Кристофър Райд
Честотата на Шуман (8)

7.

Хюстън, Тексас

Линейка 33, на ъгъла на Кърби и Макний

25 ноември 2012

20:02

Мисия Исая — ден първи

Отекна пронизителен вой на сирена. Появи се стара бяла линейка с включени червени и сини светлини. Беше ранна вечер и улиците бяха опустели. Без да намалява на червения светофар, линейката продължи напред, подскочи на лежащия полицай, рязко зави надясно и се отдалечи в сумрака.

Рязкото раздрусване върна Уилсън в съзнание. Беше объркан и се чувстваше много зле. Опита се да отвори очи, но видя само тъмнина и усети в устата си някакъв познат вкус. Трудно му беше да се движи и когато помръдна, го прониза болка. Ръцете му като че ли бяха вързани. Всичко около него сякаш се движеше. Уилсън се опита да се освободи.

— Не се напрягай, момче — извика му мъжки глас. — Само ще влошиш нещата.

Американски акцент, при това южняшки. Въпреки това Уилсън се опитала седне и болката стана още по-силна. И тогава разпозна вкуса в устата си — на кръв. Лепкава кръв.

— Казах ти, не мърдай — отново се обади гласът. Парамедикът стегна велкро ремъците на гърдите на Уилсън и го прикова още по-здраво за носилката.

Тялото, главата и краката на Уилсън бяха увити в изцапани бинтове. Дрехите му бяха станали на парцали. Имаше няколко счупвания — ребра, краката над коленете — и на бедрата му бяха поставени тежки пластмасови шини. На дясната му ръка имаше система. Повече от половината му кожа беше раздрана от влаченето под колата.

Парамедикът се приготви да му бие още болкоуспокоителни.

— Не виждам — каза Уилсън.

— Как се казваш? — попита гласът. — Кажи ми името си.

— Не виждам — повтори Уилсън.

— Заради бинтовете е. Главата ти е ударена. А сега ми кажи, важно е. Имаш ли здравна осигуровка?

— Осигуровка? — промърмори Уилсън. Усмихна се — полицата му щеше да се появи след около петдесет години. Изглеждаше му някак смешно.

— Имаш ли осигуровка? — отново попита гласът.

Вълна от болка премина през Уилсън — сякаш хиляди ножове се забиваха в гърба и краката му и бавно се завъртаха. Положението вече не изглеждаше толкова весело.

— Ще ти се иска да имаше — рече гласът.

Линейката рязко зави и Уилсън се люшна в задържащите ремъци. Остра болка го прониза на още десетки места. Мисълта отново да изпадне в безсъзнание и забрава му се видя доста съблазнителна.

Парамедикът огледа пациента си. Беше истинско чудо, че е в състояние да говори след толкова морфин. Реши, че още 15 милилитра ще свършат работа. Почука спринцовката, за да махне мехурчетата, закрепи се по-стабилно в подскачащата кабина и заби иглата в маркуча, висящ от лявата ръка на Уилсън.

Болката идваше и си отиваше на вълни, все по-силна и по-силна, и Уилсън дишаше плитко и на пресекулки. Това беше единственото, което можеше да направи, за да остане в съзнание. Част от него искаше просто да се махне от това непрекъснато мъчение. Беше готов да приеме всичко, което ще му донесе облекчение.

— Изобщо не трябваше да съм тук — изпъшка той. Линейката мина през някаква неравност и подскочи отново.

Агонията беше прекалено голяма…

 

 

Сидни, Тихоокеански регион

Нощен клуб „Билборд“, Глебе Пойнт Роуд, Глебе

23 май 2080

23:27

281 дни преди опитното прехвърляне

Музиката гърмеше оглушително. Клубът беше задимен и претъпкан. Уилсън седеше на бара до професор Джулиъс Оутър. Десетки хора танцуваха в сенките около тях. Разноцветни диско светлини примигваха от тавана. Звучеше парче на „Бони М“. Вечерта беше под надслов „Нощ на 20 век — хитовете на миналото хилядолетие“.

Без да чака поръчка, барманът напълни две нови чаши с водка и ги плъзна напред. Уилсън усети вибрирането на интерактивната кредитна карта в джоба си — известяваше го, че е платил още две питиета.

— Защо винаги аз трябва да плащам?

— Защото имаш удоволствието да бъдеш във височайшата ми компания — отвърна професор Оутър.

— Ти си пиян.

— Да, Уилсън. Мисля, че си прав.

Джулиъс Оутър беше редовен посетител на клуба. Три вечери седмично можеше да бъде открит на едно и също място на бара да пие чаша след чаша двойна водка с лед. „Професорът“, както обичаше да го наричат, беше невероятно талантлив. Но талантът често върви с ексцентричност, а у него и двете бяха в изобилие. Университетът в Сидни, където работеше като изследовател в областта на неврологията, поддържаше с него отношения, базирани на любов и омраза едновременно. Смятаха го за прекалено надарен, за да могат да си позволят да минат без него, но и за прекалено голям особняк, за да преподава на студенти. Уилсън на драго сърце би се подписал под същото мнение, стига да го питаха.

Професорът беше около петдесетте и трудно можеше да се нарече най-големия красавец на света. Уилсън си имаше описателен термин за него — „непрекрасен“. Къдравата му тъмна коса, прошарена тук-там, беше щръкнала, сякаш току-що бе бръкнал в контакт.

Алберт Айнщайн, с когото професор Оутър имаше невероятна прилика, беше моделът му за подражание. Подобно на Айнщайн, той винаги беше облечен по един и същи начин. Тъмносин панталон, бяла риза, бели маратонки, бели чорапи. Дори бельото му беше едно и също. Имаше по седем чифта от всичко — напълно идентични. Професорът цитираше нобеловия лауреат, че така си спестява по едно решение на ден, а когато събереш всички спестени решения, получаваш милиони и милиони мисловни процеси, които могат да бъдат насочени към нещо много по-смислено.

Уилсън познаваше професора от много години. Бяха се запознали, когато Уилсън се яви за свободно място за лаборант. Трябваха му допълнителни средства и затова кандидатства за работата в департамента по неврология. Не получи мястото, но от онзи ден двамата станаха добри приятели. Странно нещо са приятелствата. Двамата страшно се различаваха един от друг. Разликата във възрастта им беше повече от двайсет години, имаха различни умения, произлизаха от различни среди и интересите им нямаха допирни точки — и въпреки това бяха приятели. Срещаха се всеки петък вечер в „Билборд“ пиеха едно и също питие и водеха едни и същи разговори и спорове.

Уилсън вдигна чашата си.

— Пия това и изчезвам. Утре имам работа.

— Правото е то-о-олкова скучно! — заяви професорът. — Как изобщо успяваш да стоиш буден?

— Умът ми е с такава нагласа — отвърна Уилсън и остави празната си чаша на бара.

— Да, така е — съгласи се професорът. — Да, така е. — Това в никакъв случай не беше комплимент. — Знаеш ли, че всички мразят юристите? Те са паразити!

— Това е моята реплика — каза Уилсън и стана. — Изчезвам!

— Не! — прочувствено възкликна професорът. — Имаме да говорим за много неща.

И натисна Уилсън обратно на стола.

— Не мога да си позволя още питиета, професоре. Не заради парите. Просто е твърде трудно на егото ми.

— Следващите водки са от мен — завалено заяви професорът.

— Да бе, остава наистина да викнеш по едно.

— Глупости! Аз викам непрекъснато! — отвърна той и направи знак на бармана да налее на Уилсън.

— Виж, трябва да тръгвам — каза Уилсън. — Наистина, трябва да поработя. Доста съм изостанал.

Но новото питие вече се бе появило.

Професорът се наведе към него и го погледна изцъклено.

— Положението е нормално, приятел. Знаеш ли… можем да поправим това.

Уилсън усети, че май ще последва поредната проповед на тема „Светът според професор Оутър“.

И тогава се започна…

— Знаеш ли какво е божествена кутия?

Уилсън трепна — не и това!

— Намира се в десния темпорален лоб. — Професорът посочи челото на Уилсън. — Активна е у онези, които са невероятно талантливи. Всеки я има, но само много надарените са способни да я задействат. — Професорът се пресегна и почука Уилсън по челото. — Твоята божествена кутия е тук, в предната част на мозъка ти.

Уилсън се дръпна, подразнен от допира.

— Знаеш ли — с надебелял език продължи професорът, — че обикновеният човек използва само десет процента от капацитета ма мозъка си? Останалите деветдесет си клатят краката. Това е огромен свободен ресурс.

Уилсън знаеше какво ще последва. Божествената кутия е ключът… Извор на умствена мощ…

— Божествената кутия е ключът — каза професорът. — Тя е извор на умствена мощ.

— Незаконно е, не забравяй! — изтърси Уилсън.

Професорът бе поразен.

— Кой ти е казал, че е незаконно?

— Ти.

— Божествената кутия си заслужава името, Уилсън — продължи упорито професорът. — Тя е толкова мощна, че всеки, който се научи как да я овладее, ще се сдобие с невероятни възможности.

— Да — прекъсна го Уилсън, търпението му вече се изчерпваше. — И преди три години медицинската общност забрани експериментите с тази част на мозъка. Ти спомена и това.

Професорът се огледа крадешком.

— И кога това ни е спирало?

Уилсън понечи да стане, но професорът го дръпна обратно на мястото му.

— Имам нова теория. Да, нова теория!

Уилсън гаврътна остатъка от водката си и стовари чашата върху бара. Кредитната му карта най-неочаквано завибрира отново — барманът вече беше налял още по едно. Уилсън се наведе напред и прокара пръст през гърлото си.

— Тази е последната! Затворете ми сметката!

— Правя ти най-голямото предложение в живота — каза професорът и заръчка настоятелно с пръст ръката на Уилсън.

— И двамата можем да се озовем зад решетките. Или дори по-лошо. — Уилсън посочи останалите посетители на клуба и добави: — Аз съм единственият ти приятел! Ако ме превърнеш в зеленчук, ще трябва да си седиш тук сам. Точно така, сам.

— Въпреки това ще те взимам с мен.

— О, много ме успокои.

— Наистина! — Професорът отново се огледа крадешком. — Не е опасно, да знаеш. — Наведе се и зашепна в ухото на Уилсън. — Защото намерих начин да стимулирам божествената кутия без хирургична намеса.

Уилсън едва го чуваше.

— Защо говориш толкова тихо?

— Университетът има шпиони навсякъде — прошепна професорът.

— Да не мислиш, че някой може да те чуе тук? — Музиката кънтеше с пълна сила. — И между другото… дръпни се малко. Дъхът ти не е от най-приятните. — Професорът лъхаше гадно на алкохол и лук.

В отговор Оутър придърпа Уилсън още по-близо и продължи:

— Миналата седмица приложих неинвазивно омега — програмиране. Върху плъх, Уилсън. Да беше видял какво стана!

— Не искам да знам…

— Ще получиш физически възможности, за каквито не си и помислял. — Професорът изгълта питието си и посегна към следващата чаша. — Никога не бях правил подобно нещо. Никой не е правил подобно нещо. Става въпрос за церебрална програма, което означава, че няма опасност от отхвърляне.

— Помниш ли какво стана последния път, когато се съгласих да ти помогна в един от опитите ти? Цял месец ме цепеше глава! Много добре го помниш, нали? Защото аз определено го помня!

Професорът размаха ръце, сякаш се опитваше да прогони някакво досадно насекомо.

— Онова беше грешка, признавам! Но това… това вече е истинско. Не разбираш ли? Този път единственият източник на енергия е самата божествена кутия. Ще можеш да контролираш физическите си действия само с казването на една-две команди. Направих проучванията! Няма да има странични ефекти — или поне не толкова лоши. Хайде, Уилсън. Не бих те помолил отново, ако си мислех, че не е безопасно.

— Нека помисля. — Уилсън се загледа в тавана. — Хм-м-м. — Замълча. — Добре, професоре… отговорът е категорично не.

Разочарован, дребният учен опря чело в бара.

— Аз съм твой приятел — рече Уилсън. — Но този път… без мен.

Професорът се вкопчи в ръката му.

— Друже, знам, че ще се получи! — Опита се да се усмихне, но беше прекалено пиян. — Нали разбираш, че не мога да изляза на улицата и да потърся някой доброволец! — Лицето му се сбърчи още повече от нормалното. — Онези копелета от университета — отново понижи глас той — се опитват да откраднат труда ми. Знам го! — Погледът му се фокусира. — Моля те за услуга, Уилсън.

— Защо не можеш да ме помолиш за някаква нормална услуга?

— Услугата си е услуга.

— Но това е мозъчен експеримент!

— И какво от това?

Уилсън поклати глава.

— Ти си по-пиян, отколкото предполагах.

— Ще го направиш ли?

— Мислех си, че сме приятели — каза Уилсън просто в опит да спечели морална преднина.

Професорът се изправи.

— Може пък в края ма краищата да не сме никакви приятели! — Стоеше малко несигурно на крака. — Знаеш ли какво? Има причина Джени Джоунс да те остави. Знам защо го е направила. И ще ти кажа, защото приятелите трябва да са честни един с друг. Ти си обикновен, Уилсън. Ти си тъп! Влачиш докторантура вече… — Той започна да брои на пръсти. — Пет години! Виж се, друже. Джени Джоунс с право те остави заради онзи тип.

Музиката продължаваше да гърми.

— Защото другият е по-интересен от теб — добави професорът.

— Той също учи право!

— Не мога да повярвам, че вече половин година все те слушам как приказваш за Джени Джоунс, любовта на живота ти! Направо си е мъчение, друже. Въртяла си добре задника — и какво от това?

— Не съм тъп! — разгорещено каза Уилсън. — Върни си думите назад.

— Предавам се, Уилсън. Наистина се предавам.

Професорът изчезна в тълпата.

Уилсън се загледа в кубчетата лед в чашата си. Минутите се изнизваха. Възможно ли бе в думите на професора да има някаква истина? Намръщи се. Може би беше време да помисли за мястото си в света. Знаеше, че е зациклил като повредена грамофонна плоча, която върти непрекъснато едно и също. Знаеше, че ако се вгледа дълбоко в себе си, ще открие, че нещо му липсва. Нещо важно. Просто не знаеше какво или може би кой.

 

 

Прибра се в квартирата си след часове. Живееше недалеч от кампуса в бивша офис сграда, преустроена в студентско общежитие. Всичко му беше толкова познато, че дори не погледна към асансьора, на който имаше надпис НЕ РАБОТИ. Не работеше и когато се беше нанесъл тук.

Насочи се към стълбите и изкачи четиринайсетте площадки до етажа си. Когато отвори вратата, откри професор Оутър да седи в стаята му и да пуши.

— О, страхотно… — Уилсън се опита да се направи на изненадан. — Как успя да влезеш? — Погледна ключалката, но тя изглеждаше в ред. — Разбирам… малка част от егото ми е все още непокътната, което означава, че още не си свършил.

Професорът обърна въртящия се стол към него.

— Страхотна гледка.

Уилсън погледна силуета на Сидни в далечината.

— Да, почти си заслужава катеренето по проклетите стълби.

— Да не стигаме толкова далеч — рече професорът. — Но предполагам, че помага да поддържаш форма.

Просторният едностаен апартамент бе обзаведен само частично — едно канапе, един сателитен телевизор с плосък екран и пълен с бира хладилник. На пода имаше купчина кутии от пица и списания. На горния рафт на библиотеката имаше три снимки в рамки. Едната беше на приемните родители на Уилсън, Джийн и Иън Страдброук, застанали пред Улуру. Втората бе на дядо му — истинския му дядо — Уилям Даулинг, направена малко преди да умре. Уилсън милееше за нея. Третата рамка бе празна. Преди в нея имаше снимка на Джени Джоунс, но тя бе скъсана на парчета и хвърлена в кошчето.

Професорът тръсна цигарата в една чинийка.

— Това място е същинско бунище. Искам да кажа, слава богу, че е гледката. — Дръпна от цигарата и пусна облаче дим. Вече не заваляше думите.

— Днес направо преливаш от комплименти, а?

— Виж, дойдох да се извиня.

— Чудесно. Приемам извиненията ти. А сега се разкарай. — Уилсън посочи вратата, но професорът не помръдна.

— Сериозно, съжалявам за онова, което ти казах. Прекалих.

— Нарече ме тъп!

— Да. Извинявай.

— Тъп?

— Извинявай!

Уилсън поклати глава.

— Знаеш ли какво ме вбесява най-много? — Замълча за момент, мислеше си доколко честен може да си позволи да е. — Тревожа се, че може би си прав. И това определено ме дразни.

— Животът погажда подобни номера. — Професорът се усмихна. — И те ме разсмиват.

— А пък на мен ми се плаче от тях. — Уилсън извади от малкия хладилник две бири.

— Пак отварям дума за омега — програмирането — спокойно каза професорът. — Искам да го опиташ. — Устата му избълва дим. — Кълна ти се, от университета подозират, че съм на път да приключа с изследванията. Искат да ми вземат труда. Копелета.

Уилсън се усмихна.

— Трезвен си много по-убедителен, да знаеш.

В продължение на трийсет минути и шест цигари професорът обясняваше методиката си. Беше неинвазивно програмиране (тоест без разрези), което активираше божествената кутия чрез високочестотен ултразвук, насочен към фронталния лоб. Идеята му хрумнала от историята на един оператор на военноморски радар, който поради повреда в оборудването бил изложен на кодиран ултразвук, докато бил на плаване. След три месеца се прибрал, коефициентът му на интелигентност се оказал много по-висок, отколкото преди. Военните провели вътрешно проучване и това бе всеизвестно, но в резултат от него ГЗО — Глобалната здравна организация — бе забранила всякакви мозъчни експерименти.

Професорът обаче бе продължил изследването на военните. Той разполагаше с оборудването, средствата, уменията и най-важното — с анонимността да прави едва ли не всичко, което си поиска. И през последните две години работеше върху проблема как да програмира ултразвука така, че да получи исканите резултати.

Уилсън знаеше, че е възможно от университета да се опитат да откраднат идеята. Особено ако си мислят, че това може да донесе пари и че рисковете вече са поети. По всичко изглеждаше, че откритието със сигурност ще има военно приложение. Уилсън по принцип не пушеше, но сега взе една цигара.

— Добре, че вече не вредят — каза Уилсън. — Когато съм под напрежение, мога да изпуша цяла кутия.

Само допреди двайсет и пет години цигарите причиняваха рак — преди учените от „Ентърпрайз Корпорейшън“ да премахнат опасните съединения от формулата.

— Повече ми харесваха, когато бяха вредни — отвърна професорът. — Лично за мен истинската тръпка идваше от мисълта, че пуша нещо канцерогенно. Но предполагам, че е ужасен бизнес — да убиваш най-добрите си клиенти…

— Твърди се, че вкусът бил същият — каза Уилсън и глътна дима.

— Онези кръвопийци от „Ентърпрайз Корпорейшън“ развалиха цялата веселба. Унищожиха душата на пушенето. Заслужават да бъдат тикнати зад решетките. Направиха пушенето невинно и приятно занимание. Ама че загуба.

— Защо ги мразиш толкова много?

Професорът не се замисли дори за миг.

— Те са представители на господстващата гилдия, Уилсън. Повярвай ми, на тях не може да им се има доверие. Искат всички да живеем в памперси като пълни малоумници, за да имаме ниски разходи за здраве, да живеем съвършен живот, да имаме по две цяло и три десети деца и да не създаваме никакви неприятности. Направо отвратително! Аз съм привърженик на теорията на хаоса — живей, смей се, бъди дързък, върви по ръба. Carpe diem^[1]. — Замълча за момент. — Именно затова искам да направим този омега — опит. Не разбираш ли, това е нашият шанс да го изтикаме на бюрокрацията. И не бих се обърнал към теб с подобна молба, ако не смятах, че ще се получи. Двамата с теб можем да променим нещата.

— Ами ако не се получи?

— Ще се получи. Повярвай ми!

— Много ми харесва увереността ти, професоре, но тя понякога е погрешна. — В действителност Уилсън беше изумен от вярата на дребния мъж в самия себе си. Често се шегуваше, че професор Оутър се възприема така, сякаш е сигурен, че има лицето ма Ерол Флин и тялото на олимпийски атлет. За съжаление истината беше доста далеч от това. Всъщност толкова далеч, че човек не можеше да я открие и с бинокъл.

— Трябва да го направиш — сериозно каза професорът.

— Съдбата ти е да бъдеш мой приятел. И, повярвай ми, много добре си давам сметка, че понякога това не е лесна работа. Може би съдбата ти е и да ми помогнеш с това.

Съдба… Думата задейства нещо и умът на Уилсън се изпълни с неочаквани спомени. Той отиде при бюрото си, отвори горното чекмедже и извади голяма сребърна монета.

— Дядо ми ми я даде, когато бях малък. Каза, че била моята монета на съдбата. — Впери поглед в блестящия диск, който будеше повече въпроси, отколкото даваше отговори.

Професорът грабна монетата от ръката му.

— Това е египетска лира — каза Уилсън.

На аверса бяха гравирани пирамидите от Гиза. Другата страна на монетата бе силно повредена и покрита с вдлъбнатини, сякаш някой я беше блъскал с чук.

— Какво е станало с нея?

— Не зная. Мисля, че и дядо ми не беше наясно. — Уилсън посочи обезобразения силует. — Това е английската кралица. Елизабет Втора. Малко е обезобразена.

— Взе монетата и я потърка с обич между пръстите си.

— Дядо ми казваше: „Ако искаш ръката на съдбата да ти покаже пътя, тази монета ще те води“. Странно, нали?

— Да хвърлим ези-тура и да видим какво ще покаже — ентусиазирано предложи професорът.

Уилсън се загледа в египетската монета и сърцето му заби по-бързо. Досега най-съдбовното нещо, което беше решавала тя, бе изборът между пица и китайска храна. Едва ли можеше да се нарече променящо живота решение. Странно, но дядо му винаги твърдеше, че монетата никога няма да сбърка — и че трябва да се доверява на онова, което показва.

— Ако аз спечеля — каза Уилсън, — не искам никога повече да ме молиш за тази омега — история. Сериозно. Никога!

— А ако аз спечеля — отвърна професорът, — ще минеш през програмирането.

На Уилсън никак не му се мислеше за последствията от евентуална загуба — така постъпваше почти във всичко. Поради някаква причина, логична или не, той вярваше на монетата и на дядо си и бе дълбоко убеден, че и той, и монетата ще се погрижат за него.

— Кралицата е ези — рече той. — Пирамидите са тура. Избирай.

Хвърли монетата във въздуха и гласът на професора проряза тишината…

— Тура.

Монетата сякаш увисна във въздуха безкрайно дълго, проблясвайки на светлината. Въртеше се и се въртеше. За момент Уилсън се запита дали това не е някакъв важен кръстопът в живота му, но преди да успее да реши, улови с лекота монетата и я постави върху опакото на дланта си. Вече нямаше време за мислене. Съдбата му беше решена.

— Тура, тура, тура — повтаряше професорът, все едно казваше заклинание.

Уилсън махна ръката си. Пирамидите от Гиза гледаха нагоре.

 

 

Хюстън, Тексас

Линейка 33, Стърлинг Драйв, окръг Харис

25 ноември 2012

20:16

Мисия Исая — ден първи

Уилсън излезе от унеса. Линейката забавяше. Невъобразимата болка идваше и си отиваше на вълни. Още не можеше да вижда. В момент на прояснение успя да задейства омега — команда, като прошепна:

— Активирай Славей.

Изведнъж сякаш се потопи в много гореща вана. Кръвното му налягане скочи три пъти над нормалното, когато в системата му се изля коктейл от аминокиселини, допамин и протеини. Ендорфинът притъпи сетивата му, а производството на червени и бели кръвни телца се претовари. Мъчителната болка, която го разкъсваше, изчезна като с магия.

— Това е последната ти възможност — каза гласът. — Трябва да ми кажеш името си.

Линейката тръгна назад — Уилсън усети промяната на движението. После задните врати се отвориха и хладният вечерен въздух напълни кабината. Колелата на носилката му се спуснаха и се застопориха с изщракване. Наблизо се чуваше детски плач.

Линейката беше пристигнала в Окръжна болница „Харис“. Парамедикът погледна навън и видя на входа на спешното опашка. Мнозина бяха окървавени и като че ли имаха рани от малокалибрено оръжие. Сред ранените имаше мъже, жени и деца. Четиригодишно дете отчаяно плачеше за майка си.

Уморен лекар с изцапана с кръв престилка приближи линейката.

— Какво става? — попита парамедикът.

— Стрелба в мола — отвърна лекарят. — Третата за този месец. — Свали латексовите си ръкавици и ги захвърли настрани. — Абсолютна лудница. Добре, какво имаме тук?

Парамедикът понечи да подпише документите и внезапно си даде сметка, че нещо не е наред. На формуляра пишеше: „Г-ца Уинтър; Пол: Ж; Възраст: 42; без постоянен адрес“.

Побърза да провери етикета на дясната китка на Уилсън. На него пишеше: „Джон Доу“.

Документите бяха объркани!

— Е? — нетърпеливо попита докторът. — Хората чакат.

Парамедикът си погледна часовника — работното му време почти свършваше. Объркването на документите със сигурност означаваше още едно пътуване до болница „Мърси“ за оправяне на грешката. А ако документите бяха верни, а пациентът сгрешен… е, тогава нещата сдаваха още по-неприятни.

— Всичко е наред — уверено отвърна парамедикът, докато безцеремонно поправяше с химикалка данните във формуляра: „Джон Доу; Пол: М; Възраст: неизвестна; без постоянен адрес“.

Така или иначе нямаше значение — и двамата бяха без здравни осигуровки.

— Прехвърляне на Джон Доу от „Мърси Прайвит“ — каза той. — Доколкото разбирам, било му е отказано лечение в три болници за последните дванайсет часа.

— Ама че късметлия — саркастично отбеляза докторът. — Да го пратят в тази дупка.

— Няма документи и е без здравна осигуровка. — Парамедикът предаде формуляра. — Доколкото успях да разбера от дежурните в „Мърси“, бил ударен от кола днес сутринта. Фрактура на черепа. Счупени крака. Оставам с впечатление, че са се справили добре с поставянето на шините на бедрата. Има също няколко счупени ребра и разкъсвания, но е жив. В момента е на физиологичен разтвор, хранителни вещества и двайсет и пет милилитра морфин на всеки трийсет минути.

— Някакви вътрешни наранявания?

— Не съм сигурен. Знам само, че не му е правен рентген и скенер. За момент дойде в съзнание, докато пътувахме насам. Не беше съвсем на себе си, така че му бих още петнайсет милилитра морфин.

Докторът закрепи документите за клипборда си.

— Надявам се да е достатъчно, за да остане в безсъзнание, защото при сегашното положение ще мине доста време, докато му дойде ред.

— Нищо не може да се направи — пренебрежително рече парамедикът.

Детето продължаваше да плаче за майка си.

Докторът направи знак на една сестра да дойде и посочи носилката на Уилсън.

— Вземете пациента. — Погледна списъка на чакащите и му сложи поредния номер. — Пациент четири-пет шест, в чакалнята на първия етаж. Ще трябва да изчака, докато не приключим с тази лудница. — Погледна към хаоса в спешното и викна: — Успокойте това дете! Направо ме побърква, по дяволите!

Парамедикът затвори задната врата на линейката, качи се до шофьора и каза:

— Ама че издънка. Пак сме объркали пациента. — Двамата се изгледаха многозначително. — Да изчезваме, преди да са се усетили.