Кристофър Райд
Честотата на Шуман (4)

3.

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал“, етаж 16

25 ноември 2012

17:52

Мисия Исая — ден първи

Хелена отвори очи, огледа просторната спалня, после се обърна към часовника на нощното шкафче. Беше спала повече от девет часа. Девет часа. Случваше й се за първи път от месец, при това без приспивателни. Хулия беше заспала на стола до нея. Хелена внимателно стъпи на пода, поспря, за да престане да й се вие свят, след което влезе в дрешника и си избра дрехи: избелели джинси и черно поло. После отново седна на леглото, за да се обуе.

Хулия се размърда. Гласът й бе сънен.

— Будна ли си?

— Не мога да повярвам, че съм спала толкова много — отвърна Хелена.

— Добри хапчета, si?

Думите й предизвикаха усмивката на Хелена — нещо, което рядко се случваше напоследък.

— Si, Хулия. Добри хапчета.

Хулия надигна едрото си тяло от стола и се опита да приглади гънките на черната си рокля.

— Баща ти се обажда. Казвам му, че спиш. — Тръгна към вратата. — Ела, прави вечеря.

Натисна копчето и завесите се дръпнаха. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта.

— Трябва да свърша нещо важно — отвърна Хелена.

Хулия спря и я погледна недоволно.

— Не искам излиза. No!

Хелена прибра немирния кичур зад дясното си ухо.

— Просто отивам да се разходя… да ми се избистри главата. — Грабна черното си кожено яке от гардероба и го наметна. — Няма да се бавя.

Хулия й се закани с пръст.

— Не, не, не. Приготвя вечеря заедно. — И посочи към кухнята.

Хелена отключи стенния шкаф. Лъхна я миризма на оръжейна смазка. Чекмеджетата бяха специално проектирани — в тях имаше над двайсет пистолета от различни марки и модели. Всеки беше поставен с дръжката нагоре, с необходимите муниции и комплекти за почистване в шкафчето отдолу. Хелена си избра черен „Колт“, един от двата еднакви. Пъха пълнител в облицованата с гума дръжка и той щракна решително.

Хулия вече се отчайваше.

— Няма да те пусна…

— Само за половин час. Ако искаш, можеш да започнеш да приготвяш вечерята. — Хелена взе ключовете за колата от масичката.

Хулия се опита да й препречи пътя.

— Оставаш тук! Обеща ми!

Хелена насочи пистолета към пода и погледна през мерника.

— Никога не съм обещавала, че ще остана завинаги в леглото. — Прибра оръжието в джоба на якето. — Всичко ще бъде наред, Хулия.

— Ами ако сънува отново? Може би докато кара колата?

Хелена леко я избута настрани.

— Няма да се бавя. Обещавам.

Хулия остана сама в спалнята.

— Аз съм стара жена! — извика тя. — Si! Ще ми докараш инфаркт!

Отговор не последва.

Хулия вдигна телефона и набра номер.

— Господин Каприарти, моля. Si, Хулия е. Трябва спешно говори с него. Si, спешно. Във връзка с Хелена.

Хелена завъртя ключа и мерцедесът оживя с познатия гърлен рев. Тя загледа как червената стрелка, показваща оборотите, подскача нагоре с натискането на газта. Както винаги, пъхна цевта на пистолета под лявото си бедро. Така лесно можеше да извади оръжието и освен това чувстваше допира му до тялото си.

Часовникът показваше 18:14, но избързваше с няколко минути.

Хелена още се опитваше да реши дали да излезе от паркинга. След по-малко от двайсет минути щеше да се стъмни. Но ако не го направеше, цяла нощ щеше да се пита дали виденията й са били истински.

Гумите на черния SL55 изсвистяха и колата се стрелна нагоре по рампата към постройката на охраната. Униформен мъж с азиатски черти махна с ръка зад бронираното стъкло, докато автомобилът профучаваше опасно бързо покрай него. Хелена не отвърна на поздрава. Мерцедесът изскочи на улицата и набра скорост към града. Ясното вечерно небе вече придобиваше блед червеникав оттенък.

Хелена помнеше много добре виденията си. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да са истински. Просто трябваше. Непрестанен поток коли се носеше откъм центъра на града и ярките им фарове образуваха същинска верига от светлина. След падането на мрака Хюстън не беше безопасно място и Хелена много добре си даваше сметка за този факт. Дилъри на дрога, банди, разгневени бездомници и други такива. Мисълта за всичко това я накара да настъпи газта още по-здраво.

В далечината, оттатък разпълзелия се град, слънцето сияеше с всички сили, преди да изчезне зад тънката лента слоести облаци над хоризонта. „Толкова е красиво“ — помисли си Хелена. От много време не й се бе случвало да вижда прелестта в нещата около себе си. Днес обаче всичко бе някак различно. Но тя не беше сигурна защо.

С приближаването на целта сърцето и се разтуптя по-бързо. Само още два завоя, после направо към моста, по който мина с максимална скорост. Наби рязко спирачки и спря с поднасяне. Нямаше нито миг за губене.

Остави двигателя включен, стисна дръжката на пистолета, отвори вратата и предпазливо измина оставащите седем-осем крачки до парапета. Свали предпазителя. Надникна над ръба и впери поглед надолу към многолентовата магистрала.

Пътят под нея беше покрит с белезите на тежка автомобилна катастрофа. Черни следи от гуми се виеха по бетона като изгорели спагети. Цели съзвездия от натрошено стъкло проблясваха на светлината на фаровете. Гледката някак доказваше, че Хелена не полудява. Ако мястото наистина беше това, можеше да е сигурна в едно — човекът, когото бе видяла, онзи от виденията й, бе мъртъв. Никой не би могъл да оцелее при подобен инцидент. Това откровение я изпълни със смес от страх и облекчение.

„Защо видях това? — запита се тя. — И защо сега?“ Въпросите бяха толкова много…

Слънцето изчезна зад хоризонта, улиците бързо потънаха в мрак, а небето стана като от мед. Появиха се първите ярки звезди. Зад Хелена фаровете на черния мерцедес продължаваха да светят вярно в сумрака. Мобилният й телефон зазвъня, но тя не му обърна внимание.

От време на време покрай нея минаваше по някоя кола, но никой не посмя да спре. Хелена стоеше и почукваше с цевта на пистолета по високия до кръста парапет. Металното дрънчене отекваше в нощта.

„Какво трябва да правя сега?“ — мислеше си тя, загледана към светлините на центъра. Въпросът сякаш я държеше прикована на това място.