Джеймс Патерсън
Спасяването на света и други екстремни спортове (9)

7

Двете с Ейнджъл се спогледахме. Гледаше ме с разбиране, което далеч надхвърляше шестте й години.

Само след няколко секунди и останалите от ятото чуха шепота. Ставаше все по-настоятелен и вече пълзеше наоколо.

— Мамо! Това не са ли онези деца птици, за които пишеше във вестника?

— Джейсън, виж там! Не са ли онези деца от снимките?

— Божичко!

— Ребека, ела да видиш!

И прочее. Явно някой фотограф беше успял да ни хване как отлитаме от „Дисни уърлд“ и беше засипал вестниците със снимките ни. Има си хас да успеем да се насладим на един проклет футболен мач, без да настъпи суматоха.

С крайчеца на окото си видях, че двама охранители в сини униформи се насочват по пътеката към нас. Огледах се на триста и шейсет градуса: никой не се беше преобразил в Заличител, но цяла тълпа зрители бяха впили очи в нас. Устите на повечето зееха удивено.

— Да бягаме ли? — попита Гази разтревожено, докато изследваше тълпата и чертаеше маршрути за бягство, както бяхме обучени.

— Бягството няма да е достатъчно — отговорих.

— Мачът дори не е започнал — обади се Тото недоволно изпод мястото на Иги. — Заложих на „Беърс“!

— Моля заповядай! Можеш да останеш и да видиш как ще завърши срещата.

Изправих се и стиснах в ръце раниците ни, докато броих всички ли са тук. Както обикновено.

Тото изпълзя и скочи пъргаво в ръцете на Иги.

Потупах ръката на Иги два пъти. След миг се бяхме изправили на седалките. Жуженето на гласовете около нас се усили, заля ни и преди да се усетя, шестметровите ни лица грейнаха от огромните екрани на стадиона. Точно както искаше Зъба. Надявах се, че е доволен.

— Спасяваме се във въздуха на „три“ — казах.

Още двама охранители крачеха пъргаво към нас отдясно.

Хората взеха да се дърпат встрани. Поблагодарих се наум, че смотаната управа на стадиона беше забранила внасянето на оръжие. Вече и мажоретките бяха впили очи в нас, въпреки че не бяха прекратили съчетанието си.

— Едно — започнах и всички скочихме във въздуха над главите на публиката.

Пуф! Разтворих широко криле с мощен тласък. Размахът ми е около три и деветдесет сантиметра от край до край, а този на Зъба и на Иги е дори по-голям.

Обзалагам се, че изглеждахме като ангели отмъстители, надвиснали над удивената тълпа. Доста опърпани ангели отмъстители. Ангели, които се нуждаят от една хубава баня.

— Хайде! — наредих, като продължавах да следя хората отдолу за Заличители.

Последната партида Заличители можеха да летят, но за момента никой освен нас не се беше издигнал във въздуха.

С няколко маха се изравнихме с ръба на козирката отгоре. Под нас се простираше ярко осветеното игрище и малките личица, които ни гледаха. Някои хора размахваха ръце във въздуха с усмивка. Повечето изглеждаха стреснати и уплашени. На няколко лица беше изписан гняв.

Нито едно от лицата обаче не се беше удължило и покрило с козина и с несъразмерни кучешки зъби. Всички си оставаха човешки.

Изстреляхме се в нощта в съвършена формация като изтребители. В главата ми се въртеше един въпрос… Къде бяха изчезнали Заличителите?