Кристофър Райд
Честотата на Шуман (10)

9.

Хюстън, Тексас

Полицейско управление на Хюстън

25 ноември 2012

21:26

Мисия Исая — ден първи

Командир Висблат приближи залата за инструктаж. „Спокойно“, каза си. Носеше дебел сноп листа — държеше ги зад гърба си, за да не ги виждат. Костюмът му вече беше измачкан, вратовръзката — охлабена и настрани. Беше имал дълъг и обезсърчаващ ден.

Когато се появи на прага, приказките незабавно секнаха.

В голямата зала имаше над шейсет старши офицери от всички управления на полицията. Помещението беше само за правостоящи. Някои от присъстващите бяха униформени, други носеха цивилно облекло. Висблат тръгна бързо към предната част на залата, качи се на подиума и застана зад бюрото. Високата му фигура се издигаше почти до тавана, флуоресцентните светлини подчертаваха цвета на косата му и намръщената му физиономия.

За момент той просто стоеше и се взираше в събралите се. После изрита тежкото дървено бюро и то се прекатури на пода с оглушителен трясък. Никой дори не трепна, докато към тълпата летяха химикалки и листа.

— Да хванете един човек, само това искам! — Висблат закрачи напред-назад пред полицаите. — Имахме шанс тази сутрин, но се оказа, че го оставихме да ни се изплъзне. — Ядосаният му глас отекваше. — Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа. Не ми пука колко време сте чакали да настъпи тази нелепа ситуация. Тя най-сетне се случи. Точно както ви казвах, че ще стане.

Всички се бяха обърнали към Висблат, но никой не го гледаше в очите. Той имаше начин да кара дори най-старшите офицери да се чувстват неудобно. В полицията нямаше човек, който да не се отнася с предпазливост към него. Същото се отнасяше и за кмета. Макар че като цяло Висблат изглеждаше рационален, през последните месеци действията му ставаха все по-крайни и по-крайни, сякаш беше на път да се пречупи.

— Всеки да си вземе копие. Това е беглецът, когото търсим — сурово каза Висблат и подаде купчината листа на един от офицерите от първата редица. Фотороботът показваше тъмнокос мъж около трийсет, с правилни черти, сини очи и кафява коса — точно подобие на Уилсън Даулинг.

Командир Висблат продължи да крачи напред-назад, докато присъстващите си раздаваха листата.

— Всеки да си вземе копие — повтори той. — Запомнете това лице, дами и господа. — Докато крачеше, се взираше с пронизителен поглед във всяко лице, за да е сигурен, че е привлякъл изцяло вниманието им. — Имаме идентификация на този човек. Така че нека да сме наясно за ситуацията. Ако някой от вас се издъни отново, излита от системата. Разбрахте ли ме? — Замълча за момент, докато вникнат в чутото. — А онези, които успеят да го хванат, ще получат награди, за каквито не са си и помисляли.

Хвана потните си ръце зад гърба си и погледна над групата.

— А сега да ви разкажа странната поредица събития от тази сутрин. Беглецът взриви бомба на покрива точно в шест и петдесет и седем. Полицаят, чиято задача бе да пази тази сграда, през това време е срал в кенефа.

На Пост Оук имаше седем сгради, които се намираха под денонощно наблюдение.

— Направо страхотно. Полицаят, който ще остане безименен, е дрискал и е четял вестник. Страхотно! Междувременно беглецът слиза на двайсет и четвъртия етаж, напада яростно и едва не убива як охранител. После преспокойно взема асансьора до първия етаж и излиза на улицата през централния изход.

Вдигна ръце към тавана като някакъв евангелист.

— И после изчезва! Можете ли да си представите как се чувствам? Имаме хиляда и четиристотин души из целия град, които са като слепи.

Общо мълчание.

— Но все пак имам и добра новина — саркастично каза той. — Проумяхме я десет часа по-късно. Ама че страхотен екип сте, идиоти такива! — Направи усилие да се овладее и продължи: — Един от хората ни, полицай Толе, тръгнал да преследва нашия беглец, малко след седем и трийсет. Да, тази сутрин! Бил е без подкрепление, не е казал на никого какво прави. Решил, че ще стане герой.

Цъкна с език.

— Дами и господа, полицай Толи бил убит при автомобилна катастрофа в седем и трийсет и шест. Опитал да пресече магистрала шестстотин и десет, докато преследвал нашия беглец, и бил ударен при верижна катастрофа. Сблъскали се повече от десет коли. Оказва се, че беглецът също бил ранен при инцидента.

Обърса избилата пяна по ъгълчетата на устата си.

— Смятаме, че е бил откаран в болница. — Единственият проблем е, че не знаем в коя, мътните да го вземат! Същинска комедия от грешки… но на мен не ми е смешно! Поради някакво административно недоглеждаме — казаха ми, че били объркани разни формуляри, — той бил прехвърлен от една болница в друга, защото не успели да го идентифицират. В момента претърсваме всички спешни отделения, но все още не сме открили нищо. Така че докато го намерим, наредих цялата информация около катастрофата на магистралата да остане поверителна. Никой да не споменава никакви подробности за случилото се. Не искам репортерите да ни дишат във врата. Разбрахте ли ме?

Детектив Джон Олсън стоеше в дъното на залата. Ставаше въпрос за същата катастрофа, за която го беше питал Лорънс Каприарти преди по-малко от час. Това обясняваше защо в системата няма информация за станалото. Всичко вече беше засекретено.

Командир Висблат крачеше пред офицерите като затворен в клетка тигър. Косата му беше разчорлена, жестикулираше като луд. И тези негови странни очи, от които Олсън потръпваше само като си помисли за тях. Затова реши да не споменава за питането на Лорънс. Така или иначе нямаше начин обаждането му да е свързано с издирването на беглеца. Това би било почти невъзможно. И определено беше по-изгодно да защити Лорънс Каприарти, отколкото да го въвлича.

— Какво трябва да направя — остро попита Висблат, — че да ви убедя, че искам този побъркан да бъде заловен? Не ми пука какво трябва да направите, за да го пипнете. — Размаха пръст. — Искам да го хванете! Жив! Разбрахте ли ме?

Ефрейтор Джеръми Бишоп, който стоеше в третия ред, се почеса по носа и Висблат моментално забеляза незначителното движение. Точно това му трябваше, възможност да покаже колко сериозно говори. Проби си път през първите редици и се надвеси застрашително над младия полицай.

— Да не би да ви безпокоят по-важни неща, отколкото да ме слушате?

Бишоп застана мирно и нервният му поглед се заби в някаква точка в стената.

— Съвсем не, командир.

— Ще направите ли всичко, което поискам?

— Тъй вярно, командир — бързо отвърна ефрейторът.

Висблат се приведе, докато носовете им почти не се опряха. Погледите им се срещнаха и Бишоп неволно се разтрепери.

— Кажете ми — рече Висблат. — Защо според вас беглецът е успял да се измъкне? Кажете ми какво мислите.

— Сър… сър… — заекна той. — Предпочитам да не казвам.

— Искам да разбера какво мислите. — Жестът на Висблат показа, че има предвид всички в залата. — Всички искаме да знаем!

Ефрейторът изпитваше трудности при намирането на думи. По челото и по горната му устна изби пот. Накрая успя да отговори.

— Сър, чакаме тук… в центъра, искам да кажа… от… от години. Не мисля, че сме били… ами, не мисля, че бяхме готови…

— И защо? — саркастично попита Висблат.

— Аз не… не мисля, че някой от нас си е помислял, че нещата могат да се развият така. Мисля, че може би ситуацията ни завари… неподготвени. Искам да кажа, никой от нас не разбираше защо трябва да стои на покрива на онези сгради. Какъв с бил мотивът му…

Висблат извади револвера на ефрейтора от кобура му, дръпна се крачка назад, вдигна оръжието и го насочи към челото на младия полицай.

— Не ми вярвате, нали?

Всички присъстващи го зяпнаха ужасени.

В дъното на залата детектив Олсън се дръпна настрани, просто за всеки случай. Сърцето му биеше бясно. Беше чувал, че командир Висблат става все по-непредвидим и нестабилен от половин година — така се говореше сред всички рангове на ХПУ.

„Трябва ли да се намеся? — запита се Олсън. — Мога ли да кажа нещо и да го спра?“ Преглътна. Гърлото му беше пресъхнало, сякаш се беше нагълтал с пясък. Никой от останалите не помръдваше и не се опитваше да попречи на ставащото, така че той също не предприе нищо. Всички стояха като заковани. Олсън реши, че трябва да е благодарен за две неща — първо, че беше премълчал за обаждането на Лорънс, и второ, че не е на мястото на ефрейтор Бишоп.

Висблат вдигна ударника и изщракването прониза тишината в залата.

— Трябват ми хора, на които мога да се доверя! — извика той. Погледна през мерника към полицая пред себе си. — Какво още имате да ми кажете?

Бишоп беше пребледнял, потта му вече се стичаше на ручеи. Беше парализиран от страх. Не можеше да събере воля дори да моли за живота си.

Висблат вдигна револвера нагоре и стреля над главата на Бишоп, в тавана. Оглушителният гръм отекна от стените и на пода паднаха парчета мазилка.

Замириса на барут.

Някой се закашля.

— Та какво още имате да ми кажете? — повтори Висблат.

— Имам ви доверие, командир — успя да отвърне Бишоп.

— Това е правилният отговор. — Висблат прибра револвера в кобура на Бишоп, закопча го и го потупа бащински по рамото. — И така, докъде бях стигнал? — Върна се на подиума. — Аха. Беглецът не бива да пострада. Слънчевите му очила не бива да бъдат сваляни при никакви обстоятелства. Това е пряка заповед. Те трябва да останат на мястото си. Пряка заповед!

Никой не разбираше защо командир Висблат нарежда това, но и никой не посмя да попита. Думите му бяха само още едно доказателство за разклатеното му душевно състояние.

Вратата на залата рязко се отвори и един цивилен полицай забързано отиде при Висблат и му прошепна нещо. Всички го гледаха, все още зашеметени от случилото се току-що.

— Това е добра новина — каза Висблат. — Кажете на отдела за идентифициране, че искам всичко да остане поверително. Веднага!

Полицаят излезе тичешком.

Висблат отново се обърна към събралите се.

— Списъкът на болниците е съкратен. Искам всички да сте готови за действие. На път сме да го спипаме. — Взе едно копие от фоторобота и го вдигна високо. — Да сме наясно. Искам този човек жив! Не предприемайте нищо рисковано. Жив! Той е сериозно пострадал, но въпреки това трябва да подходите към него предпазливо. — Огледа аудиторията за последно. — А сега всички на работа.

Последва кратко колебание, тъй като никой не искаше да напусне пръв, но резкият жест на командира беше достатъчен да накара всички да се размърдат.

Докато залата се опразваше, Висблат погледна лицето върху листа и прошепна:

— Скоро този кошмар ще свърши. Уморих се от всичко това, господин Даулинг. Накарахте ме да чакам твърде дълго.