Кристофър Райд
Честотата на Шуман (37)

36.

Кайро, Египет

Платото Гиза

20 декември 2012

23:57

Мисия Исая — ден двайсет и шести

Ръмженето на мотоциклета отекваше от стените на мастабите. Лесно беше човек да си представи, че това е гласът на оживелия Сфинкс. Заедно с него се появи и ослепителна светлина на фар, насочен право към очите на Уилсън. Той беше вдигнал позорно ръце в знак, че се предава. Нямаше къде да бяга. Огледа голите каменни стени. Ако се опиташе да ги прекатери, дали щяха да го застрелят?

— Качвай се! — извика женски глас.

Лъчът леко се отклони и Уилсън успя да види мотоциклетиста. Беше Хелена! Тя вдигна визьора на шлема си и нетърпеливо потупа седалката зад себе си.

— Качвай се! — извика отново. — Бързо!

Уилсън се вцепени.

— Хайде де! — извика тя.

Уилсън най-сетне дойде на себе си, скочи на задната седалка и хвана Хелена през кръста. Тя беше с черен военен екип, два пистолета бяха закачени на някаква бронежилетка с множество джобове, затваряни с велкро.

— Търсих те навсякъде — каза тя.

— Към Сфинкса! — извика Уилсън. — Трябва да идем при Сфинкса!

Хелена извъртя кросовия мотор и излезе със зигзаг на открито — в неправилната посока.

— Към Сфинкса! — отново извика Уилсън. — Трябва да стигна до Сфинкса!

— Навсякъде е пълно с войници! — извика му в отговор тя.

Уилсън се вкопчи още по-силно в кръста й.

— Обърни!

Ярки проблясъци от стрелба осветиха дюните и куршумите засвистяха над главите им. В този момент предното колело пропадна в някаква канавка и двамата изхвърчаха през кормилото и паднаха в пясъка.

Хелена моментално скочи и стреля три пъти напосоки в мрака. После клекна под прикритието на мастабите и смъкна шлема си.

— Тук са от седмици! — каза гневно тя.

Падналият на една страна мотоциклет продължаваше да ръмжи, фарът му осветяваше огромните варовикови блокове на източната страна на пирамидата на Хафра.

Три коли — сребриста лимузина и два черни „Форд Бронко“ — се носеха по булеварда с палмите, водещ към платото Гиза. Нямаше други автомобили. Когато изкачиха едно възвишение, недалеч от пирамидите видяха проблясъци от стрелба.

— Какво става? — изръмжа Висблат в радиостанцията.

— Притиснахме ги! — отговори приглушеният глас на офицера. На заден план се чуваха гърмежи. — Няма да ни избягат!

— Спрете огъня! — нареди Висблат. — Това е заповед! Не бива да бъде нараняван!

— Те са двама!

— Спрете огъня! — повтори Висблат.

Изстрелите продължаваха да ехтят в мрака, разнообразявани от време на време от някой трасиращ куршум. Уилсън намери приложение на откраднатия визьор за нощно виждане — сложи го на Хелена и го включи.

След като вече можеше да вижда добре, тя надникна иззад гранитния блок, зад който се бяха скрили, и после заяви решително:

— Няма да позволя да ме арестуват! Да го знаеш. Ако трябва, ще се измъкна с бой, но няма да се предам. В никакъв случай.

Точно в този момент се възцари зловеща тишина.

Стрелбата беше спряла.

— Трябва да стигна до Сфинкса — настоя Уилсън. — Жизненоважно е.

— Ако случайно не си забелязал, имаме си неприятности — ядно рече Хелена. — В дюните има поне трийсет войници, които явно не одобряват плановете ти за туристически обиколки.

— Въпреки това отивам!

Хелена го зяпна.

— Ти върви натам — каза Уилсън и посочи другия край на гранитния блок. — Аз тръгвам в обратната посока.

Хелена поклати глава.

— Не. — Беше рискувала всичко, бе дошла чак тук въпреки волята на баща си, за да намери Уилсън. Имаше прекалено много опасности и въпроси без отговор, за да го пусне да продължи сам. Беше въвлечена в това — каквото и да бе то — и беше твърдо решена да изиграе своята част.

— Трябва да отида! — настоя Уилсън.

— Отиваме заедно — твърдо рече тя.

— Има таен вход — обясни Уилсън. — Между предните лапи на Сфинкса. — Протегна ръце напред и сви юмруци, имитирайки статуята. — Между тях има каменен нагръдник. — Докосна гърдите си. — Входът е зад него и е абсолютно наложително да вляза вътре.

— Да влезем вътре — поправи го Хелена, бръкна в един от многобройните си джобове и извади кутия сълзотворен газ — британски „Пейнс-Уесекс“ за контролиране на масови безредици. Устройството имаше силен експлозив и първо зашеметяваше, а после обездвижваше. — Имаме само един шанс да се измъкнем — заяви Хелена. — Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Сигурен съм.

— Един шанс! — повтори тя и се приготви да дръпне халката.

Уилсън дори не трепна.

— Действай!

Хелена посочи падналия мотоциклет.

— На три. — Халката се освободи с метално изщракване. — Едно… две… три!

Запрати с все сили гранатата към войниците и тя избухна във въздуха с ослепителна светлина, съпроводена от гръм, след което падна в пясъка и забълва разширяващ се облак сълзотворен газ.

Яркият блясък на гранатата освети купето на лимузината и Висблат викна:

— Господи! Казах ви да спрете огъня!

Слушалките му изпращяха.

— Опитват се да избягат!

— Това е онази кучка Хелена Каприарти. Сигурен съм. — Висблат побутна шофьора по рамото и посочи напред. — Карайте към Сфинкса. По-бързо! — Извади своя „Магнум“ 44-ти калибър и провери пълнителя. После отново вдигна радиостанцията.

— Пратете всичките си хора към Сфинкса! Обкръжете го! Никаква стрелба! Разбрахте ли? Те се опитват да стигнат до Стелата на съня.

Хелена изправи мотоциклета, изключи фара и изчака сякаш цяла вечност, докато Уилсън скочи на седалката зад нея. После даде газ, двигателят изрева и двамата полетяха през задушливия дим към Сфинкса. Очите на Хелена горяха от химикалите и тя затаи дъх, за да не се задави.

Войниците бяха навсякъде — някои се превиваха в агония от дима, други бяха заслепени от гранатата и никой не стреляше. Всички бяха за момент извън строя.

Мотоциклетът набра скорост, спусна се в някакво малко дере и изхвърча от другата страна.

Излязоха от отровния облак и се понесоха покрай Храма на долината, като едва не блъснаха двама войници. Никой не стреляше. Отново полетяха високо във въздуха. Хелена бързо зави, спусна се по пясъчния склон между руините и наби рязко спирачка пред Сфинкса.

Уилсън активира командата за нощно виждане и се затича между протегнатите лапи. Звездите блестяха ярко. Сфинксът беше огромен, гигантските му лапи се извисяваха на четири метра и според преценката на Уилсън беше невъзможно да бъдат изкачени. Единственият начин да се стигне до Стелата на съня бе да се върви право напред, между лапите.

Хелена пусна мотоциклета да падне, извади два еднакви пистолета „Колт“ и нервно отстъпи заднешком в задъненото пространство.

Уилсън се загледа в тържественото лице на фараона Хафра, очертано над него на фона на небето. Носът и брадата на статуята бяха отчупени преди много векове, а самото лице бе пострадало силно от ерозията. Въпреки това огромните каменни очи продължаваха да гледат втренчено и заплашително на изток към Кайро.

— Абу ал Хул — прошепна Уилсън. Бащата на ужаса.

Хелена беше до него, насочила колтовете назад към входа.

— Надявам се да знаеш какво правиш.

Пред гърдите на Сфинкса се издигаше четири метрова стела от червен гранит, поставена тук през 1396 г. пр.н.е. Йероглифният надпис върху нея разказваше историята на египетския принц Тутмос IV, който заспал в сянката на статуята. По онова време Сфинксът бил затрупан до шията в пясък. Според надписа, докато Тутмос сиял, Сфинксът се явил в съня му и се оплакал, че тялото му се разпада от пясъците. На принца било обещано един ден да стане фараон, ако го освободи, ремонтира изроненото му тяло и го възстанови в някогашната му слава.

Според надписа Тутмос изпълнил заръката и както му било обещано, след по-малко от година станал фараон на Египет.

Уилсън огледа Стелата на съня. Не си личеше някой да е правил нещо с нея. Той прокара пръсти по стотиците йероглифи, които я украсяваха. Те бяха с различни размери и покриваха плочата изцяло. Уилсън изчисли датата, като взе предвид, че вече минава полунощ, за да определи кои два знака да търси. Бързо откри първия.

Египетски войник изтича пред лапите на сфинкса. Хелена го забеляза и без да се обръща, прошепна тревожно:

— Тук са.

Уилсън откри и втория символ, бръкна в джоба си и извади счупен молив.

— Лошо.

— Разбира се, че е лошо! — изсъска тя.

Той избра по-дългото парче и хвърли другото настрани.

— Не това. Моливът ми се е счупил.

Втори войник пробяга пред отвора.

— Каквото и да правиш, прави го бързо! — примоли се Хелена.

Уилсън вкара острия край на молива във вдлъбнатината, маркираща средата между двата символа, натисна молива в гранита… и се чу леко изщракване.

— Не мърдайте! — извика някой. — Няма да пострадате!

Уилсън удари стелата с юмрук. Нищо!

А после по повърхността на камъка потече струйка бял пясък.

Висблат закрачи към египетските войници в подножието на Сфинкса. Макар че времето беше жизненоважно, не се затича — реши, че ако тича, ще изглежда отчаян и ще проличи, че нещата са извън контрола му. Посрещна го някакъв офицер със зачервени от сълзотворния газ очи.

— Приклещени са — каза той и посочи. — Въоръжени са.

Висблат погледна, но видя само мрак.

— Идиоти, казах ви да не го пускате там! — изруга той. — Някой да ми донесе прибор за нощно виждане. Бързо!

През визьора за нощно виждане Хелена видя познатото лице на командир Висблат, появило се за миг иззад ъгъла. Пулсът й моментално се ускори.

— Висблат дойде — нервно каза тя. — Тук е от поне две седмици.

— Трябва да ми спечелиш още време — отвърна Уилсън.

— И какво да направя? — кисело попита Хелена. — Да го помоля да почака ли?

— Направи нещо!

Хелена се прицели в резервоара на мотоциклета и дръпна спусъка. Машината експлодира със силен жълт блясък и оглушителен гръм.

Ослепен от ярката светлина, Уилсън беше принуден да прекрати омега — командата.

— Имаш двайсет секунди бонус! — гадно каза Хелена.

Пламъците танцуваха високо във въздуха и температурата между лапите на Сфинкса се повиши. Уилсън отново се съсредоточи върху Стелата на съня — пясъкът вече течеше силно. Въпреки това той отново удари плочата с юмрук, сякаш по този начин можеше да го накара да потече още по-бързо.

Войниците се бяха събрали от другата страна на пламъците и се готвеха да атакуват.

— Десет секунди — каза тя и вдигна колтовете. — После загазваме здравата.

Пясъкът течеше от четирите страни на плочата. Уилсън усещаше как огънят зад него отслабва; светлината бързо намаляваше. Изведнъж се чу пукот и Стелата на съня падна назад.

Пред Уилсън зейна абсолютно черен вход.

Двамата се оттласнаха от гладката каменна стена и полетяха във вертикална шахта, обгърнати в пълен мрак. Падаха сякаш безкрайно дълго в някакъв безкраен абаносов свят. Въздухът фучеше в ушите им. Постепенно тунелът стана полегат и движението им се забави, докато не спряха в мрака.

Чу се тихо изпукване и на стената заигра самотната светлина на меден светилник. После пукането се повтори и блесна ново пламъче. Светилниците се запалваха един след друг и се видя абсолютно прав коридор, водещ към пирамидата.

Във въздуха танцуваха прашинки.

— Следващия път — озъби се Хелена — можеш да кажеш: „Хей, сега ще те бутна в бездънна дупка в земята!“ Просто за разнообразие. Така няма да ми изкараш съвсем акъла!

— Мислех, че ще си ми благодарна — обърна Уилсън, докато се изправяше.

— Ако това е представата ти за забавление…

Сдържа се и млъкна. Бяха късметлии, че се измъкнаха. Тя прибра единия колт и свали визьора за нощно виждане. Устройството беше непоправимо счупено и Хелена го захвърли. Едва сега обърна внимание на миризмата.

— Мирише доста странно.

Уилсън вече беше тръгнал напред.

— Защото сме първите хора, стъпващи в този коридор от четири хиляди и петстотин години. И като си помислиш, че светилниците още работят! Изумително. Собственикът на блока, в който живея, не може да поддържа дори асансьорите в работещо състояние.

Тайният вход беше отворен и Уилсън го нямаше, осъзна Висблат. Изчака нетърпеливо пламъците да угаснат и заобиколи изгорелите остатъци от мотоциклета, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Вържете дълго въже тук — каза и посочи падналата плоча. — Ето тук. И го пуснете в шахтата. Никой да не влиза вътре. Скоро ще се върна.

Офицерът го погледна уплашено.

— Господине! Не бива да влизате вътре. Ще ви сполети проклятието на Абу ал Хул.

Висблат го изгледа свирепо.

— Суеверен глупак! Изпълнявайте. Завържете въже, ясно?

Офицерът отстъпи крачка назад, обзет от необясним страх: беше зърнал за момент очите на Висблат.

Командирът се обърна и се загледа към недрата на Сфинкса; дълбоко долу трептеше светлина.

— Изпълнявайте.

И скочи в отвора.

Коридорът между Сфинкса и пирамидата на Хафра беше абсолютно прав, поне докъдето виждаха. Бяха падали доста дълго в мрака и нямаше как да определят на каква дълбочина се намират.

— Когато стигнем края — каза Уилсън, като продължаваше да крачи енергично напред, — ще се озовем пред четири входа. Началото на лабиринта на Хафра.

— Лабиринт ли?

— Да, лабиринт.

— Пак се почва, Уилсън. Поредната пирамида… в поредната страна.

— Как ме намери?

— О, лесен си за откриване.

— Виденията ли?

— Някаква старица стреля по теб в една уличка — каза тя.

— Да… дъртата каирска леля Марта. Едва не ме уби.

Хелена го хвана за ръката и го дръпна да спре.

— Защо са ти тези пирамиди? Моля те, кажи ми…

— Пирамидата на Хафра е построена над естествен енергиен източник. — Уилсън отново тръгна напред. — Гигантски енергиен портал. И аз трябва да го активирам.

— Колко са тези портали?

— Три. Този е вторият. — Уилсън се замисли за момент. — Къде е Естир?

— При Джордж — отвърна Хелена. — Между другото, имаш много поздрави от него.

— Как е той?

— В момента съди полицейското управление на Хюстън за неправомерно използване на сила и задържане. Спечели ли, ще получи обезщетение. Ако някой извлече полза от цялата тази бъркотия, това ще е той.

Уилсън се усмихна.

— Висблат ли каза, че си видяла? — сети се той и усмивката му изчезна.

— За първи път преди седмица… съвсем случайно, на улицата. Забранено е посещаването на Сфинкса след залез-слънце. Предполагам, че заради теб.

— Стелата на съня може да се отвори само нощем — обясни Уилсън. — През деня не действа.

Явно Висблат наистина знаеше всичко за мисията му.

— Навсякъде из Гиза са разположени войници — каза Хелена. — Медиите твърдят, че било заради заплаха от терористи. Ти не си терорист, нали?

— Зависи от това на чия страна си.

— Моля те, не ме обърквай още повече.

— Разбира се, че не съм терорист. — На Уилсън не му стигна кураж да признае, че Хелена не му е излизала от ума през последните три седмици. — Но около мен не е безопасно — добави той. — Не биваше да идваш.

— Имаш нужда от мен — решително заяви тя.

Изведнъж тишината в коридора бе нарушена от слабо стържене, което се усилваше. След секунди командир Висблат се претърколи на пода само на стотина метра зад тях.

Уилсън и Хелена се спогледаха тревожно.

— Май наистина имам нужда от теб — каза Уилсън и двамата си плюха на петите.

Коридорът най-сетне свърши в добре осветена шестоъгълна стая.

Идеално симетричното помещение беше с островръх таван и стени от правоъгълни варовикови блокове. Имаше пет входа — онзи, през който бяха дошли, и четири други. Шестата стена беше покрита е йероглифи. Шафраново жълтите символи бяха запълнени с катранено черно. Бяха изумителни.

Това беше загадката на стаята, изписана с египетски йероглифи.

Погледът на Уилсън се стрелна към четирите входа — над всеки имаше по група символи. Многото часове учене се отплащаха — той можеше да преведе въпроса без усилие.

— Следвай изгряващото слънце — прочете той.

Загледа се към надписите, по един над всеки вход.

Не му беше трудно да разпознае символите.

— Север… Юг… Изток… Запад.

Север, посоката на даряващите живот води на Нил. Юг, където расте папирусът. Изток, символизиращ града, живота и храната. Запад, мястото на мъртвите. Египетските гробници се намираха на западната страна на Нил.

Фин пясък се сипеше от малки пукнатини в тавана и се стичаше по стените. Уилсън знаеше какво означава това. Предупреждението на Бартън бе вярно — след минути лабиринтът щеше да се срути и да смаже всичко вътре.

Хелена погледна назад. Висблат тичаше през сипещия се пясък към тях.

— По-бързо, Уилсън! — прошепна тя.

— Слънцето изгрява на изток — промърмори Уилсън. — Това означава, че слънчевите лъчи пътуват на запад. Това е отговорът — Запад!

Посочи последната врата отляво и двамата затичаха по някакво безкрайно стълбище. Накрая коридорът рязко зави надясно и се озоваха в друго помещение. Тук също зееха четири входа, над които имаше други надписи. На шестата стена ги очакваше нова загадка.

— Какво пише? — нетърпеливо попита Хелена.

— Пътят на успеха — преведе Уилсън.

— Мъдрост… Разум… Вяра… Сила.

Висблат влетя в първата стая и погледна стените.

— Следвай изгряващото слънце — прочете той на глас и без никакво колебание се хвърли към входа с надпис „Запад“.

Пътят към успеха. Уилсън моментално позна отговора. Беше записан в Книга на Исая. Отговорът бе Вяра; просто нямаше друг начин.

Този път последваха безброй стъпала, които водеха нагоре, след което коридорът отново рязко зави надясно. Хелена и Уилсън се катереха, като прескачаха през две стъпала, и стигнаха до третата стая. Отново имаше четири входа, но този път шестата стена беше празна. Над входовете също не се виждаха никакви символи. Единствената разлика бе, че три от коридорите бяха осветени, а в четвъртия цареше пълен мрак.

„Въпрос на вяра“, сети се Уилсън, хвана Хелена за ръка и я поведе в мрака. При пълното отсъствие на светлина, колкото и слаба да бе, омега — командата му бе напълно безполезна.

Напредваха пипнешком метър по метър, направиха поредния завой и се заизкачваха по стъпала.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — обади се Хелена.

Висблат влезе в третата стая и без никакво колебание се насочи към тъмния коридор. Чу отпред шепота на Хелена и извика в мрака:

— Господин Даулинг, трябва да ме изслушате. Спрете! В пирамидата е бърникано. Трябва да спрете! Правите грешка!

Гърленият глас на Висблат отекна в коридора.

— Не го слушай — тихо каза Хелена. — Той лъже. Усещам го.

Уилсън се зачуди как Висблат ги е последвал с такава лекота.

Някъде напред се появи светла точица и двамата се затичаха с всички сили към нея.

Озоваха се в нова добре осветена стая, еднаква с предишните. Четирите коридора, водещи от нея, бяха тъмни.

Уилсън прочете йероглифите на стената на загадките.

— Влезе. Измина много стъпала — преведе той. — Къде се намираш сега?

Погледът му се насочи към входовете.

— Изток… Запад… Горе… Долу…

Хелена провери колтовете и попита:

— Кой е отговорът? Избирай по-бързо!

Уилсън знаеше, че Сфинксът гледа на изток. Това означаваше, че когато бяха влезли в първата стая, са били с лице на запад. Опита се да пресъздаде пътуването им дотук стъпка по стъпка.

Хелена чуваше отекващите в коридора стъпки на Висблат. Приближаваше се, като вече не тичаше, а вървеше с дълги равномерни крачки. По лицето й изби пот. Представи си как Висблат изниква пред нея. Страхуваше се от очите му и мисълта да ги види отново я изпълваше с ужас.

Бяха сменили посоката много пъти и Уилсън реконструира пътуването, доколкото можеше. Според преценката му се намираха там, откъдето бяха започнали, но трийсетина стъпки по-нагоре. Отговорът трябваше да е Горе.

Хвана Хелена за ръка и бързо я поведе в мрака. Искаше му се да направи проверка за всеки случай, но Висблат беше плътно зад тях.

Не бяха изминали и двайсет крачки, когато подът под тях изведнъж изчезна и те полетяха в мрака!

— Трябва да поговорим! — извика Висблат, като се мъчеше да потисне надигащото се в него отчаяние. — Трябва да ме изслушате!

Влезе в четвъртата стая. Нямаше никого. Чу стърженето на бронежилетката на Хелена по пясъчника и без усилие установи входа, през който бяха минали. За всеки случай се върна да прочете надписа, след което огледа оставените по пясъка следи.

Хелена и Уилсън излетяха през нещо като тръба в поредната добре осветена стая. По време на цялото падане Хелена беше в телепатична връзка с Уилсън, втората за последните пет минути. Вече се беше научила да вижда през очите му и едновременно през своите собствени.

Сърцето на Уилсън биеше бясно, докато четеше надписа върху стената на загадките.

— Предопределеният ще поеме по верния път — прошепна той.

Имаше четири необозначени входа, водещи към пълен мрак. Подът беше покрит с тънък слой пясък и Уилсън внезапно осъзна, че Висблат може да види следите им. Явно това беше причината да ги следва така лесно. Без да каже нито дума, Уилсън стъпи рязко в пясъка и посочи отпечатъка на Хелена. Тя го разбра моментално и двамата бързо се разтичаха из стаята, като влизаха и излизаха от коридорите.

Уилсън отново погледна загадката: „Предопределеният ще поеме по верния път“.

— На теория не бих могъл да сгреша — каза той и несигурно посочи един от входовете.

— Сигурен ли си? — попита със съмнение Хелена.

— Права си, този е! — Уилсън я хвана за ръка и двамата скочиха в друг вход, като се приземиха чак в тъмното.

Веднага щом двамата изчезнаха, Висблат излетя през тунела и се плъзна по пода. Намръщи се раздразнено, когато видя безразборните стъпки. От тавана се сипеха тънки струйки пясък, които правеха разчитането на следите още по-трудно.

— Започвам да си мисля, че не искате да сътрудничите! — извика Висблат.

Не му оставаше избор, освен да прочете йероглифите. От загадъчния текст устата му пресъхна. Мразеше проклетите гатанки. Какво трябваше да избере?

Прибягна до следващия най-добър избор — спря в средата на стаята и се заослушва. Накрая чу слаб звук от един от входовете и се усмихна с облекчение.

— Хората ми можеха да ви убият! — извика Висблат. — Жив сте единствено благодарение на мен! Но това така или иначе няма значение, господин Даулинг!

Викът на Висблат отекна по коридора… и две секунди по-късно ехото се върна от срещуположната посока.

„Как е възможно?“ — зачуди се Уилсън.

Въпросът намери отговора си, когато завиха и се озоваха в огромна зала. Зейналата правоъгълна дупка беше десетина пъти по-широка от двора на университета в Сидни — площта й бе най-малко четири декара, с дължина поне двеста метра. Светлината на стотици светилници хвърляше призрачни сенки по неравните стени и тавана. Коридорът се смени с каменен мост, който минаваше над пълен мрак. Отляво имаше още два моста, а отдясно един — успоредни на техния, разположени през пет метра един от друг. Парапети нямаше.

— Четири входа… четири моста — каза Уилсън. Това обясняваше защо гласът на Висблат идваше и от двете посоки. Уилсън застана в самия край на коридора, пусна едно камъче в мрака и зачака. Не чу никакъв звук. Пропастта сякаш беше бездънна.

Четирите моста пресичаха бездната и свършваха в каменна стена на петдесетина метра напред. Ако се съдеше по размерите на каменните блокове, това беше основата на пирамидата на Хафра. Уилсън си даде сметка, че няма как да стигне от един мост до друг, без да се връща през лабиринта. Разстоянието бе твърде голямо, за да може да се прескочи.

— Не отивай — каза Хелена.

— Имаме ли избор?

Уилсън изтича над пропастта до другата страна и опря длани в огромните блокове. Стената беше горе-долу толкова дълга, колкото източната страна на пирамидата. „Но как мога да вляза?“ Нищо не му се набиваше на очи. Нямаше никакви знаци. Никакви лостове. Само огромни каменни блокове.

Той забута с всички сили стената, но нищо не помръдна.

Хелена дойде при него и нервно насочи единия колт към изходите от лабиринта. Страховете й внезапно се сбъднаха — гласът на Висблат прозвуча съвсем отблизо.

— Защо не ме слушате, господин Даулинг? Защо?

Хелена се опита да определи откъде точно идва гласът. Беше трудно, защото звукът отекваше от стените.

— Опитах се да поговоря разумно с вас! — извика Висблат. — Наистина се опитах! Но вие отказвате!

Уилсън се обърна с гръб към стената и извика:

— Готов съм да поговорим.

— Това изобщо не ми харесва — промърмори Хелена.

— Кажете на госпожица Каприарти да свали оръжието! — извика командирът.

— Свали оръжието, Хелена — тихо рече Уилсън.

Тя поклати глава.

— Свали го — каза Уилсън и натисна ръката й надолу.

Висблат спокойно излезе на открито и стъпи на съседния мост. Оръжието му също бе насочено надолу.

— Виждам, че можете да четете йероглифи. Много впечатляващо, господин Даулинг. Научили сте много за съвсем кратко време.

Изглеждате малко по-слаб от предишния път, когато Уилсън го беше виждал.

— Избрали сте погрешната врата — самодоволно рече Уилсън.

Висблат му се усмихна в отговор.

— Не, господин Даулинг. Вие сгрешихте.

Хелена беше като парализирана от очите на Висблат. Сърцето й биеше бясно, дланите й се потяха. Стомахът й се свиваше, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Видяхте сипещия се от тавана пясък — каза Уилсън. — Лабиринтът ще се срути. Ако не внимавате, може да останете в него.

— Има предостатъчно време — отвърна Висблат.

Двамата се гледаха през бездната между двата моста. Очите на Уилсън бяха защитени от слънчевите очила.

— Правите огромна грешка — добави Висблат и размаха грамадния си пръст. — Трябваше да ми се доверите.

— Не го слушай — с мъка успя да прошепне Хелена.

— Кажете ми какво искате — извика Уилсън, без да обръща внимание на предупреждението й.

— Както вече ви казах, вторият портал е компрометиран. — Гласът на Висблат бе необичайно спокоен, сякаш четеше доклад. — Не го отваряйте. Продължете направо към третия.

— Откъде да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

— Не можете.

— Тогава защо да ви се доверявам?

Висблат се ухили.

— Защото можех да ви убия, ако исках.

Това изобщо не накара Уилсън да му повярва.

— Трябва сериозно да поработите върху умението си да убеждавате.

— Този портал наистина е компрометиран — каза Висблат, като едва сдържа избухването си.

— Откъде да съм сигурен?

Последва дълга пауза.

— Просто знам…

— И откъде знаете?

— Какво значение има? — Този път в гласа на Висблат се долавяше раздразнение, сякаш търпението му се беше изчерпало. Дясното му око потрепваше, ръцете и пръстите също. — Бартън Ингърсън е причината да съм тук, глупак такъв!

Уилсън беше потресен.

— Да! Именно той ме прати да ви спра. Ха! — Едрият мъж се държеше така, сякаш току-що беше свалил кент флош роял на покер турнир. — Не е нужно друго обяснение, господин Даулинг. Именно Бартън Ингърсън ми каза, че във втория портал е бърникано.

— Значи и вие сте от бъдещето? — смотолеви Уилсън.

В отговор Висблат отново се изсмя като побъркан.

— Че откъде другаде да съм?

Уилсън присви очи зад слънчевите очила.

— Докажете го.

И Висблат го доказа.

— Вие сте Ген-ЕП кандидат, господин Даулинг. — Отново говореше спокойно, сякаш беше очаквал въпроса. — Разполагали сте само с четиринайсет дни да се подготвите за мисията. Бартън Ингърсън е бил единственият, който е знаел, че ще пътувате назад във времето. Всички останали от Меркуриевия екип са си мислели, че ще бъдете изпратен само на трийсет минути, и то в бъдещето. — Висблат определено се наслаждаваше, личеше му. — Много добре сте се справили с научаването на всичко само за четиринайсет дни.

— Кой всъщност ви е изпратил? — попита Уилсън, като нарочно позволи в гласа му да се прокрадне съмнение.

— Казах ви. Бартън Ингърсън.

— И сте станали командир в полицията?

— Трябваше да си запълвам времето някак. Чакам ви от години, господин Даулинг.

— Не го слушай — прошепна Хелена. От върха на носа й висеше капка пот.

— Я си затваряй устата! — избухна Висблат.

— С Бартън имаме парола точно за такъв сценарий — каза Уилсън. — Начин за отменяне на мисия Исая. Кажете паролата и ще направя онова, което искате.

Лицето на Висблат остана безизразно.

— Е? — нетърпеливо го подкани Уилсън.

— Няма никаква парола — отвърна Висблат и дясното му око отново трепна. — И ви предупреждавам, господин Даулинг, че не обичам игрички. — В него се надигаше нова вълна на враждебност. — Активирате ли втория портал, Бартън ще умре. Да, глупако! Ще умре! Животът му зависи от това порталът да остане затворен.

Само при споменаването на нещо толкова шантаво на Уилсън му се зави свят.

— Той лъже — прошепна Хелена.

Изведнъж умът на Уилсън се проясни. Сякаш думите на Хелена го бяха освободили от хаотичните мисли, които му пречеха да разсъждава. Права беше — Висблат лъжеше.

— Смятате ли — попита Уилсън, — че съвпадението е пътепоказател на нещо?

Висблат като че ли се смути.

— Що за тъп въпрос?

— Обзалагам се, че нямате представа къде е любимото място за риболов на Бартън.

Висблат погали цевта на пистолета си, сякаш беше любимата му котка.

— Казах ви… ако не ме послушате, Бартън никога вече няма да лови риба!

— Качвали ли сте се някога на връх Уитни?

Висблат закрачи напред-назад, като се мъчеше да изчисли колко време ще му отнеме отново да влезе в лабиринта, да намери входа, през който бе минал Уилсън, и да стигне до моста му, за да му набие здравата канчето.

Уилсън се загледа в черната бездна между двата моста.

— Искате ли да ви покажа нещо? — Свали слънчевите си очила и погледна командир Висблат право в очите.

Но реакцията беше неочаквана.

Краката на Уилсън моментално се подкосиха. Гърдите му се стегнаха, сякаш някой го беше стиснал в менгеме. Изпитваше страх. Парализираш страх. Сигурно потвърждение, че оптичните тракеноиди на Висблат са подсилени.

— Здравата ме ядосвате, господин Даулинг — каза Висблат. Стоеше неподвижно на мостчето и трептящата светлина на светилниците осветяваше гневните му очи. — Нима си мислите, че ще се поддам на някаква си жалка тракеноидна реакция? Никога няма да можете да се сравнявате с мен! — Висблат прецени разстоянието между двата моста, даде си сметка, че няма да успее да прескочи, отстъпи крачка назад и вдигна пистолета.

Хелена преодоля психическата бариера и в отговор вдигна своето оръжие, като избягваше пряк визуален контакт, а се целеше във Висблат само с периферното си зрение. Сякаш прочел мислите й, едрият мъж насочи страховития си поглед към нея.

— Опитай да ме застреляш! — предизвика я той. — Хайде, опитай!

Хелена продължи да извръща очи, за да се защити, да не гледа право към него. Искаше й се да дръпне спусъка, но нещо я спираше. После осъзна, че причината са виденията от Уилсън.

— Сложи си очилата — прошепна му тя. — Бързо!

— Можем да се споразумеем, Висблат — предложи Уилсън. В гласа му се долавяше неконтролируемо безпокойство.

В пристъп на ярост Висблат размаха магнума си и запристъпва напред-назад по моста.

— Времето за сделки изтече! — заяви той. — Отсега нататък ще действате така, както кажа!

— Имате нужда от мен — отвърна Уилсън. — В противен случай нямаше да сте тук.

— Вторият портал е компрометиран! — изкрещя Висблат. — Казах ви! Трябва да продължим направо към третия! Лично ще ви откарам до него! — Замълча за момент. — Само че няма място за тримата…

За Уилсън всичко изведнъж премина на забавен кадър. Очите на Висблат. Пистолетът. Стоящата до него Хелена. Хладният застоял въздух. Стотиците малки пламъчета, потрепващи в мрака на залата. Неясно как, но разбра какво ще последва. Без дори да помисли за собствената си безопасност, Уилсън пристъпи и се озова право пред Висблат.

Пистолетът изтрещя.

Уилсън буквално видя летящия към него куршум.

Куршумът блъсна Уилсън в гърдите точно под сърцето и го запрати в Хелена. Двамата се проснаха на самия ръб на моста и Уилсън се плъзна към бездната. Ръката на Хелена моментално се стрелна и го сграбчи. Тежестта му повлече и двамата към пропастта.

— Не! Не той! — изкрещя ужасено Висблат. — Боже мой!

Чу се грохот като от смилан камък и стените на залата започнаха да се тресат. Цялото плато Гиза бе обхванато от земетресението — прелюдия към срутването на лабиринта. Висблат нямаше избор, освен да побегне, обзет от бушуващи емоции и съжаление. Беше убил гарантирания си билет от това време. В момент на безумна непредпазливост бе унищожил единствения човек, който би могъл да го спаси. Сега щеше да остане завинаги в този кошмар.

— Боже мой, какво направих? — възкликна той, докато тичаше през рушащата се зала.

Хелена задърпа Уилсън нагоре. Мускулите й трепереха от напрежение. Не знаеше откъде намери сили да го изтегли на моста, но успя. Стените около тях се тресяха, мостът също. От тавана падаха парчета скала. Хелена погледна безжизнения Уилсън. Лицето му бе бледо, гърдите му бяха покрити с кръв. Ужасно много кръв.

Куршумът беше предназначен за нея. Знаеше го.

Изкрещя и крясъкът отекна в бездната сред хора на земетресението. Тя се обърна към съседния мост. Висблат го нямаше. Хелена вдигна оръжието си и стреля в празния вход, пращаше куршум след куршум в опит да намери отдушник за мъката си.

„Защо се поколебах? Защо?“

Болезнените спомени отпреди дванайсет години я връхлетяха. Изумително подробни. Най-лошите страхове на Хелена се бяха материализирали. Историята се повтаряше, макар и в малко по-различна форма. Хелена се беше провалила. Отново.

Залата продължаваше да се тресе и от тавана започнаха да падат все по-големи парчета скала, разбиваха се в моста. Трусовете се засилваха.