Кристофър Райд
Честотата на Шуман (7)

6.

Сидни, Тихоокеански регион

Фрейзър Хаус, Университет на Сидни

10 май 2081

11:01

13 дни преди опитното прехвърляне

Ярка слънчева светлина се лееше през холографския телевизор на стената на кабинета на Уилсън. Компютърно генерираното изображение правеше малкото помещение да изглежда много по-голямо, отколкото бяха жалките му размери. Стаята беше без прозорци и въздухът бе прохладен. Уилсън се къпеше в сиянието на изкуственото слънце, отпуснат в старо кожено кресло. Всяко кътче около него беше заето от книги — стотици книги, натрупани на купчини по пода и масите.

Тихо свиреше класическа музика.

Уилсън затвори романа и заразглежда подвързията му. Пусна книгата на пода и посегна напосоки за друга. Когато видя, че е избрал подвързано в кожа издание на „Повест за два града“ от Дикенс, очите му светнаха. Открай време се канеше да го прочете.

Отвори книгата и прочете на глас първите няколко думи.

— Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време…^[1]

Погледът му се плъзгаше по страниците, а той изобщо не помръдваше от мястото си. От време на време на лицето му се появяваше едва доловима усмивка или леко се смръщваше, докато поглъщаше хилядите съвършено изваяни думи. Чете без прекъсване два часа, напълно погълнат от заниманието си.

Почукване на вратата опита да го разсее. Уилсън го пренебрегна, но то се повтори, по-силно. Уилсън неохотно се изправи на леко изтръпналите си крака и отиде до вратата, като лавираше между купчините книги и мебелите.

Надникна в коридора и видя широка усмивка и жълтеникави криви зъби. Собственикът на тази не особено красива гледка, куриерът пощальон Бърни Мухандис, стоеше гордо в сивата си университетска униформа. До него имаше триколесна количка, пълна с писма и колети. Бърни беше от Централна Азия и истинското му име бе Багван, но след емигрирането в Тихоокеанския регион се беше прекръстил на Бърни, тъй като беше решил, че това име звучи много по-австралийски.

— Свети Валентин! — както винаги възкликна Уилсън и разпери ръце, сякаш се канеше да награби цялата количка.

Бърни вдигна шеговито ръка.

— Господин Уилсън, днес не е Свети Валентин! Колко пъти трябва да ти го казвам? — Макар че живееше тук вече повече от трийсет и пет години, акцентът му си оставаше типично индийски.

— Тогава какво ми носиш? — попита с нетърпение Уилсън, докато оглеждаше пратките.

— Няма поща за теб, приятелю. Абсолютно никаква.

— Тогава защо идваш? — попита Уилсън.

— За да разбера какви ги вършиш. — Уилсън се опита да запречи вратата, но Бърни пъхна глава вътре и огледа мъничката стая. — Боже, вярно било. Половината библиотека е изписана на твое име! Явно си се побъркал.

— Просто правя едни проучвания.

Бърни постави тъмнокожата си ръка върху рамото на Уилсън.

— Господин Уилсън, никой, дори ти с твоите невероятни възможности, не е в състояние да прочете толкова много книги. Какво си намислил?

Уилсън погледна назад към стаята.

— Просто обичам да чета.

Бърни се изкиска.

— Щом казваш, мой мистериозни приятелю. Знам, че просто се преструваш, че четеш тези книги. Така че не очаквай да ги връщам вместо теб, когато приключиш. Подозирам, че ще се наложи да наемеш камион.

Вярно беше — Уилсън беше събрал повече книги, отколкото можеше да прочете нормален човек за един месец. Но напоследък бе в състояние да се справи без никакъв проблем с две или три на ден. Способността му да поглъща информация се увеличаваше с изумително темпо.

Бърни махна с ръка към пощенската количка и каза доволно:

— Както и да е, няма картички за теб.

— Очаквам доста картички следващия февруари, ще видиш — уверено заяви Уилсън.

— И сигурно няма да получиш нито една, както тази година.

— Казах ти, всички просто са се изгубили по пощата.

— Разбирам проблема ти — заяви Бърни и се приготви да даде бащински съвет. — Много си придирчив към по-добрия пол. Това е експертното ми мнение. В моята страна навремето имахме уредени бракове. Страхотно! Да. Това е най-добрият начин младежите и девойките да се срещат и да се влюбват един в друг. Между другото, още се практикува по някои места. Това е много по-добър и цивилизован начин да събереш младите. Би се отразило добре на мъж като теб.

Бърни се усмихна и отново показа прелестните си зъби.

— Звучи доста напредничаво — тихо каза Уилсън.

— Точно така се запознах с жена си — продължи Бърни. — Беше такова прелестно създание. Красавица! — Унесе се в спомени. — Баща ми дойде при мен и ми каза: „Намерих ти момиче“. Толкова прав се оказа. — Сложи ръка на сърцето си и килна глава настрани и нагоре, досущ като Джули Андрюс в „Звукът на музиката“.

Уилсън си погледна часовника. Вече му беше трудно да скрива отегчението си.

— Багван — каза той, натъртвайки на името. — Виж, много ми е приятно да си бъбря с теб, но имам много работа, нали разбираш? — Посочи към стаята. — Имам много книги за четене.

— Много ли се разприказвах? — малко притеснено попита Бърни.

— Не-е-е — отвърна Уилсън и отстъпи назад. — Просто съм зает. Ще ми разкажеш другия път. Очаквам го с нетърпение.

— За мен ще е удоволствие… — отвърна Бърни, докато вратата се затваряше пред лицето му.

А после вратата се отвори и Уилсън се появи отново.

— И още нещо, Багван — каза той, сякаш тъкмо се беше сетил. — Следващия път… чукай само когато намериш онези изгубени картички.

Бърни се ухили.

— Много си гаден, господин Уилсън.

Уилсън пак си погледна часовника и се сети, че е закъснял за лекцията на Джени Джоунс. Тя вече беше започнала.

Като сипеше порой ругатни, Уилсън се втурна в стаята, намери път между книгите, грабна идентификационната си значка от масата, изскочи навън и затръшна вратата.

Профуча покрай Бърни и му извика:

— Заради теб закъснях, Багван! Джени страшно ще ми се ядоса!

— Значи всичко е точно така, както трябва да бъде, господин Уилсън! — извика в отговор Бърни.

 

 

Вътрешният двор на университета беше точно един квадратен акър, покрит с безукорно поддържана трева. От четирите страни на тревната площ минаваха открити алеи. Хората се бяха разположили на одеяла и се наслаждаваха на есенното слънце. Някои четяха, други бъбреха. Атмосферата бе спокойна и идилична, докато Уилсън не прескочи каменната стена и не хукна през тревата, като заобикаляше и дори прескачаше изпречилите се на пътя му.

Сензорът засече пропуска му и стъклената врата се отвори, докато приближаваше. Задъхан, той се затича по пустия коридор. Стъпките му отекваха от стените. Уилсън отново си погледна часовника, влетя през двойната врата и моментално усети погледите на студентите, които го гледаха от амфитеатралната аудитория. Цифровата черна дъска беше покрита с бележки, а Джени Джоунс, злата вещица на Запада, стоеше до подиума с ръце на кръста.

— Много мило, че се присъединявате към нас — хладно рече тя.

Джени беше привлекателна трийсет и пет годишна брюнетка, асистент по право. Бе остроумна и своеволна, с красиво тяло и флиртуваща усмивка — и ако зависеше от него, Уилсън никога нямаше да я погледне тая проклета кучка, докато е жив.

По изражението й личеше, че е разстроена, което не беше нещо невъобразимо. Уилсън погледна петдесетината студенти, които го зяпаха безизразно. На четвъртия ред забеляза приятеля на Джени. Изглежда, Алфи — Алфред Суза — за пореден път беше решил да посещава заниманията.

Уилсън харесваше Алф. Да, харесваше да го вижда на лекции и упражнения по същия начин, по който харесваше да му изтръгват ноктите с корените — с клещи. Ситуацията беше сравнима, реши Уилсън — само дето да виждаш Алф май беше по-лошо.

Причината?

Джени и Уилсън навремето имаха връзка. Професор Оутър твърдеше, че запазилите се чувства на Уилсън към нея се основават единствено на факта, че Джени е добра в леглото, но самият Уилсън не беше много сигурен. Трябваше да има нещо повече. Затова Уилсън избра да я презира, след като вече не бяха заедно — реши, че трябва да е или едното, или другото. Нямаше средно положение. Нещата се усложняваха от факта, че общата им дисертация върху търговското право изискваше да водят занятия заедно. Така им се налагаше всяка седмица да търпят по десет мъчителни часа заедно в четене на лекции на първокурсници.

— Появяването е много важно — обяви Уилсън на студентите. — И по-точно овладяното появяване. Трябва да го оцените по достойнство. В момента ви давам ценен урок как да не изпадаме в паника, когато колегата ни е ядосан.

И плесна Джени по дупето, за да я накара да освободи подиума.

— Копеле — прошепна му тя.

— Стига де, знам, че ти харесва — прошепна й в отговор той.

Нагласи микрофона и продължи:

— Видяхте колко спокоен бях. — Усиленият му глас изпълни аудиторията. Уилсън спря за момент поглед върху Джени, присви очи, за да подчертае думите си, после отново се обърна към групата. — А сега сериозно. Съжалявам, че закъснях. Имаше ужасен инцидент с един камион със сладолед. Заби се във вратата на кабинета ми и трябваше да си проям път навън. — Потърка корем, оригна се и звукът прогърмя от високоговорителите. — Какви жертви само правя за вас.

По лицата на студентите цъфнаха усмивки. Само Джени и приятелят й изглеждаха неподатливи на хумора му.

Уилсън погледна бележките на цифровата дъска. Познаваше добре материала.

— Търговско право — каза той. — Да се захващаме с него. Как да направим така, че две страни с различни закони и правни системи да могат да решават възникнали помежду им спорове? Много добър въпрос…

Карин Търнбери седеше на третия ред. Двайсет минути търпеливо бе чакала пристигането на Уилсън. „Комедиант — помисли си. — Интересно“. След като вече бе идентифицирала предполагаемия Ген-ЕП кандидат, тя слезе уверено по стълбите към подиума.

— Господин Даулинг, аз съм Карин Търнбери. — Посочи двойната врата вдясно. — Трябва да поговорим на четири очи.

Уилсън погледна въпросително Джени, сякаш питаше дали това не е някакъв номер, после се обърна отново към непознатата. Никога не я беше виждал — щеше да я запомни. Бе привлекателна, елегантна, с фигура на пясъчен часовник, прибрана в бял комбинезон, който можеше да мине за военен, ако не беше цветът му.

Пристъпи до Джени и й прошепна:

— Стриптийзьорка! Това ли е идеята ти за майтап?

Но ако можеше да се съди по враждебната й реакция, Джени нямаше нищо общо с това.

Уилсън отново се загледа в непознатата, като през цялото време си даваше сметка, че студентите следят всяко негово движение. Жената протегна ръка и му подаде визитка. На нея имаше само две релефни думи:

Ентърпрайз Корпорейшън

— Моля ви, господин Даулинг — повтори Карин. — Ще бъда съвсем кратка.

— Ей сега се връщам — разсеяно каза Уилсън на групата.

Джени кипна.

— Да задържа ли дъха си, Уилсън?

— Давай — прошепна й той в отговор.

Последва засуканата брюнетка в празния коридор. „Ентърпрайз Корпорейшън“ означаваше само едно — неприятности.

— Та как ви беше името? — попита той. Не го беше чул добре. Пък и не беше написано на визитката.

— Карин Търнбери — отвърна тя делово. — Работя за „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Уилсън погледна картичката.

— Дискретно… Харесва ми.

Карин го обиколи, като го оглеждаше от главата до петите и вадеше от чантата си някакво малко черно устройство. Отпред нещото имаше оптична леща.

— Нещо против да погледна в лявото ви око? — сладко попита тя. — Ще отнеме само секунда.

Искането бе толкова необичайно, че Уилсън отстъпи крачка назад.

— Защо?

— Генетичен тест на случаен принцип. Ще отнеме само секунда.

Уилсън не се нуждаеше от дипломата си по право, за да разбере, че тя лъже. Жена като Карин не би могла да върши каквото и да било на случаен принцип.

— Господин Даулинг? — нетърпеливо каза тя.

Той отново погледна странното черно устройство.

— Кажете ми защо.

— Няма време за обяснения.

— Вие може и да нямате. Уверявам ви обаче, че аз имам предостатъчно време. И точно в момента имам занятия. — Посочи към аудиторията. — И тъй, бъдете така добра…

Карин покорно извади от папката си цифров документ и му го връчи. Съобщението беше от ръководството на университета, адресирано направо до Уилсън. Бе дълго само три реда и настоятелно го съветваше да съдейства на г-ца Търнбери. Намекът ясно личеше между редовете — ако откажеше да съдейства, това щеше да му струва стипендията. Цялата ситуация вече изобщо не изглеждаше случайна.

— Искам да ми отделите само няколко минути от времето си — с обезоръжаваща усмивка каза Карин и посочи една пейка до стената. — Уверявам ви, всичко ще приключи за секунди. Процедурата е напълно безболезнена.

Уилсън нямаше друг избор, освен да седне. Карин застана между краката му и нежно повдигна брадичката му с показалец.

— Гледайте право напред.

Червен лъч прониза лявото око на Уилсън, но той за момент се разсея от аромата на парфюма на Карин и от близостта на тялото й. Светлината внезапно изчезна и Карин се дръпна назад, загледана съсредоточено в екрана. Лицето й беше абсолютно безизразно.

Точно в този момент мобилният й телефон иззвъня. Карин свали тънкото като лист устройство от колана си и погледна екрана. Търсеше я Бартън, вероятно да разбере как вървят нещата. Тя небрежно натисна бутона за изключване и телефонът млъкна. Карин погледна Уилсън в очите.

— Какво ще кажете да се разходим до централата ни? Обичате ли да пътувате?

Уилсън се опитваше да проумее какво толкова търси Карин в лявото му око. Ставащото бе просто неразбираемо.

— Какво прави това устройство? — попита той.

Карин прибра загадъчния малък компютър в чантата си.

— „Ентърпрайз Корпорейшън“ се нуждае от вас, господин Даулинг.

— Сериозно? Е, аз пък не се нуждая от „Ентърпрайз Корпорейшън“.

— Няма да съжалявате. Ще бъдете щедро възнаграден.

Уилсън се изсмя.

— Това е нелепо.

В отговор тонът й стана по-твърд.

— Господин Даулинг, съжалявам, но нямате избор.

Уилсън се огледа шеговито.

— Моля ви, Карин — възкликна той и я погледна в очите. — За бога, наричайте ме Уилсън. Всеки път, когато чуя „господин Даулинг“, започвам да се оглеждам за дядо си.

— Имам заповед да ви заведа в централата — твърдо рече тя.

— Беше ми много приятно да се запознаем — отвърна той пренебрежително. — Приятен ден.

Понечи да се върне в аудиторията, но Карин му препречи пътя.

— Имам лекция — каза той.

— Идвате с мен.

— Няма начин. — Той се опита да я заобиколи.

Карин го хвана за ръката.

— Представете си какво е да останете без работа до края на живота си.

В главата на Уилсън веднага се включи аларма. „Ентърпрайз Корпорейшън“ явно знаеха за тайната му!

— Елате с мен в централата ни в Америка. На летището чака частна совалка. Трябва да се срещнете с един човек, Бартън Ингърсън. Той е много важна личност. — Карин го дари с доста прелъстителна усмивка. — На борда имаме най-добрата водка. Няма да съжалявате, уверявам ви. А и аз правя страхотна водка мартини.

„Знае, че пия водка“, помисли Уилсън.

— „Ентърпрайз Корпорейшън“ може да е много щедра, ако поиска — каза тя. — И точно обратното, ако се наложи.

На Уилсън му се струваше, че са се сбъднали най-големите му страхове — това определено бе свързано с омега — програмирането на професор Оутър. Както си му е редът, обля го студена пот.

— Съгласен ли сте? — попита тя.

— С удоволствие ще дойда с вас — каза той с фалшива усмивка.

Карин изглеждаше доволна.

— Добре… Радвам се.

— Никога не съм се качвал в частна совалка.

— Ще ви хареса. Пътуването трае само четири часа.

— Тонът й предполагаше, че вече са първи приятели. — Определено си заслужава човек да види звездите.

Совалките бяха най-новата форма на свръхзвуков транспорт. Издигаха се непосредствено над йоносферата, в космоса, за да съкратят пътуването. Засега бяха най-бързият начин да се стигне от точка А до точка Б, от единия край на света до другия. Дори да летиш през деня, след като излезеш от йоносферата, звездите винаги светеха ярко.

— Нямам търпение да ги видя — каза Уилсън, прикривайки истинските си чувства. „Ще убия професор Оутър, само да ми падне. Той ме е забъркал във всичко това“.

— Ще е забавно. Ще пием мартини. — Бъбренето на Карин беше по-болезнено и от начина й на преговаряне. — Ще се срещнем след час на главния вход. Ще ни вземе кола. — Погледна таблета си. — И, Уилсън, тъй като често закъснявате, защо не опитате да се появите след четирийсет и пет минути?

Явно знаеха всичко за него.

Уилсън се замисли за момент, после каза:

— Мога ли да ви помоля за една услуга? Ще означава много за мен.

Карин се поколеба.

— Предполагам, че да.

— Съвсем дребна услуга. Можете ли да влезете и да съобщите на другия лектор, Джени Джоунс, че днес няма да се връщам? Кажете й, че тръгвам с вас. Ще се радва да знае какво става. Кажете й за совалката.

Карин отметна назад дългата си до раменете коса — точно по начина, по който би го направила стриптийзьорката, която си бе представил Уилсън, и каза:

— Е, това мога да го направя.

Уилсън си представи реакцията на Джени, когато чуе новината — и реакцията й към жената, която я съобщава. „Какво пък, всяко зло за добро“ — помисли си.