Кристофър Райд
Честотата на Шуман (6)

5.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“, етаж 2

9 май 2081

17:30

14 дни преди опитното прехвърляне

Шумът на далечни вълни отново звучеше на заден план.

Бартън погледна пръснатите по бюрото му цифрови документи. Вече нямаше време да разгледа всички проблеми. Прибра листата в едно чекмедже и отново затвори очи. „Съсредоточи се“.

Привлекателна брюнетка с бяла лабораторна престилка влезе уверено в кабинета. Стойката й беше съвършена.

— Всички вече идват — делово рече тя. — Е, та какво искаха Тредуел? Знаеш, че мразя тайни.

Карин Търнбери беше тактикът на Меркуриевия екип. Беше на трийсет и пет, висока и доста съблазнителна. Лукавите й очи не пропускаха нищо и тя имаше способността да слуша три разговора едновременно, ако представляваха интерес за нея. Беше попаднала в „Ентърпрайз Корпорейшън“ от основния им конкурент „Дженеръл Електрик“, където беше работила в изследователския отдел. Разведена на двайсет и осем, тя кандидатства за поста секретарка на Бартън Ингърсън. Оттогава, с помощта на Бартън, се беше издигнала по корпоративната стълбица и бе влязла в Меркуриевия екип. Изумително постижение за момиче, завършило само гимназия.

— Никога не идват без основателна причина — каза тя. Не получи отговор и продължи: — Да активирам ли Дейта-Тран?

Бартън кимна и тя отиде в другия край на помещението, нагласи приемника в скута си и въведе командата за активиране.

Дейта-Тран беше световна мрежа свързани суперкомпютри, създаващи база данни на цялото човешко познание. По-голямата част от информацията бе строго секретна, но Меркуриевият екип имаше пълен достъп до всички платформи. Мрежата беше основно средство за симулации.

Над заседателната маса заблестя триизмерен холографски екран. Образът стигаше до тавана и скриваше растенията покрай отсрещната стена. Откъдето и да се гледаше, екранът сякаш беше обърнат към наблюдателя.

— Трябва ми оторизацията ти — каза Карин, докато приближаваше Бартън с грациозността на котка и поставяше приемника на бюрото.

Бартън разтърка очи и въведе паролата. Картината в другия край на стаята се активира.

— Оторизацията завършена — каза очарователен мъжки глас.

Карин погледна към вратата и отново се обърна към Бартън.

— Добре ли си?

В гласа й се долавяше искрена привързаност. Карин работеше за Бартън вече повече от шест години и още от самото начало му бе станала любовница. Връзката им беше колкото сексуална, толкова и интелектуална, но най-важното бе, че запълваше празнина в живота на Бартън, празнина, която не можеше да бъде запълнена по друг начин. За него Карин беше ежедневен спътник, довереник и приятел. Рискът за репутацията и за брака му несъмнено си струваше. Връзката устройваше идеално и Карин — всеки ден и през повечето нощи тя беше с човека, когото обичаше. От нейна гледна точка, бракът на Бартън просто позволяваше някой друг да ражда децата му — нещо, което тя самата определено не желаеше.

Бартън я погледна и каза:

— Имаме голям проблем.

— Какво искаха Тредуел?

— Да прекратят осемдесет и едно нула седем.

— Майтапиш се.

— Имаме само две седмици да приключим с всичко.

— Няма начин да успеем — сериозно каза тя. Мечтата й открай време беше да участва в програмата за пътуване във времето. И ако всичко минеше идеално, тя се надяваше, че ще е първият кандидат за прехвърляне. — Нима ще те спрат точно сега?

Бартън се загледа в нищото.

— Г. М. може да прави каквото му скимне. Разтревожен е за риска.

— И като те пришпорва, само прави нещата още по-рисковани.

— Точно това му казах и аз. Но те гледат на проекта като на отворен към заплаха прозорец. Затворят ли го, проблемът е решен. — Той сви рамене. — Явно могат да преживеят две седмици, изложени на риск.

— Доста късоглед подход. — Зелените очи на Карин се спряха върху някаква точка на стената. Последваха няколко секунди мълчание. — Джаспър ли е зад всичко това?

— Не съм сигурен.

— Бих могла да го накарам да размисли.

Коментарът изпълни въображението на Бартън с картини, за които предпочиташе да не мисли.

— Не искам да се занимаваш директно с него. Вече съм ти го казвал — стой настрана.

— Но просто е невъзможно да приключим всичко за две седмици!

Бартън мразеше думата „невъзможно“.

— Нямаме избор. Карин. И няма да има никакво удължаване на срока. Г. М. беше повече от ясен по този въпрос.

— Трябва ни повече време.

Бартън прецени предизвикателството.

— Разполагаме с две седмици. И знаеш ли какво? Мисля, че можем да се справим.

Нямаше друг избор, освен да гледа положително на нещата.

Карин застана зад него и започна да масажира раменете му.

— Затова ли искаш Андре Стайнбек?

— Ще се вслушам в съвета ти, Карин. Ще ни трябват всички ресурси, до които успеем да се доберем. Един свеж поглед върху проблемите може да се окаже решаващ. — Андре беше работил успешно с тактика Дейвин Чан по два по-малки проекта и Бартън от известно време следеше развитието му. — Мисля, че при сегашните обстоятелства рискът си заслужава. Резултатите му при триизмерните системи Сион бяха изумителни.

Стъклената врата на кабинета се отвори. Карин незабавно махна ръце от раменете на Бартън и застана небрежно до него. В помещението влязоха двама души — азиатец на средна възраст и тийнейджър.

Дейвин Чан беше изпълнен с енергия.

— Е, какво ни събира днес тук? — Беше с бяла лабораторна престилка като тази на Карин, с черни ивици на реверите, които показваха, че двамата са тактици. Беше дребен и леко пълен, на трийсет и девет, с дебели очила и дълга черна коса, вързана на опашка. Произлизаше от чисто китайско семейство от Хонконг. След като бе спечелил стипендия по генетика на двайсет и една години, бе постъпил в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Беше ветеран от Меркуриевия екип и негов твърд поддръжник. Имаше апартамент в сградата и целият му живот беше тук. Чан беше един от най-добрите генетици на света, бе свободомислещ и неизменно втори в екипа след Бартън.

Тийнейджърът до него бе Андре Стайнбек — млад, длъгнест, на четиринайсет години и седем месеца. Като на шега винаги можеше да ти каже точния брой дни, часове и минути от раждането си. Беше син на самотна майка от еврейски произход, Джейн Стайнбек, която го бе родила на осемнайсет. Джейн имаше големи амбиции за момчето си и двамата работеха здравата, за да направят така, че умът на Андре да го отведе колкото се може по-надалеч. Андре се намираше в онзи непохватен период от развитието си, през който минават всички момчета, когато дланите и стъпалата им сякаш са непропорционални на телата им. По бузите му се забелязваха първите намеци за младежки пъпки. Облечен в кафяв анцуг, той изглеждаше малко неподходящо за това място, но погледът му бе проницателен и му личеше, че е готов на всичко.

— Благодаря ви, че се отзовахте така бързо — каза Бартън.

— Разбрах, че е важно, когато Карин каза, че ще получа бисквити, ако побързам. — Дейвин огледа кабинета в търсене на наградата си.

Бартън се усмихна.

— Сядайте, ей сега идвам.

Както беше обещала. Карин извади отнякъде кутия шоколадови бисквити. Дейвин веднага ги отвори и лапна една — типично за него. После попита:

— Само една кутия ли имаш?

— Ама че си прасе! — засмя се Карин.

Дейвин се ухили още по-широко.

Един по един членовете на Меркуриевия екип, общо единайсет, се събраха около дисплея на Дейта-Тран. Бартън седна последен.

— Ще ви помоля за внимание, ако обичате… — Всички млъкнаха. — Включвам Андре Стайнбек в Меркуриевия екип. За първи път в нашата история ще сме тринайсет на брой.

Андре се изправи и се поклони отсечено.

— Няма да съжалявате. — Думите прозвучаха странно от устата на едно момче, но пък и магистър Стайнбек беше всичко друго, но не и обикновено момче.

— Той ще бъде нашият трети тактик — продължи Бартън.

Тактиците бяха най-добрите членове на екипа. Те водеха проектите и ако нещата се развиваха добре, накрая именно те обираха лаврите наред с тлъстите хонорари.

Дейвин се пресегна и ощипа Андре по ръката.

— Това е огромна чест. Браво на теб.

— Да — добави Бартън. — Браво на теб, Андре. Заслужаваш го.

Помещението се изпълни с любезни аплодисменти, които прекъснаха, когато Бартън заговори отново.

— За съжаление това е единствената добра новина, която имам. — Пое си дълбоко дъх. — Текущият ни проект е застрашен. Вече имаме установен срок. Трябва да съставим Ген-ЕП кандидат и да извършим опитно прехвърляне в рамките на четиринайсет дни.

— Майтапиш се! — изтърси Дейвин и от устата му се разлетяха трохи от поредната бисквита. — Само активирането на Ген-ЕП ще ни отнеме две седмици, какво остава за подготовката на кандидат за опита. — Той преглътна. — Само преобразуването на онова малко мишле отне близо месец. Да не говорим, че оплескахме нещата.

— Защо е това бързане? — попита един от другите учени.

— Всички знаем колко е опасно да се пришпорват нещата — обади се друг колега.

— Пренасочват ни към нов проект и прекратяват осемдесет и едно нула седем — намеси се Карин и Бартън я изгледа свирепо. Подобно нещо не беше в стила й. — Нямате избор — тихо добави тя.

Бартън отново пое дълбоко дъх. Карин беше права да говори направо по същество.

— След две седмици трябва да прекратим всичко — каза той. — Нямаме никакви други възможности.

— Хмм, това вече е друго — промърмори Дейвин.

Андре беше озадачен.

— Какво е Ген-ЕП?

Подробностите около всеки проект на Меркуриевия екип бяха строго секретни и Дейвин погледна Бартън, преди да отговори.

— Всичко е наред — каза Бартън. — Можеш да му кажеш. Нали затова сме тук.

Дейвин махна трохите от пръстите си, взе лазерна химикалка и започна да рисува върху Дейта-Тран екрана, като в същото време обясняваше бързо:

— Ще започна от самото начало. Както всички знаем, живият организъм е съставен от хромозоми, двайсет и една двойки за човешките същества, които са подредени във формата на лента, наречена ДНК. ДНК съдържа гените, които определят вида, формата и функционирането на всички живи същества. — На екрана се появи малка лабораторна мишка. — Ген-ЕП е една от милиардите генетични белтъчни структури, които изграждат нишките на ДНК. Или киселинната верига, както я наричаме. По същество имаме четири типа белтък — аденин, гуанин, цитозин и гимин. Ген-ЕП е жив организъм с ДНК, чиито изграждащи блокове са подредени по много специфичен начин.

Появи се подробно изображение на формата на молекулата.

— И защо ни е нужен подобен организъм? — попита Андре.

— За да можем да отделим атомите на ДНК с помощта на пулверизатор на частици и после да ги съберем отново — отвърна Бартън.

Андре още не можеше да разбере.

— Ясно, но защо?

— Това е необходимо, ако искаш да изпратиш нещо през времето — каза Дейвин.

Момчето изглеждаше още по-объркано.

— Целта на проект осемдесет и едно нула седем е да открие начин за пътуване във времето — продължи Бартън.

Недоверчивото изражение на Андре накара Дейвин да повтори невероятното твърдение.

— Точно така, Андре. Пътуване във времето.

Образът на екрана се разпадна на градивни единици и се събра отново.

Андре изглеждаше замаян дори само от споменаването на подобно нещо.

— Мислех си, че пътуването във времето е невъзможно. Защото материята не може да се движи по-бързо от светлината.

Бартън поклати глава.

— Оказва се, че може. — Огледа останалите учени около масата. — Сигурни сме, че можем да го направим.

Очите на Андре внезапно се проясниха и блеснаха.

— Точно върху това искам да работя! — каза той, сякаш вече всичко му бе ясно. — Не сте сгрешили с решението си да ме включите.

За първи път от идването му тук той изглеждаше щастлив. Всички останали в кабинета изпитваха същото по отношение на този проект. Беше фантастичен, а те обожаваха предизвикателствата. Последиците бяха нещо, което не ги занимаваше. Те се съсредоточаваха върху процеса. И върху целта.

Бартън наблюдаваше момчето.

— Тук сме, за да докажем теорията на пътуването във времето — каза той. — И тъй, дами и господа, разполагаме само с четиринайсет дни да осъществим проекта си. За целта ще ни е нужно нещо специално.

Всички се смълчаха и се замислиха.

— Как ще създадем Ген-ЕП кандидат само за няколко дни, след като при нормални обстоятелства са ни нужни месеци? — попита някой.

— Ще трябва да намерим начин — отвърна Бартън.

Андре вдигна ръка.

— Не можете ли да пратите друг тип протеин?

— Има едно нещо, наречено синдром на Хъмпти Дъмпти — отвърна Карин. — Можем да разградим всичко, което си поискаме… само че после не можем да го върнем в предишното му състояние. Дори Ген-ЕП не е съвършен. Открихме това при експеримента с мишката.

— А как работи машината на времето? Разкажете. — Андре се нуждаеше от най-обща информация.

Дейвин посочи екрана за симулации и на него се появиха подробни чертежи.

Сблъсък → Имплозия → Инфлация → Диференциация^[1]

Всички съпътстващи технически алгоритми бяха детайлно описани на екрана. Имаше хиляди редове данни.

— Както каза самият ти — рече Дейвин, — ключът към пътуването във времето е да накараш материята да се движи по-бързо от светлината.

— Но изобщо не съм си помислял, че това е възможно — каза Андре.

— Ние също, нито пък и самият Алберт Айнщайн — продължи Бартън. — Неговата формула за забавяне на времето постановява, че материята не може да се движи по-бързо от светлината. Това е като магическа бариера, през която не може да се мине.

— И как сте го направили?

— Сега знаем, че можем да ускорим материята почти до скоростта на светлината, като я разградим на елементарни частици — обясни Бартън. — Но това пак не е достатъчно, за да огънем времето. То просто започва да тече по-бавно, в съответствие с ефекта на забавянето.

— Ще ти дам пример — каза Дейвин. — Да кажем, че искаме да изпратим Карин с космически кораб — хипотетичен, разбира се, — който се движи почти със скоростта на светлината, до най-близката звезда, Проксима от Центавър, която е на малко повече от четири светлинни години от Слънцето. За нас ще изглежда, че ще са й нужни пет години да стигне там и още пет да се върне. Което е напълно логично, естествено. Тук обаче нещата стават интересни. За Карин пътуването с почти светлинна скорост ще продължи само осем и половина дни. Това е известно като забавяне на времето заради скоростта.

На екрана се появи съответната формула:

γ — забавяне на времето

ν — скорост на тялото

c — скорост на светлината^[2]

— Айнщайн е теоретизирал това преди повече от сто и двайсет години — добави Бартън. — Времето и скоростта са относителни помежду си. Въпросът е как може да се преодолее скоростта на светлината и какво се получава, когато това стане?

— Сега знаем и нещо друго — рече Карин. — При добавяне ма силно магнитно поле, съчетано с въртенето на вселената, можем да разтеглим разстоянието, изминавано от тялото, като по този начин го накараме да се движи по-бързо от светлината.

— Това се нарича ефект на черната дупка — каза Дейвин. — През хиляда деветстотин четирийсет и седма австрийският логик Курт Гьодел формулирал теорията, но нямало как да я докаже на практика. Той казва така: „На теория можем да пътуваме навсякъде във времето и пространството, стига да успеем да накараме материята да се движи по-бързо от светлината“.

— Сега разбираме как може да стане това — рече Карин. — Установихме, че можем да използваме пулверизатор на частици и лазер с мощност около пет теравата, да го насочим към обекта с контролирана последователност и да го свием в магнитно поле. Това разбива материята на мюони, субатомни частици, наречени кварк-глуонна плазма, която се движи почти със скоростта на светлината. Това са процесите на сблъсък и имплозия.

— След това прехвърляме плазмата — продължи Бартън, — като използваме криптираща честота, през магнитното поле на Земята и разпъваме пространството, за да увеличим скоростта. — Отново посочи екрана. — Инфлация и диференциация. Когато честотите на молекулите отговарят на външните честоти на Земята, тялото се възстановява.

— И се получава пътуване във времето — заключи Карин.

— Единствената молекулярна структура, способна да се възстанови, е Ген-ЕП — каза Дейвин, лапна още една бисквита и се загледа в пълните с информация екрани. — Изумително, нали? — От устата му се посипаха трохи.

Андре беше поразен.

— Как сте успели да измислите всичко това, за бога?

— Не сме — отвърна Бартън. — Схемите за прехвърлянето са от древни еврейски писания.

— Древни писания ли?

— Да, от информация, съдържаща се в свитъците от Мъртво море.

— Нима свитъците от Мъртво море са чертежи? — Челюстта на Андре увисна. — Майтапите се!

— Андре, засега трябва просто да ми повярваш. — Бартън се почеса по брадичката. Правеше го винаги, когато беше сериозен. — Това, което ни е нужно в момента, е Ген-ЕП кандидат.

— Пътуване във времето — възкликна Андре. — Направо не мога да повярвам. Така де, знам, че работите върху страхотни неща, но това е направо невероятно.

— Възможно е ДНК лентата да се сглоби за около седмица, но пълното възстановяване на жив организъм ще отнеме най-малко два месеца — каза Дейвин. — Просто не виждам как можем да се вместим в срока. Не и по нормалния начин.

Карин махна трохите от масата.

— Какво ще кажете да преровим протеиновия масив? Може да успеем да ускорим Ген-ЕП процеса, ако си поиграем малко с него.

— Направих някои генетични симулации — обади се Стюарт Гамин, един от по-възрастните учени.

— Добре е като за начало — съгласи се Бартън.

Стюарт обясни какво е направил.

Друг учен вдигна ръка.

— Направих някои проучвания на секвенцията на молекулярното разлагане.

Процесът беше разискван надълго и нашироко — положителни и отрицателни страни, още нови теории. Дейвин водеше разговора, а Бартън седеше умълчан и замислен.

— Мисля, че разполагаме с достатъчно, за да продължим — заяви Дейвин след близо половин час оживена дискусия. Екипът беше разделен на три групи, които трескаво започнаха да пишат на таблетите си, а детайлите се появяваха на екрана на Дейта-Тран на отделни малки фрагменти. „Цялото е по-голямо от сбора на отделните части“ — обичаше да цитира Бартън. Именно затова Меркуриевият екип беше толкова мощен инструмент за решаване на проблеми. Всеки отделен негов член беше гений в едно или друго отношение. А заедно те образуваха свръхгений.

Стартираха се симулации и алгоритми, запълзяха колони числа. Системата Дейта-Тран непрекъснато сравняваше отделните сегменти и ускоряваше процеса. Всичко бе толкова сложно, че обикновеният човек би го възприел като неразбираеми откъси от ненужна информация. От всички страни валяха въпроси. Енергията в помещението се долавяше ясно.

Андре седеше неподвижно — неговият Дейта-Тран сегмент беше празен. Бартън го наблюдаваше внимателно и се питаше дали момчето не се е озовало в твърде дълбоки за него води. Може би всичко това му идваше в повече?

Накрая Андре заговори.

— Ами ако има някой или нещо, което да не ни се налага да пресъздаваме?

Писането и въпросите внезапно секнаха. Всички вдигнаха глави от преносимите си устройства и зяпнаха момчето.

— Искам да кажа, възможно ли е някъде да има естествен Ген-ЕП?

Бартън го побиха тръпки.

— Някой помислял ли е за това? — сериозно попита той.

Всички мълчаха.

Дейвин подаде на Андре бисквита.

— Отлична идея, момчето ми.

Решението беше толкова просто и в същото време отговаряше точно на изискванията на Бартън. Пресъздаването на Ген-ЕП щеше да е истинско чудо за краткия срок, с който разполагаха — а Бартън се нуждаеше не от мишка, а от човешко същество. Това можеше да е най-доброто решение, на което би могъл да се надява. Обърна се към Дейвин.

— Какви са шансовете?

— За откриване на човешки Ген-ЕП ли? Готови ли сме наистина да използваме човек? — със съмнение попита Дейвин.

— Винаги се е предвиждало последният опит да е такъв — отвърна Бартън.

— Дейта-Тран не разполага с човешки генетични данни — каза някой.

— Готов ли си да изпратиш човек? — отново попита Дейвин.

— Нямаме избор — отвърна Бартън. Решението беше перфектно.

— Като начало, имаме около девет милиарда различни човешки ДНК комбинации — каза Дейвин. — Имайте предвид, че това е максималният капацитет. На практика те са някъде около два милиарда, тъй като много от основните типове са свързани с различни деформации. Те се елиминират още преди раждането, така че можем да ги изключим.

— Ген-ЕП рядко срещан ДНК тип ли е? — попита Карин.

— Не повече от всеки друг. Напълно случаен е. — Дейвин се загледа в тавана. — Да видим, населението на планетата е около осем милиарда. Два милиарда типа ДНК. Това ни дава вероятност приблизително едно на четири.

— Да — добави Карин. — Но може да открием Ген-ЕП кандидат, който е на сто и двайсет години. Или тригодишен.

Бартън се усмихна на Андре. Така или иначе, момчето беше оправдало очакванията му.

— Е, какво чакаме? — рече Карин. Пръстите й увиснаха над Дейта-Тран приемника. Дейвин изпрати на всеки член на екипа симулационен модел и след няколко минути бяха почти приключили с всички критерии за разграждането.

— Няма съмнение, че обектът ще има сини очи — каза Дейвин. Знаеше го от анализа, който вече беше завършил. Очите бяха най-сложният компонент от хромозомната таблица. При мишката, която бяха превърнали, те се промениха от червени на сини.

Екранът отново се изпълни с подробна информация. Списъкът постепенно се оформяше. Карин спря да пише и посочи.

— Дейта-Тран съпостави Ген-ЕП моделите, които симулирахме. — Физическите характеристики бяха изброени в лявата половина на екрана.

Бартън откри, че се е зазяпал в Карин. В нея имаше нещо, което го привличаше — особено когато работеха и бяха под напрежение. Той тръсна глава, за да пропъди мисълта. Моментът не беше подходящ да се разсейва.

— Ето и подробностите — възбудено рече Карин. — Сини очи. Кръвна група AB отрицателна. Между другото, тя се среща най-рядко. Това ще помогне.

Списъкът продължаваше до долния край на екрана и описваше различните атрибути до молекулярно ниво. Следващата информация наистина я изненада.

— Според симулациите на Дейта-Тран Ген-ЕП ще има белег на лявото око. — Карин беше слисана. — Две едва забележими ивици в долната радиална част на ириса.

Бартън се стресна. Това бе изумително точен индикатор. Никога не беше виждал нещо подобно. Проследи информацията до Дез Люис — млада молекулярна биоложка, член на екипа от четири години.

— Добра работа, Дез. Отлична симулация. — Обърна се към Карин. — Пусни търсене в Дейта-Тран по цвят на очите и кръвна група. След това сравни резултатите с оптичния регистър. Да видим какво ще изскочи.

— Вече го правя — отвърна тя.

Тъй като ирисът е уникален за всеки човек, беше създаден оптичен регистър, в който влизаха всички новородени. Дейта-Тран имаше достъп до всички болнични системи. Ако имаше съответствие, щяха да го открият.

Търсенето по кръвна група и цвят на очите даде 1235000 резултата. Оптичните данни щяха да съкратят списъка още повече. Часовникът на екрана показа, че търсенето ще продължи един час и двайсет и седем минути.

— Започни със служителите на „Ентърпрайз Корпорейшън“ — каза Бартън. — Да се надяваме, че ако има подходящ кандидат, той вече работи за нас.

— Търсенето сред служителите приключи — каза след малко Карин. — Уви, нямам добри новини. Никой от „Ентърпрайз Корпорейшън“ не отговаря на критериите. Продължаваме нататък.

Андре въведе команда в таблета си, прехвърли я на Карин и каза самодоволно:

— Това би трябвало да ускори малко нещата.

И наистина, времето за търсене се съкрати до един час и шест минути.

Бартън се усмихна.

— Чувал съм, че си магьосник с Дейта-Тран.

Останалите членове на екипа продължаваха да пускат симулации по устройствата си, но въпреки това следващият час измина бавно. Всички чакаха, обзети от мъчително напрежение, докато компютрите на Дейта-Тран преравяха десетки хиляди оптични записи в търсене на съответствие.

— Резултатът излиза — каза най-сетне Карин с ясно доловимо вълнение.

Бартън се извърна. Не искаше да гледа.

Всички ахнаха.

— Имаме двама кандидати — обяви Карин. — И двамата са мъже. Първият е на трийсет и една, в Тихия океан. Вторият е на четирийсет и пет, от Европейския регион. Изумително!

На лицата на всички цъфнаха усмивки.

Членовете на екипа започнаха да си стискат ръцете.

На Бартън му идеше да подскача и да закрещи от радост, но се сдържа.

— Да не прекаляваме с ентусиазма — предупреди той. Даваше си сметка, че все още трябва да свършат страшно много работа. — Трябва да потвърдим белега на лявото око. Да сме абсолютно сигурни.

— Кой кандидат искаме? — попита Карин.

— И двамата — без никакво колебание отвърна Бартън. — Срещни се лично с тях, Карин. И ги доведи тук, ако имат генетичния белег.

Ако успееше да убеди поне единия да им помогне, имаше шансове за успех.

Карин го погледна в очите и той задържа погледа си върху нея малко по-дълго от обичайното. Просто му се искаше да я гледа и да се наслаждава на момента на успеха. Това бе ритуал между двамата, който сякаш оставаше незабелязан за другите. Бартън се усмихна и тръгна към вратата.

— Дейвин, искам всички да започнете работа по системите за прехвърляне. — Изведнъж спря. — Между другото, как се казват?

Снимките и личните данни на кандидатите изпълниха екрана.

— Мъжът на трийсет и една е Уилсън Даулинг. Учи право в университета в Сидни. В момента тече пета година от докторантурата му.

— Доста време за писане на дисертация — отбеляза Андре. Самият той беше завършил университета само за половин година.

— Хобито му е да лети на стари самолети — добави Карин. — Няма здравословни проблеми. Академичните му резултати са около средното.

Дез Люис наклони глава и каза:

— Хубав е.

— А другият?

— Магнус Клайнберг, на четирийсет и пет. Политически криминолог, живее в Прага. Без здравословни проблеми. Добри академични резултати. — Карин кимна. — Това е добре.

— Клайнберг — каза Андре. — Изглежда отличен избор. Майка ми казва, че евреите били избран народ.

— И двамата изглеждат достатъчно способни — отвърна Карин.

Бартън се загледа в снимката на Магнус Клайнберг. Уилсън Даулинг бе удостоен със същото задълбочено изучаване. Бартън пак се почеса по брадичката.

— Доведете и двамата колкото се може по-скоро. Да не рискуваме. С колкото повече възможности разполагаме, толкова по-добре.

Бартън беше единственият, който разбираше всичко — дори Карин не знаеше какво всъщност става. Преводите на свитъците от Мъртво море бяха съвсем конкретни. Засега трябваше да запази в тайна истината за мисия Исая.