, че вече съм загубила. Останех ли непреклонна, щеше да се наложи не само да слушам опяването на две деца, сбъркан културист и говорещо куче през целия път до Германия, а и когато стигнехме там, никой нямаше да може да се съсредоточи върху мисията. Освен това очаквах всеки момент да се включи и Гласът — с някоя безценна мъдрост от типа на: „Виж какво се крие в Париж“ или „Каква е поуката от всичко това?“ или „Може би ще се натъкнеш на ясна еднозначна улика за нещо навръх Триумфалната арка!“.

Сведох поглед. Далеч под нас милионите светлини на Париж грееха ярко — най-големият град в страната блестеше като диамант. Скъп, забавящ ни и безспорно безсмислен диамант.

Потърках чело с ръка.

— Уф, добре — промърморих. — Добре! Ще се отбием в Париж за няколко часа.

Пропуснах радостните възгласи покрай ушите си. Огледах се и установих, че Ари не се беше включил в тях. По принцип не се обаждаше много, сякаш мислеше, че няма право на мнение. Ръч все още не го поглеждаше и не общуваше с него. Припомних си, че Париж вероятно щеше да е едно от последните хубави неща в живота му.

— Да намерим място за преспиване — казах и се заспусках в нощта.