Кристофър Райд
Честотата на Шуман (9)

8.

Хюстън, Тексас

Сам Хюстън Паркуей

25 ноември 2012

20:17

Мисия Исая — ден първи

Ослепително белите лъчи на фаровете пронизваха сумрака. Черният мерцедес летеше с рев и гумите му изсвистяха, когато взе завоя и излезе на висока скорост на празната магистрала. Нямаше други коли и всичко изглеждаше замръзнало като на снимка. Хелена беше замаяна, уличните лампи проблясваха над главата й на черния фон на нощта, вятърът свиреше зад плътно затворените прозорци.

Стигна до блока, превключи скоростите и спря на широката спускаща се алея. Порталът от гофрирана стомана блестеше на светлината на фаровете. Хелена натисна дистанционното, свали сенника и се погледна в огледалото. Очите й бяха зачервени и изглеждаше изтощена. Погълната от собственото си отражение, не забеляза как секундите се изнизват. Гигантската врата се беше вдигнала догоре и вече започваше да се затваря отново. Хелена рязко натисна газта, двигателят изрева и мерцедесът се понесе по рампата в пушилка от гумите.

Гърленият рев на мощния V8 отекваше в затвореното пространство, докато колата се спускаше по последователните рампи, подминавайки колекция от най-добрите автомобили на света. Появи се празно място за паркиране с думата КАПРИАРТИ, изписана върху бетона с ярки жълти букви. Хелена зави към него с безразсъдна скорост — тестваше реакциите си в смахнат опит да се забавлява. Четирите колела спряха да се въртят едновременно и колата се закова само на сантиметри от стената.

Възрастен мъж седеше зад бронираното стъкло на кабината на охраната до асансьорите. Униформата му бе прясно изгладена. Беше видял на мониторите как Хелена се носи през паркинга. Искаше му се да й каже, че кара опасно, но не посмя. Вместо това се изправи и отсечено й отдаде чест. Хелена не отвърна на поздрава му, което беше необичайно.

Вратата на асансьора се отвори и Хелена отново се озова в познатата обстановка на апартамента си. Сепна се, като видя двама телохранители в мраморното фоайе; пистолетите им издуваха саката. Това означаваше, че баща й е тук. Хелена чу гласа му от дневната и си помисли дали да не подслуша разговора. При нормални обстоятелства щеше да го направи, но хората му я наблюдаваха прекалено внимателно. Тя ги подмина, без да забавя крачка, но изсумтя: искаше да разберат, че не е доволна да ги види.

Появата й бе посрещната с ахване. Хулия и Лорънс се надигнаха от креслата си. В камината гореше огън, звучеше тиха музика. Светлините на Хюстън примигваха в мрака зад прозорците.

Лорънс Каприарти имаше гъста кафява коса, започнала да побелява по слепоочията; поддържаше я доста дълга и я решеше на път. Имаше и остър нос и характерните за Каприарти сини очи. Черният му костюм на Бриони стоеше идеално на слабото му тяло, италианските обувки бяха чисто нови и излъскани до блясък.

Лорънс имаше диагностицирано пристрастяване към контрола — както в личен, така и в професионален план — и диагнозата се влошаваше с всеки ден. Беше се издигнал от нищото и бизнесът му с разработване на недвижими имоти се беше разпрострял по целия свят, с офиси във всеки по-голям град — в трийсет и седем, ако трябва да сме точни. Произхождаше от тексаско семейство от средната класа — просто добро хюстънско момче, както често казваше с гордост. Ключът към успеха му се криеше в това, че не позволяваше нищо да му се изпречи на пътя и използваше всичките си ресурси, законни и не чак толкова, за да постигне желаните резултати. Това бе задължително изискване за успеха в разработването на недвижимите имоти. Той бе продукт на професията и навиците си — нечестен, агресивен и истински хищник. Но когато ставаше въпрос за Хелена, беше идеал за баща, защото беше решил да е такъв и се безпокоеше за единственото си дете така, както би се безпокоил всеки почтен човек. А може би и повече.

— Какво е станало, татко? — попита Хелена.

Лорънс насочи пръст към нея.

— Звъним ти вече повече от час, госпожице! Пратих хора да те издирват! — Не й даде възможност да отговори. — С Хулия направо се поболяхме от притеснение! Да, поболяхме се!

— Мога да се грижа за себе си и сама — отсече Хелена.

— Господи, Хелена, да не си полудяла?

— И да съм, какво толкова?

— Няма ли поне веднъж да направиш онова, което ти се казва!?

— Казах, че мога да се грижа за себе си и сама! — И тя тръгна към спалнята си.

Лорънс я спря.

— Стой тук!

— Стига си ме поучавал, татко. Точно сега не съм в настроение.

— Ще правиш каквото ти казвам! — извика той.

Тя извади пистолета от якето си и го вдигна във въздуха.

— Каза ми да нося оръжие… и аз го правя! — Беше се разпалила поне колкото него. — Винаги ми казваш какво да правя. Това не ми помага! „Бъди по-внимателна!“ „Направи това! Не прави онова!“ — Размаха пистолета като играчка.

Лорънс я гледаше. По толкова много неща приличаше на майка си. И въпреки това обичаше ината на Хелена — само дето именно този инат го подлудяваше от безпокойство. Лорънс обаче предпочиташе тя да е инат, отколкото кротка. Светът имаше склонността да смазва онези, които не са достатъчно силни. Той направи всичко по силите си да се успокои и понижи тон.

— Просто се радвам да видя, че си добре. И да, радвам се, че носиш пистолета.

Ако зависеше от него, щеше да й сложи бодигард, който денонощно да е до нея, но Хелена и дума не даваше да се каже по този въпрос. Затова трябваше да се задоволи с факта, че е въоръжена и научена да се защитава.

— Зная, че никак не ти беше лесно — меко рече той. — Но трябва да си по-внимателна. — Хвана я за ръка и я поведе към канапето. — Хелена, знам, че не съм лекар, но трябва да поговорим за онези твои сънища.

Хелена хвърли изпепеляващ поглед към Хулия и изсъска гневно:

— Какво си му казала?

— Хулия постъпи правилно — каза Лорънс.

— Не е трябвало да му казваш! — извика Хелена.

— Когато ти бяга и не каже нищо? Аз обажда! Аз казва му! Si!

Лорънс застана между тях.

— Спрете, и двете!

Настъпи напрегнато мълчание.

— Хулия, донеси ми скоч с лед — нареди Лорънс. — Не, донеси три чаши и ще седнем да пийнем.

Това беше начинът му да разкара за момент Хулия от стаята.

— Не е трябвало да ти казва! — продължи Хелена.

— Аз обажда него! — рязко отвърна Хулия. — Si!

Лорънс посочи с едната си ръка канапето, а с другата вратата.

— Хелена, сядай! Хулия, чу какво ти казах! Точно сега не мога да ви издържа и двете заедно, по дяволите!

Хелена се пльосна на канапето, а Хулия излезе ядосано от стаята.

— Безпокоя се за теб — каза Лорънс, след като най-сетне остана сам с дъщеря си.

— Не се безпокой, татко.

— Мисля, че трябва да прекарваш повече време в клиниката на доктор Бенетсуд. Ще е добре да…

Не успя да завърши, защото Хелена скочи.

— Да прекарвам повече време в лудница? — Лицето й бе станало алено от гняв. — А случайно да си се замислял, че може ти да си проблемът? Твоята нужда да контролираш живота ми — това ми е проблемът!

Лорънс се намръщи и загледа как Хелена крачи из стаята. Винаги беше реагирала яростно на настояванията му, особено във връзка с лечението й — и това избухване по някакъв странен начин го зарадва. Един спокоен отговор може би щеше да го разтревожи повече. Лорънс вдигна ръка и Хелена моментално спря да вика.

— За твое добро е — въздъхна той.

Хелена знаеше, че прекият сблъсък с баща й не е решение.

— Моля те, не ме карай да ходя в Конроу, татко. Това не е начинът. — Очите й се премрежиха — като никога не се преструваше. Даваше израз на всичките си чувства, които отчаяно се опитваше да сдържа. — Не искам да ходя там. Там е пълно с побъркани. Състоянието ми се подобрява. Днес следобед спах чудесно.

— Тогава ми обясни какво става. Може би ще успея да ти помогна.

— Ще се опитам да ти обясня, татко, но искам да се разберем ясно. Няма да ходя в Конроу. Няма!

Лорънс я погледна в очите.

— Кажи ми…

— Ще ме помислиш за луда, знам. — Тя пое дълбоко дъх. — Имам видения. Сякаш виждам през очите на друг човек. Видях автомобилна катастрофа — предполагам, че насън, но може би не беше сън. Отидох на магистралата, на детелината на шестстотин и десет при надлеза Уестхаймър. Имаше следи от гуми и изпочупени стъкла. Точно на мястото, което видях в съня си. — Видя, че баща й я гледа със съмнение, и гласът й стана по-твърд. — Катастрофата е станала тази сутрин, татко. Един човек е загинал. Просто го знам.

Лорънс я целуна по челото и я сложи да седне. Изглеждаше съвсем на себе си. Той закрачи напред-назад пред камината. Оранжевите пламъци ближеха дървото и ароматът на горящ бор изпълваше въздуха. Напомняше му вилата му при езерото. Не беше ходил там от смъртта на Камила. Осъзна, че тя му липсва, и веднага се упрекна — тези мисли бяха израз на слабост, глупави мисли, които рядко успяваха да пробият бронята му.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Хелена.

Лорънс се върна в реалния свят.

— Кога получаваш тези видения?

— Отначало бяха само насън. Но днес се случи, докато бях будна. Все едно гледах филм с изключен звук. Образите са в нещо като червена мъгла и се наслагват върху онова, което виждам през собствените си очи. — Хелена избърса сълзите от бузите си. — Татко, моля те, помогни ми. Моля те!

Лорънс мълчеше и я гледаше. Ужасно много я обичаше и това го караше да се чувства уязвим.

— Катастрофата е станала днес — убедено рече тя. — И това доказва, че виденията ми са истински. Знам, че е така. Виж, татко, разбирам, че всичко това е много необичайно. Но аз не съм побъркана. Не полудявам. Сигурна съм. Наистина се е случило.

— Къде каза, че е станала катастрофата?

— На магистрала шестстотин и десет, на южната страна на надлеза Уестхаймър. — „Поне ме слуша“, помисли си и добави: — Загина човек. Във видението ми и полицията беше там.

Лорънс извади мобилния си телефон.

— По кое време?

— Малко след седем и половина сутринта.

Хулия влезе в стаята със сребърен поднос в ръце.

— Si, господин Каприарти, малко след седем и половина.

— Капитан Олсън, ако обичате — каза Лорънс по телефона. Изчака няколко секунди. — Здрасти, Джон, обажда се Лорънс Каприарти. Как си? Имам нужда от малка услуга. Малко подробности за една автомобилна катастрофа, станала днес сутринта. Да, на шестстотин и десета, под надлеза Уестхаймър, към седем и половина сутринта. — Помълча, после каза: — Да, много ще съм ти благодарен.

Хелена изгълта скоча си, за да си успокои нервите. Скоро щеше да докаже на баща си, че не полудява.

Лорънс закри телефона с длан.

— Джон е детектив в полицейското управление. Дължи ми някои услуги. — Пак вдигна телефона до ухото си. — Да, Джон? Казвай.

Хелена сграбчи ръката на Хулия и я дръпна да седне на канапето до нея.

— Нищо… — тихо каза Лорънс. — Сигурен ли си? — Изгледа със съмнение дъщеря си. Ако се съдеше по вида й, тя беше не по-малко объркана. — Има ли някаква вероятност за инцидента да не е било докладвано? — Замълча за момент. — Добре. Да. Благодаря, Джон. Обади ми се, ако се появи нещо.

— Следите от гуми са там! — избухна Хелена. — Счупените стъкла също! Сам можеш да идеш и да се убедиш. Да идем заедно, ще ти покажа! Катастрофата наистина се е случила. Знам го!

— Хелена — спокойно каза Лорънс. — Следите от гуми може да са там от седмици. Как можеш да кажеш откога са?

— Защото видях — отвърна Хелена. Цялата трепереше. — Затова! Моля те… нека идем заедно. Още сега!

— Това е лудост, Хелена. Няма смисъл. Искам да се отпуснеш…

Преди да завърши изречението, тя изчезна в спалнята си и затръшна вратата. Лорънс изпи скоча си на един дъх и набра друг номер.

— Обажда се Лорънс Каприарти. Пратете съобщение на доктор Бенетсуд да ме потърси при първа възможност на мобилния. — Обърна се към Хулия. — Говорила ли си с него за случилото се днес?

— Тя не иска обаждам се на доктора — отвърна Хулия.

— Хелена трябва да поговори с някого — рече той. — Доктор Бенетсуд е най-добрият за целта.

Хулия му наля второ питие.

— Хулия, защо се случва това? — попита Лорънс. — Честно, какво си мислиш ти? Според теб виденията й истински ли са?

— Много й липсва майка й — въздъхна Хулия.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе Лорънс. Той отиде при прозореца и загледа светлините на Хюстън. Бе изгубил жена си при ужасна трагедия, която самият той се опитваше да забрави — и в резултат като че ли губеше и Хелена. Най-лошата ситуация, която можеше да си въобрази. Съсипваше се, че дъщеря му се самоунищожава пред очите му. Тя бе всичко, което му беше останало — всичко, което обичаше. Щеше да направи всичко, за да я защити; да убие, ако се наложи. А като че ли всички пари и влияние, които бе натрупал през живота си, бяха безсилни. Той беше безпомощен — положение, което мразеше най-много от всичко на света.