Кристофър Райд
Честотата на Шуман (35)

34.

Кайро, Египет

Западният квартал

20 декември 2012

23:17

Мисия Исая — ден двайсет и шести

Уилсън беше решил да стои настрана от централните улици и няколко часа се лута, без да има представа къде е. Влезе в поредната тясна уличка и спря да разучи туристическата карта, която беше намерил захвърлена на тротоара. Реши просто да върви на запад. Търсеше не друго, а ресторант „Пица Хът“, който бе разположен в покрайнините на платото с пирамидите. За негов ужас заведението беше най-добрият ориентир, който можеше да му предложи картата.

Алеята се виеше през квартал на средната класа; повечето сгради бяха двуетажни, без никаква украса, с много малко или никакви прозорци. Повечето бяха с плоски покриви, на които човек можеше да прекара прохладните вечери. Малко лампи светеха в късния час.

Уилсън си мислеше как ще се добере жив и здрав до Сфинкса и ще влезе незабелязано вътре. Дали войниците бяха разположени в Гиза заради него? Можеше да използва прикритието на нощта и омега — програмирането си. „Всичко ще е наред“, позитивно си помисли той. Никой нямаше да го види в тъмното. Въпреки това се питаше дали някой наистина не е бърникал втория портал, както бе казал Висблат. Макар да бе решил да не обръща внимание на предупреждението, думите на командира тежаха на душата му.

Ярка светлина изведнъж освети тъмната алея — завесите на един прозорец се дръпнаха и една възрастна жена надникна през дебелите стоманени решетки. Беше поне на деветдесет, доколкото можеше да прецени Уилсън. И не особено опасна, ако можеше да се съди по външния й вид.

Уилсън обаче не искаше да привлича внимание, така че се присви под перваза и затаи дъх. Старицата драсна клечка и доближи треперещото като ръцете й пламъче към дълга тънка лула. Изпитото й лице бе покрито с бръчки, косата й бе разпиляна на оредяващи бели кичури. Кльощавите й рамене бяха загърнати с тъмнолилав шал.

„Прилича на леля ми Марта“, помисли Уилсън.

Ароматни облачета тютюнев дим се понесоха над него и Уилсън реши, че най-добрият му шанс да остане незабележим е да изчака, без да се опитва да се измъкне.

Когато най-сетне изпуши лулата, старицата я почука в решетките и догарящите листа паднаха на земята до клекналия Уилсън. Докато посягаше да дръпне завесата, тя го зърна под прозореца.

Уилсън вдигна пръст пред устните си и прошепна:

— Ш-ш-ш…

В отговор между решетките се подаде цевта на пушка!

Уилсън скочи и побягна, после се присви.

Оръжието изтрещя и ярък червен пламък блъвна към него!

Уилсън се метна на земята, а на стената срещу него се появи дупка. По калдъръма се посипаха парченца мазилка.

Залитналата назад от отката старица тромаво се опита пак да провре цевта през решетките. Уилсън се възползва от удобния момент, пристъпи напред, изтръгна пушката от ръцете й и я хвърли на земята.

После отново вдигна пръст пред устните си.

— Казах — ш-ш-ш!

За момент двамата стояха, вперили погледи един в друг.

Уилсън си спомни, че никога не беше харесвал особено леля си Марта.

А после от гърлото на старицата изригна смразяващ кръвта писък — силен и пронизителен, като летящ към целта си камикадзе. Беше по-ужасяващ и от гърмежа на пушката.

В съседните къщи вече бяха светнали лампи.

Започнаха да се отварят прозорци.

Уилсън се втурна към ъгъла, зави надясно — и изведнъж се озова пред заведението „Пица Хът“, което бе търсил. Вратите му бяха затворени с катинар, а светлините вътре бяха угасени.

Някъде отзад местната леля Марта продължаваше да крещи.

Уилсън се втурна през улицата и затича към дюните. Градът се бе разпрострял чак до подножието на платото Гиза и стигаше на метри от древния некропол. Неочаквано Уилсън видя пред себе си съвършените силуети на две гигантски пирамиди, очертани на фона на нощното небе. Бяха по-близо, отколкото предполагаше. Помисли си, че разполагането на „Пица Хът“ на това място си е чист цинизъм, и се зачуди как ли биха реагирали фараоните на подобно кощунство.

Пирамидата на Хуфу беше най-голямата и най-близката. Следващата беше на Хафра — вторият портал. Лесно можеше да се разпознае по острия връх — горната третина все още беше покрита с оригиналната облицовка от бял варовик.

Уилсън не можеше да види оттук третата пирамида, тази на Менкаура. Много по-малка от другите две, тя се губеше зад тях. Мъгливата светлина на града се стапяше в нощното небе. Луна нямаше. Единствената звезда, която се виждаше ясно, беше Полярната.

Уилсън се спусна по стръмната дюна и потъна в още по-черен мрак. Пясъкът скърцаше под него, докато се катереше на четири крака към върха на следващата дюна. Изкачи я, погледна надолу и прошепна:

— Активирай Опосум.

„Господи…“

Мракът изчезна и той видя колосалните пирамиди в цялото им ъгловато великолепие. Бяха огромни като планини, много по-големи, отколкото бе очаквал. Бяха издържали на природните стихии повече от четири и половина хилядолетия. Уилсън си спомни арабската поговорка, която му бе казал Бартън:

„Човекът се страхува от времето, а времето се страхува от пирамидите“.

В подножието на двете най-големи пирамиди бяха подредени подобни на пейки гробници. Бяха стотици. Древно гробище. Това бяха така наречените мастаби — малки гранитни постройки с височина около два метра, подредени в перпендикулярни редове. Всяка мастаба бе съхранявала тялото на благородник, живял през Четвърта или Пета династия, между 2600 и 2300 година преди новата ера.

Три по-малки пирамиди, в които били погребани трите любими жени на Хуфу, се издигаха западно от мастабите. Всяка беше висока двайсет и пет метра, но те изглеждаха като играчки в сравнение е грамадата, която фараонът бе издигнал за себе си.

Това беше пътят, по който трябваше да поеме Уилсън под прикритието на мрака — между трите по-малки пирамиди и мастабите.

Докато пълзеше възможно най-тихо по пясъка, Уилсън можеше да види лицето на Сфинкса на не повече от четиристотин метра — гледаше към него над дюните. Уилсън се гордееше със себе си — бе успял да стигне чак до Египет и входът към втория портал се намираше съвсем близко.

* * *

Офицерът от египетската армия, застанал високо на източната стена на пирамидата на Хуфу, нагласи фокуса на уреда си за нощно виждане. Високотехнологичното устройство му осигуряваше идеална видимост в тъмното, макар и в зелени оттенъци.

Офицерът откачи радиостанцията от колана си и прошепна в микрофона на арабски:

— Открих цел! На сто и петдесет метра на изток. Идва към вас. Движи се право напред. Не го изпускайте от поглед. — Превключи канала и заговори на английски. — Сър, имаме нещо.

Долу на платото двама командоси от най-елитната част от Египетските въоръжени сили, Отряд 999 за пряко действие и разузнаване, вече тичаха през редиците камъни. Екипирани с уреди за нощно виждане и радиостанции, двамата се движеха бързо и безшумно.

— Държите ли го? — попита сърдит глас.

Офицерът приближи радиостанцията към устата си.

— Да, държим го на прицел. Сам е.

— В никакъв случай не бива да бъде нараняван — каза дълбокият глас. — Разбрахте ли?

— Да, сър. — Офицерът кимна. — Разбирам, сър. — Гледаше как хората му уверено приближават целта.

Командир Висблат се качи на задната седалка на сребристата лимузина. Прозорците на колата бяха затъмнени.

— Повтарям — не бива да бъде нараняван. В никакъв случай не сваляйте слънчевите му очила. Разбрахте ли ме? — Шофьорът затвори вратата след него. — Просто го задръжте, докато дойда.

Офицерът отново смени канала на радиостанцията и заговори на арабски:

— Не бива да бъде нараняван. Повтарям. Не бива да бъде нараняван.

Командосите от Отряд 999 — поддържаха зрителна връзка — спряха и кимнаха. Целта им се намираше само на метри от тях. Двамата бяха обучени да действат в идеален синхрон.

Уилсън беше напълно изненадан, когато двама войници изскочиха пред него. Бяха с визьори за нощно виждане. Явно Фарук Насър беше казал истината — руините се пазеха от войници.

Дулата на два автомата гледаха право към него.

— Горе ръцете! — викна на английски единият войник.

— Няма убива! — добави вторият.

Уилсън се престори на объркан в тъмното — войниците нямаше как да разберат, че вижда идеално. Двамата го приближиха под ъгъл четирийсет и пет градуса.

Изведнъж Уилсън се метна към по-близкия и смъкна визьора му. В отговор изненаданият командос даде откос с автомата си.

С визьора в ръка Уилсън се втурна към убежището на мастабите. Зави наляво… надясно… и хукна към Сфинкса. Между руините се чу рев на двутактов мотор. Приближаващите светлини го ослепиха.

„Имат мотоциклети!“ — осъзна Уилсън.

Зави рязко надясно… после наляво, но моторът продължаваше да го следва. Всичко ставаше все по-ярко и му пречеше да вижда. Нямаше друг избор, освен да отмени командата Опосум.

Внезапно се препъна и падна.

Ревящата машина бе точно зад него!

Уилсън скочи и отчаяно затича отново. Сянката му летеше по земята пред него. С последни усилия той се метна между някакви гробове. Тук разстоянието между мастабите бе по-малко и на моториста щеше да му е по-трудно да го последва.

Но в следващия миг видя, че е попаднал в задънена улица!

Моторът спря и му препречи пътя за изтегляне. Ярката светлина на халогенния фар го освети.

Беше капан.