Кристофър Райд
Честотата на Шуман (31)

30.

Летище Канкун, Мексико

Частният самолет на Каприарти

28 ноември 2012

09:00

Мисия Исая — ден четвърти

Намръщена, Хелена закопча предпазния колан. Не беше имала видения от Уилсън от снощи и се тревожеше, че никога вече няма да има.

Йенсен се качи последен и затвори вратата. Лорънс и другите трима бодигардове вече бяха заели местата си. Познатият салон на „Бомбардиър“ беше тесен, с кръгли прозорци. Стените бяха покрити с блестяща ламперия. Половината кожени седалки, общо шестнайсет на брой и разделени на три отсека, гледаха напред, а другата половина бе обърната назад. През средата минаваше пътека. Естир беше легнала между краката на Хелена в средния отсек. Имаше нов кожен намордник. Беше неспокойна, докато й го слагаха, но Хелена успя някак да я укроти.

Лорънс се усмихна на красивата млада стюардеса.

— Доматен сок, благодаря. — Обърна се към Хелена. — Ти искаш ли?

Тя завъртя глава.

— Няма смисъл да се тормозиш — твърдо каза той. — Всичко приключи. Прибираме се у дома. И може да върнеш тъпото куче на собственика му.

Хелена не беше казала нито дума цялата сутрин.

— Един ден ще ми благодариш — добави той.

Йенсен седеше с лице към носа на самолета и с гръб към Хелена, като правеше всичко възможно да не я забелязва. Сега обаче не се сдържа и се обърна.

— И като си помисля само, че Мексико ми харесваше.

Хелена въздъхна дълбоко, обърна се към прозореца и се загледа в равната суха писта. Ако последните две минути можеха да се смятат за индикатор, предстоеше й дълго и мъчително пътуване. Отвън силен и постоянен вятър вдигаше същинска прашна стена високо във въздуха.

Капитан Луис излезе от пилотската кабина и тръгна по пътеката. Беше с черни панталони и бяла риза с къси ръкави, с четири нашивки на пагоните. Ръкува се с Лорънс, както правеше винаги, и му докладва подробно преди излитането.

Хелена познаваше добре главния пилот на баща си. Канадец по произход, преди шест години той се беше преместил със семейството си в Хюстън от Торонто, за да започне своята „работа мечта“ на борда на „Бомбардиър Глобъл Експрес“. Самолетът беше връх на серията корпоративни самолети, с най-голям обхват и най-висока максимална скорост. Всеки, който беше вътре в занаята, го оценяваше по достойнство.

Хелена изслуша първите думи на капитан Луис, след което се изключи и мислите й отново се насочиха към Уилсън. През изминалата нощ бе мислила много за случилото се през последните три дни. Имаше толкова много въпроси без отговори, толкова много сложни чувства, които й бе трудно да разбере.

Двигателите замъркаха, самолетът излезе на пистата, рязко ускори и излетя в ясното бледо небе. Завиха над Мексиканския залив и полетяха на североизток към изгряващото слънце. Докъдето стигаше поглед, тъмносиният океан бе осеян с бели зайчета — силният вятър безжалостно срязваше гребените на вълните.

Хелена се облегна в седалката. Скоро щеше да е в Хюстън и от ФБР щяха да я чакат. Не за да я арестуват, а за да я разпитат какво се е случило и защо. Баща й се беше погрижил за всичко — беше изумителен, както винаги. Бе сключил сделка със собственика на „Тексас Еър“ Хенсън Манинг, който се беше съгласил — под натиск, разбира се, — че Хелена е участвала в отвличането против волята си. Авиокомпанията щеше да си получи пълната застраховка, като наред с нея щеше да получи пари и под масата — при това значителна сума. Отраканият в преговорите Манинг щеше да спечели от цялата случка. Изненадващата новина бе, че командир Висблат беше изчезнал и обвиненията срещу Хелена за събитията в Бордърсвил бяха отпаднали.

Хелена беше инструктирана да твърди, че не е вършила нещо незаконно. Трябваше категорично да отрича, че е насочвала оръжие към пилота на „Тексас Еър“ и го е принудила да напусне кабината. Щяха да твърдят, че не е била въоръжена и че Уилсън й е отнел пистолета.

Самолетът достигна крайцерска височина и стюардесата започна да приема поръчките за закуска. Хелена насочи цялото си внимание към океана.

Времето течеше.

Внезапно картината пред очите й се размаза и я изпълни усещането, че вижда нещо чрез телепатия. През цялата нощ се беше надявала това да й се случи отново. Този път обаче нещата бяха различни — картината бе заобиколена не от червена, а от синя мъгла.

Уилсън седеше зад шурвала на едномачтова платноходка „Бенету“ с черни платна от кевлар. Морето около яхтата беше безкрайно. Лодката се спускаше по една тюркоазена вълна, мачтата се беше извила под напора на вятъра, който се носеше с ураганна сила по палубата. Водни пръски полетяха високо във въздуха, когато носът разпра вълната и се подаде от другата страна. Цикълът се повтаряше отново и отново.

Уилсън стискаше щурвала и трепереше пол яростните напори на вятъра. Морската вода щипеше лицето му. Беше изпълнен с ликуване и страх едновременно. Винаги бе обичал океана, но никога не го бе виждал такъв. Водата покриваше палубата и изтичаше през отворите. Вълнението се усилваше с всяка минута, уредите показваха, че скоростта на вятъра е четирийсет възела. Платната плющяха; яхтата бе силно наклонена на една страна.

Хелена се напрегна. Ако Уилсън скъсеше платната, щеше да му е по-лесно да се справи с вълнението, но нямаше начин да му предаде съобщението. Яхтата се озова на гребена на една вълна и Хелена видя в далечината суша. Островът изчезна от поглед, щом яхтата се спусна надолу, и се появи пак, когато се озова на гребена на следващата вълна.

Уилсън поддържаше постоянен курс.

Вкопчена в облегалките, Хелена усети как океанът я подмята с невъобразимата си сила. После видението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Тя отвори очи и се огледа тревожно — за щастие всички бяха заети със закуската. Тя стана и отиде при отсрещния прозорец. Уилсън беше наблизо, чувстваше го. Там, в далечината, се виждаше островчето, към което се беше насочил. Хелена огледа океана, но не видя никаква платноходка. Сигурно се намираше точно под тях.

— Татко — сладко рече Хелена и нежно постави ръка на рамото му. — Долу има един остров. Искам да го разгледам. Имаш ли нещо против да се спуснем малко?

Лорънс като че ли се смути, но Хелена пусна в ход детския си чар, преди да е успял да й откаже.

— Моля те, татко! Това ще означава много за мен. — Гласът й беше като мед. — За никъде не бързаме. Само пет минути! Моля те.

Лорънс й се закани с ножа за масло.

— Само един бърз поглед, госпожице!

Хелена затвори пилотската кабина, сложи си слушалките и седна зад двамата пилоти.

— Уорън, там долу има остров. — Посочи десния прозорец. — Говорих с татко и искаме да го огледаме по-отблизо.

Капитан Луис беше услужлив както винаги.

— Разбира се, Хелена — каза той и изключи автопилота.

— Видях някаква прекрасна яхта — продължи Хелена.

— Ще успееш ли да прелетиш покрай нея?

— Разбира се, нищо против — весело рече капитанът.

— Всъщност ще е забавно. — Пое управлението и намали оборотите. — Чух, че си имала голямо приключение в Мексико.

— Може да се каже — уклончиво отвърна тя.

— Ами… радвам се, че си добре. — И й се усмихна. Самолетът започна да се спуска на спирала и с всяка минута океанът ставаше все по-син. Когато за пореден път завиха на изток, пред тях внезапно се появи черно платно.

— Ето я! — развълнувано възкликна Хелена. Яхтата пореше яростно вълните, силно наклонена настрани. На палубата се виждаше самотен мъж. Хелена притисна длан към страничния прозорец, сякаш се мъчеше да го достигне.

Уилсън не чу самолета, докато той не се озова почти до него. Избърса водата от очите си и се загледа как машината прелита много ниско и само на стотина метра от яхтата. Имаше десетки неща, които да гледа по нея, но погледът му се закова върху ръката, залепена за прозореца на пилотската кабина.

Нямаше съмнение чия е.

Изпълни го странно чувство за сигурност, когато разбра, че Хелена може да го открие дори насред океана. В същия момент една вълна, същинска водна стена, се стовари върху носа на „Номер двайсет и осем“ и едва не го отнесе през борда. Силата на удара изкара въздуха от дробовете му. Но усмивката така и не изчезна от лицето му.

Хелена усещаше леденото стъкло върху дланта си — и се чувстваше щастлива и тъжна едновременно. Връзката между нея и Уилсън беше неоспорима и това й вдъхваше кураж. Копнееше да е до него. Беше нелепо, но искаше да е именно там, на борда на яхтата.

Вратата на пилотската кабина се отвори и Лорънс се появи на прага и каза властно:

— Достатъчно, Уорън. Очакват ни.

— Не, чакай! — каза Хелена, искаше да спечели още няколко секунди.

— Казах: достатъчно! — озъби се Лорънс. — Към Хюстън!

Уилсън гледаше как самолетът набира с рев височина и се понася към хоризонта. „Номер двайсет и осем“ се спусна по поредната вълна, после следващата водна стена се разцепи при носа и полетя през палубата към него, блъскайки мокрото му изтощено тяло. Хелена отново беше изчезнала, а заедно с нея изчезна и усмивката на Уилсън.