Кристофър Райд
Честотата на Шуман (41)

40.

Платото Гиза, Египет

В подножието на пирамидата на Хуфу

21 декември 2012

07:02

Мисия Исая — ден двайсет и седми

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Трясъците на гръмотевиците заплашваха да им спукат тъпанчетата. Вятърът духаше на пориви в различни посоки. Проблясваха светкавици, удряха пирамидата на Хафра и очертаваха силуета й на оловния фон на небето.

Уилсън усети как Хелена го вдига на крака. Беше замаян и не бе съвсем сигурен какво се случва.

— Ставай! — трескаво му викаше тя. — Трябва да вървим!

Уилсън се надигна. Водата вече стигаше до глезените му. Пустинните пясъци не бяха в състояние да поемат огромното количество дъжд, изсипващ се от небето.

Хелена го помъкна през потопа, а светкавиците продължаваха да проблясват зад тях. Ставите го боляха и мускулите му бяха като натъртени, сякаш беше ял здрав пердах. Накрая реши, че е бил ударен от гръм. Последното, което помнеше, бе как се спуска по последните няколко блока на пирамидата, след което настъпи мрак. Мрак и тишина, докато виковете на Хелена не го върнаха в съзнание и тя не му помогна да се изправи.

Като подражаваше на Хелена, Уилсън закри носа и устата си с длан, за да ги предпази от дъжда. Мъкнеха се напред към сякаш безкрайната каменна стена на съседната пирамида — тази на Хуфу, по която също се стичаха водопади.

Сред пороя пред тях се оформиха очертанията на някаква модерна сграда. Точно това място бе търсила Хелена. Тя изтича до входа и задърпа стъклената врата. Тя обаче заключена с тежка стоманена верига. Стена от кипнала вода се носеше към тях подобно на гребена на вълна, извисяващ се с всяка секунда. Хелена се прицели, стреля и стъклото се пръсна. Тя го дотроши с ритници и се хвърли вътре точно когато водата стигна до входа. След секунди Уилсън се озова в тишината на стълбището и с мъка тръгна нагоре по каменните стъпала. Кипналата вода продължаваше да нахлува през входа, докато двамата се изкачваха на по-безопасно място.

— Това е музей — каза Хелена. — Единствената модерна страда наоколо. Тук се пази някаква царска платноходка или нещо такова.

Всеки мускул на Уилсън продължаваше да го боли.

Озоваха се в огромна открита зала, в която беше изложен един-единствен идеално запазен платноход. Тесният издължен съд беше поддържан от подпори. Изработен изцяло от кедър, той бе дълъг повече от четирийсет метра, с висок извит нос и палуба, която се стесняваше елегантно в двата края. От двата борда стърчаха по пет огромни гребла. На кърмата имаше дълго кормилно весло.

Дъждът продължаваше да блъска по полегатия покрив на музея.

Светкавиците проблясваха през прозорците.

Мокра до кости, Хелена зачете медната табела, сякаш искаше да се разсее от случващото се.

— Принадлежал е на фараона Хуфу — каза тя. — Тук пише, че ладията трябвало да го отнесе в „следващия живот“. Била погребана с него като част от гробните дарове през две хиляди петстотин шейсет и шеста година прели Христа.

Кралската ладия на Хуфу била херметически затворена в трийсет метрова камера в скалата непосредствено до Голямата пирамида, разглобена на общо 650 части. След откриването й и след пет години реставрация била изложена в цялото й великолепие в чисто новия си музей, построен точно на мястото, където е лежала скрита толкова години.

Отвън блесна светкавица и изтрещя гръм.

Уилсън си представи как огромният съд се е носил плавно по водите на Нил преди повече от 4500 години, как платната потрепват на вятъра, а робите наблягат на веслата. Представи си и самия Хуфу с пищна корона и препаска през бедрата. Четирите му жени се излежаваха на палубата. Деца, сред които и вторият му син Хафра, играеха на слънце около него.

Хелена приглади назад мократа си коса.

— Колко според теб ще продължи тази буря?

— Не много — отвърна Уилсън, макар че нямаше представа. Затътри се по стъпалата до следващото ниво, чиято бетонна площадка минаваше по цялата периферия на залата. Ладията беше великолепна. Дъските все още бяха тъмни като зряла слива, всички сглобки пасваха безупречно. На палубата, към кърмата на кораба, имаше една-единствена каюта. Уилсън се прехвърли на борда и надникна. Вътре имаше прозрачни розови и светлосини завеси, които висяха от тавана. Ниското позлатено легло бе отрупано с десетки меки възглавници.

От различни места на покрива започна да тече вода и да се събира на растящи локви на пода.

— Ако бурята се засили, остава само да се надяваме, че това нещо все още може да плава — каза Уилсън.

Хелена си спомни мъката, която беше изпитала, докато Уилсън лежеше в обятията й и тя го смяташе за мъртъв. Чувството беше смазващо дори и сега. Тя го наблюдаваше внимателно — характерната му походка, мускулите на голите му гърди и корема, усмивката, от която лъхаше пълна увереност, че знае какво прави. Вече го възприемаше като красив, а не като досаден, какъвто й се бе сторил отначало. Влезе след Уилсън в каютата, разкопча бронежилетката и я пусна да падне на пода. Мокрите й дрехи полепваха плътно по тялото й.

Погледна го в очите.

Начинът, по който го гледаше, го смути ужасно.

— Няма начин да излезем оттук, докато бурята не отмине — меко рече тя. — Нали?

— Май да.

— Е, значи оставаме тук?

Уилсън погледна към прозорците на източната стена на музея. Бурята вилнееше още по-силно, покривът на сградата стенеше и скърцаше, сякаш всеки момент ще бъде отнесен.

— Май си права — каза той, но преди да успее да довърши, устните й се впиха в неговите и езикът й се озова в устата му. После тя се дръпна и го отблъсна.

Уилсън се запита дали това не е експеримент, за да види дали той ще отговори на целувката й.

Хелена стоеше мълчаливо и изглеждаше умислена.

Капка дъждовна вода се стече по лицето й и тя я близна, когато стигна горната й устна. После посегна към копчетата на ризата си и започна да ги разкопчава едно по едно. Бурята продължаваше да блъска стените на музея, докато тя събличаше военната дреха и остана гола до кръста, също като Уилсън.

Гледката го накара да отстъпи назад, забравил всякакви болежки. Уилсън се спъна и падна на леглото. Хелена бавно изпълзя по копринения чаршаф и се притисна в него. Устните им отново се срещнаха в нежна целувка, която бързо се изпълни със страст. Вятърът тресеше стените на музея, но въздухът в каютата на царската ладия оставаше напълно неподвижен. Мокрите дрехи пльосваха една по една на дървения под, топлината на телата им бързо изсушаваше кожата им.

Докато плаваше с „Номер двайсет и осем“, Уилсън си бе фантазирал за подобен момент — и ето че той се бе сбъднал. Всичко бе толкова естествено и просто, докато кожата докосваше кожата на другия и изследваха страстно телата си с устни.

Хелена отново пусна език в устата му, после целувките й се спуснаха по шията и гърдите му. Уилсън я гледаше, наслаждаваше се на начина, по който се движеше, на извивките на тялото й. За момент се запита дали фараонът Хуфу е правил любов с някоя от жените си на същото това място. Лично според него нито едно от удоволствията, изпитани от владетеля на Египет, не можеше да се сравнява с блаженството, което изпитваше той в момента.

Хелена усещаше силата на тялото му и това засили желанието й още повече. Кой бе този мъж, с когото беше в момента? Едва ли някога щеше да научи отговора, но бе сигурна, че той я привлича. И колкото повече се докосваха, толкова повече растеше възбудата й.

Уилсън се дръпна за момент, омагьосан от красотата на Хелена. Синият цвят на очите й го оставяше без дъх. Той я придърпа върху себе си и тя го възседна, като го целуваше още по-страстно. Каквито и да бяха чувствата й към него, точно в този момент страстта й бе очевидна. Тя го желаеше сега, независимо от последствията. Нямаше намерение да чака повече.

Хелена се надигна и той без усилие проникна в нея.

Тя раздвижи бедра със сила, която зашемети Уилсън. Всеки тласък бе чист екстаз. Двамата си пасваха идеално. Сякаш хаосът навън притихна в очакване, докато страстта им се развихряше.

Хелена изстена и впи нокти в кожата на Уилсън. Стонът й беше дълбок, изпълнен с чувство, сякаш се изтръгваше от самата й душа. Усещайки надигащия се в нея оргазъм, тя се отметна назад и привлече Уилсън върху себе си, за да го гледа как я люби, как я обожава, как я поглъща с поглед. Минутите отлитаха като секунди, докато вълната на сливането им се надигаше и отдръпваше на приливи и отливи, също като океан под пълната луна. Темпото се ускори със страстта им, докато не стигнаха до свят, за чието съществуване не бяха и подозирали. И тогава се случи — експлозия от емоция и любов, погледите им се впиха един в друг, докато през телата им минаваше вълна след вълна.

Сякаш всяка капка страст, която бе изпитвал някога Уилсън, се събра в този единствен миг. Отчасти това се дължеше на неочакваното им любене, отчасти — на многократното му флиртуване със смъртта през последните няколко дни. Чувствата му към Хелена бяха толкова силни, че го плашеха. Задъхан, той се отпусна до нея и я притисна към себе си.

Изведнъж се почувства оголен. Не искаше Хелена да разбере чувствата му. Но не си даваше сметка, че в този момент тя вижда ясно през очите му, сред синята мъгла. Сълзите му не бяха тайна за нея.

Визуалната връзка бавно избледня, когато ярък лъч освети носа на царската ладия. Бурята беше престанала, а те дори не бяха забелязали.

— Май в крайна сметка наистина ще се окажеш машина за любов — тихо каза Хелена.

На Уилсън му се прииска да се изсмее, но не успя и вместо това заразглежда ръката й върху кожата си. Искаше да запомни завинаги този момент.

И изведнъж осъзна — беше прекрачил границата, беше направил огромна грешка, като се бе любил с нея. За миг върховното блаженство и задоволеност се смениха с мъка и съжаление.

— Защо си тук? — попита Хелена в отговор на мислите му. — Трябва да ми кажеш.

Той я целуна нежно по челото, като отчаяно се мъчеше да задържи момента, но част от него вече се дърпаше настрана.

— Питала ли си се някога защо имаш чувството, че всяка следваща година отминава все по-бързо и по-бързо? Защо с възрастта времето сякаш ускорява хода си?

— Да — каза тя. — Питала съм се.

— Причината за това е така наречената честота на Шуман. Самото време се движи по-бързо, отколкото би трябвало. И аз бях изпратен от бъдещето, за да забавя хода му.

— Нима пирамидите могат да забавят времето?

— Те са били построени да регулират течението на времето във вселената. Могат както да го забавят, така и да го ускорят.

Намести се до Хелена — голите им тела се преплитаха — и й обясни за Книгата на Исая и за схемите за пътуване във времето. Опита се да й разкаже всичко само за няколко минути — за Меркуриевия екип, за братството Хирбет Кумран и за нашествието на Веспасиан в Юдея. След всичко, през което бяха преминали, тя имаше право да знае защо той е тук. Единствената подробност, която Уилсън пропусна, бе за съществуването на Медния свитък, ключа към разгадаването на тайните. Тази информация бе твърде ценна и опасна, за да се споменава.

— Затова светът е изпълнен с толкова много насилие — рече той. — Заради честотата на Шуман. Когато стане твърде висока, както е сега, тя може да докара хората до лудост.

В ума на Хелена за миг изникна образът на майка й и тя нямаше друг избор, освен да се съгласи. Светът беше станал невероятно жестоко място. Хелена го знаеше със сигурност — беше го видяла със собствените си очи.

— И какво следва? — попита тя, сякаш мисията вече беше и нейна.

— За третия портал ли? — отвърна Уилсън. — Той се намира в Англия. На едно свещено за древните друиди място в равнината Солсбъри.

— Стоунхендж ли?

— Да.

— Винаги съм се чудила защо са го построили.

За първи път от началото на виденията й всичко намираше обяснението си. И въпреки че бе зашеметена от наученото, Хелена се радваше, че е постигнала целта си и е открила истината.

— Когато отворя третия портал — прозаично рече Уилсън, — ще се върна в моето време… в бъдещето. Животът ти ще стане отново нормален — добави той, сякаш й правеше услуга.

Вече беше започнал да задушава чувствата си — нещо, в което го биваше открай време. Прекрасната интерлюдия на фараонската ладия беше приключила. Оттук нататък нямаше място за объркване и сантименталности — абсолютно никакво място. Той се отдели от нея и започна да се облича. Мускулите и ставите му отново протестираха.

— Хайде — каза той. — Трябва да тръгваме.