Кристофър Райд
Честотата на Шуман (26)

25.

Джунглите на Източно Мексико

120 км западно от Канкун

27 ноември 2012

12:13

Мисия Исая — ден трети

Светът около Уилсън бавно се появи във фокус, сякаш изплуваше от мъгла. Всичко се движеше. Тучна зелена растителност се носеше покрай прозореца на колата. Валеше ситен дъжд. Чистачките бяха включени. Зад волана седеше жена, която му беше позната. Спомените от пътуването бавно започнаха да се сглобяват в ума му — намираше се в Мексико, легнал на задната седалка на откраднат джип, а това не беше сън. Десният крак го болеше — от огнестрелната рана — и го мъчеше ужасна мигрена, сякаш група перкусионисти са репетирали в главата му цяла седмица.

Хелена караше по кален път през джунглата. На дясната й буза имаше тъмна синина. Естир клечеше до нея с подадена през прозореца глава и се наслаждаваше на гледките и миризмите. От време на време облизваше събралата се на носа й вода и продължаваше радостното си бдение.

Уилсън беше изял ужасен пердах. Челюстта го болеше и бе лошо подута от едната страна. Долните му зъби се клатеха. На дясното бедро имаше импровизирана превръзка — Хелена беше откъснала ивици от някакви дрехи, които бе намерила в колата. За щастие кръвта от раната почти беше спряла да тече.

Известно време Уилсън наблюдава Хелена.

— Благодаря, че ме спаси — успя да каже най-сетне той. Тя го погледна. Русата й коса се беше разпиляла по лицето й.

— Събудил си се. — Намръщи се, когато видя раната под дясното му око. — С теб трябва сериозно да си поговорим. Милион долара награда… обучени убийци по петите ти. Мисля, че е време да обясниш какво става. — Колата забави ход и спря. — Кажи ми…

Уилсън се усети, че слънчевите очила лежат на седалката до него, и моментално ги грабна и си ги сложи, въпреки случилото се на стъпалата на Каракол. Хелена трябваше да се нахвърли върху него, когато видя очите му, но като че ли бе неподвластна на тракеноидната реакция — нещо напълно невъзможно според Бартън.

— Защо всички се опитват да те убият? — попита тя.

— Ти все още не си се опитала.

— Онези типове ти се нахвърлиха и се опитваха да те пребият. Защо им е да го правят?

Уилсън бръкна в джоба си и извади четири пакетчета сухари. Бяха станали на трохи.

— Дай ми само минутка да разбера какво става.

— Трябва да си по-открит с мен — изсумтя тя.

С болезнен стон Уилсън седна, отвори едното пакетче и изсипа съдържанието му в устата си. Дъвченето беше болезнено, но се нуждаеше от храна. С все още пълна уста той посочи пътя и каза:

— Май е по-добре да продължиш.

В жалък опит за компенсация й подаде останалите пакетчета и отново се пльосна на задната седалка.

— Естир сигурно е гладна.

Загледа се през прозореца, но не джунглата изпълваше мислите му — Уилсън се унасяше в спомените с надеждата да намери някои отговори…

 

 

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“, ниво ВЗ — Залата на свитъците

4 март 2081

20:50

9 дни преди опитното прехвърляне

Уилсън стоеше под купола на залата. Въздухът бе абсолютно сух, с нула процента влажност. Беше прекарал тук повече от два часа и главата го болеше. Реши, че възможните причини за това са три. Първо, че е обезводнен. Второ, че е поел твърде много информация за твърде кратко време. И трето… че мозъкът му всеки момент ще се пръсне.

С изключение на няколко думи Уилсън наистина можеше да чете свитъците от Мъртво море, при това почти без усилия. Вече почти нямаше съмнение, че това се дължи на „Система за номериране на Стронг“. Уилсън си спомняше всяка номерирана дума (имаше 12858 уникални думи), както и всички дефиниции. Това бе свидетелство за силата на омега — програмирането на професор Оутър — макар че технически то не бе предназначено за подобни неща.

Тъкмо беше приключил с четенето на Книга Естир. Историята разказваше за освобождаването на евреите от Персия и как първият министър Аман предал царя си Артаксеркс. Уилсън спря и се замисли върху прочетеното. Предателството беше най-лошото престъпление, което можеше да си представи, тъй като се извършваше от човек, на когото имаш доверие. Невинаги е лесно да разпознаеш врага си.

Сега Уилсън четеше Книга на Исая. Премести се две крачки наляво и спря при поредния лошо запазен пергамент. През цялото време си даваше сметка, че в текста са скрити много повече неща от самите разкази. В него бяха втъкани схемите за построяване на времеви портал и подробностите на мисия, предопределена преди повече от две хиляди години.

Внезапно тишината бе разкъсана от познат глас.

— Какво правите, Уилсън? — Бартън най-сетне излезе от сенките. — Нали казахте, че не можете да ги четете — обвинително добави той.

— Просто ги гледам, нищо повече.

Лъжата беше толкова куца, че чак се почувства унизен.

— Прочетохте цялата Книга Естир и по-голямата част от Исая.

Уилсън се опита да се направи на изненадан.

— Така ли?

— Откъде знаете кой свитък кой е?

— Да приемем за момент, че мога да чета свитъците. Какво означава това за вас?

Бартън сложи ръка върху една от витрините.

— Освен факта, че хич не ви бива като лъжец ли?

— Да, освен това.

— Означава, че явно сте нещо повече, отколкото предполагах. — Бартън бръкна в джоба на лабораторната си престилка и извади таблета си. Погледна дисплея, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Ако питате мен, това може да е само добро. Честно казано, просто искам да знам, че се разбираме. Че сме откровени. За мен това е много по-важно от всичко друго. Наистина не ми пука дали можете да четете свитъците, или не. Явно си имате причини да пазите лингвистичните си умения в тайна. Готов съм да ви оставя да продължите да го правите.

— Може би трябва да поговорим за това — рече Уилсън.

Лешниковите очи на Бартън бяха напълно спокойни.

— Това наистина не е важно за мен. Но ще ви кажа нещо — каквото и да сте направили, за да увеличите изкуствено интелигентността си, това се е отразило върху мозъчната ви дейност. Вашата ЕЕГ показа засилени алфа и бета-вълни около темпоралните ви лобове. Това е проблем и за двама ни. Виждал съм подобен феномен само веднъж, а и двамата знаем, че церебралното програмиране е незаконно. Така че нека не го обсъждаме.

Уилсън го гледаше потресен.

Главният учен на „Ентърпрайз Корпорейшън“ отново погледна спокойно таблета си.

— Ако искаме да продължим със следващата фаза на мисията, което е личното ми желание, ще трябва да работим заедно. Отсега нататък не можете да се мотаете сам и да четете староеврейски текстове. Възможно е да ви наблюдават. Затова ще ви помоля за в бъдеще да се опитате да се правите на малко по-глуповат, отколкото сте. Можете ли да го направите заради мен?

— Мисля, че да — малко притеснено отвърна Уилсън. Бартън сякаш винаги беше с една крачка напред.

— Приключихте ли тук? — попита ученият.

Уилсън погледна останалите пергаменти от Книга на Исая. Те трябваше да почакат друг удобен момент.

— Да, приключих.

— Добре.

— Мога ли да ви питам нещо? — каза Уилсън, докато вървяха към изхода.

— Разбира се.

— Как дешифрирахте свитъците?

Бартън погледна таблета си.

— Какво ще кажете да поговорим навън? Вечерта е прекрасна. Тук е твърде рисковано да се обсъждат подобни неща.

В асансьора мълчаха.

Когато вратата се отвори, Бартън махна небрежно на охранителя. Минаха през ярко осветеното мраморно фоайе и излязоха в нощта.

— Обожавам това време на годината — каза Бартън. — Приятно и топло.

Тръгнаха по пътеката към разположените на тераси градини зад сградата. Въздухът не помръдваше и ярките звезди сияеха в абаносовото небе. Накрая Бартън наруши мълчанието.

— Чували ли сте някога за Медния свитък от Кумран?

Уилсън поклати глава.

— Трябва ли да съм чувал?

Бартън се потърка по брадичката.

— Медният свитък е неразделна част от ставащото тук. Бил открит в пещера номер три на двайсети март хиляда деветстотин петдесет и втора, заедно с други пергаменти. Той наистина е изработен от мед и е единствен по рода си, нещо изключително необичайно. Отначало учените смятали, че е някаква карта на съкровище. Текстовете по него описват местоположението на десетки подземни скривалища, в които се предполагало, че се пазят ценностите от Йерусалимския храм. Смята се, че това били най-великолепните богатства в еврейския свят. Има списъци на хиляди изделия от злато, сребро и скъпоценни камъни. Според преданието съкровището било скрито, след като легионите на Веспасиан обсадили Йерусалим през март седемдесета година. Споменах за това в деня, в който се срещнахме.

— Помня.

— Интересното обаче е, че Медният свитък така и не довел до никакво съкровище. Абсолютно никакво. И си остава загадка през последните сто години. Причината за това е, че той всъщност не е никаква карта. Именно в него открих алгоритмите — гигабитово кодиране, представете си, — които разкриват тайните на Книга Естир и Книгата на Исая.

— Никой друг ли не знае? — попита Уилсън.

— Никой. Всички си мислят, че свитъкът е просто карта на съкровище; карта, която не води никъде. А в същото време той е източникът на гигабитовото кодиране. Всички си мислят, че съм дешифрирал алгоритъма сам. Вярно е, умен съм, но не чак толкова. Никой не може да се справи сам.

— Защо изобщо сте обърнали внимание на Медния свитък?

— Заехме го от Археологическия музей на Аман за временна изложба във фоайето на централния ни офис — каза Бартън. — Свитъкът е великолепен артефакт. Старателно полирана тръба от мед. Великолепен. — Вдигна глава към нощното небе. Погледът му се спря върху Полярната звезда, която сияеше ярко ниско над хоризонта. — Тогава докоснах свитъка за първи път. — Бартън протегна показалец, сякаш го правеше и сега. — И разбрах. — Погледна Уилсън в мрака. — Просто разбрах.

— Мога ли да видя списъка? — попита Уилсън.

Бартън поклати глава.

— Не. Мисля, че не бива.

Уилсън сложи ръка на рамото му.

— Не знам защо, но имам чувството, че трябва да го видя.

 

 

Джунглите на Източно Мексико

120 км западно от Канкун

27 ноември 2012

12:20

Мисия Исая — ден трети

Изпод седалката изведнъж се разнесе телефонен звън. Изненадан, Уилсън погледна надолу. В краката му светеше малък сателитен телефон и продължаваше да звъни пронизително.

Хелена вдигна крак от газта.

Уилсън погледна дисплея и сърцето му прескочи.

— Какво има? — попита Хелена.

— Няма да повярваш кой се обажда.

— Кой?

Телефонът продължи да звъни. Уилсън го обърна с екрана към нея. Хелена прочете:

ВИСБЛАТ (Мобилен)

В съзнанието й се появи образът на грамадния червенокос мъж.

— Явно той е изпратил войниците — заключи тя и потръпна, когато си представи очите му, вперени в нея над проснатото в несвяст тяло на Джордж Уошингтън.

Уилсън беше ужасно смутен. Инстинктът му казваше да изхвърли телефона в джунглата, но той не го послуша. Натисна бутона за приемане на обаждането и долепи телефона до ухото си. Хелена понечи да го спре, но закъсня.

От другата страна на линията се разнесе дълбок глас.

— Оказвате се пълен с изненади, господин Даулинг. — На заден план се чуваше някакво монотонно буботене.

— Командир Висблат, предполагам — отвърна Уилсън.

— Искам да ви поздравя — каза Висблат. — Пожънахте успех в Чичен Ица. — Изсмя се саркастично. — Свършихте страхотна работа… като съсипахте всичко.

Въпросите се тълпяха в главата на Уилсън.

— Но, господин Даулинг, наистина съжалявам за огнестрелната рана — сериозно продължи Висблат. — Това беше грешка. Казах на онези идиоти да не ви нараняват. Те не изпълниха пряката ми заповед.

Уилсън погледна окървавената превръзка на бедрото си и каза:

— Така е, беше страшно неразумно от тяхна страна да ме прострелят. Ще мине време, докато кракът ми се оправи.

Хелена го изгледа сурово и прошепна:

— Висблат е онзи, за когото ти говорих! Той е луд! Уилсън й направи знак да мълчи и Хелена се подчини, макар и с неохота.

— Дотук с любезностите. Трябва да поговорим — каза Висблат.

— Слушам ви.

— Трябва да работим заедно. Зная за мисия Исая.

Уилсън рязко си пое дъх, но си каза, че мъжът от другата страна едва ли го е чул.

Тонът на Висблат стана по-твърд.

— Нужна ми е помощта ви и не се срамувам да го призная.

— Както вече казах, слушам ви.

— Вторият енергиен портал, онзи в Египет, е бърникан. Ако го отворите, ефектът ще е обратен. Трябва да продължите направо към третия. Отворете него. Така ще има поне частичен положителен резултат. Няма да е идеално, но ще е стъпка в правилната посока. Вече три дни се опитвам да ви спра и да ви кажа това.

— Милион долара награда е страхотен начин да привлечете вниманието ми — отвърна Уилсън.

Висблат се разсмя.

— Опитвах се да ви защитя! Помислете само. Хората ми можеха просто да ви убият.

— Все още ви слушам — каза Уилсън.

— Трябва да се срещнем. Да обсъдим някои неща.

— Ще си помисля. — Уилсън замълча, опитваше се да спечели време да си помисли. — Имам ви номера, записан е в телефона. Ще ви се обадя да се уговорим.

Последва дълга пауза.

— Ако решите да не се обадите — отвърна Висблат, — искам да разберете, че ще използвам всичките си възможности да ви попреча да отворите втория портал. Нямам друг избор. Съжалявам. Обадете ми се, когато сте готов. През следващите дванайсет часа ще съм в Мексико. И, господин Даулинг, ако решите да не съдействате, ще съм принуден да приема, че двамата с вас не сме на една и съща страна.

Телефонът замлъкна.

Хелена незабавно започна да нарежда:

— Защо не ми каза, че го познаваш!

— Кротко, Кротко…! — Уилсън вдигна ръце. — Задръж за момент. Нямам представа какво става. Просто му играех по свирката, за да науча нещо повече. Права си, положението е адски шантаво.

— Каза му, че си ранен! Вече почвам да си мисля, че си пълен идиот.

— Той знаеше.

— Висблат е човекът, който просна в безсъзнание Джордж Уошингтън! Видях го. Той е побъркан! Личи му по очите. Той е изпратил онези наемници да те заловят, Уилсън. Срещу един милион долара! Каквото и да иска, не му го давай. Повярвай ми. Не се споразумявай с него. Каквото и да ти предлага.

Уилсън не знаеше какво да мисли.

— Ще си пълен глупак, ако го направиш.

— Хелена, моля те, престани. Започваш да ставаш досадна.

— От моя гледна точка нямам причина да не те смятам за пълен глупак. Крадеш самолет. Разбиваш го. Онова, което направи в пирамидата. Знам, че то беше причина за бурята! Ако не бях аз…

Уилсън вдигна ръка.

— Престани!

— Ако не бях аз, щеше да си мъртъв! — още по-упорито продължи тя.

— Допреди пет минути беше започнала да ми харесваш — отвърна Уилсън.

Тя го изгледа ледено.

— Аз лично нямам подобен проблем с теб.

Уилсън посочи пътя.

— Какво ще кажеш просто да караш? Явно логиката не води доникъде. — И отново й посочи да гледа напред.

— Та аз дори не знам накъде отиваме! — възрази тя.

Уилсън погледна към слънцето.

— Просто продължавай напред. Рано или късно ще излезем на шосе. След това продължи към Канкун. Намира се само на няколко часа път.

— Искаш да отидем в Канкун?! — слиса се Хелена. Помисли си за грандхотелите и белите плажове. — Откъде знаеш дали Висблат не те чака там?

— Той очаква да му се обадя. Долових го в гласа му.

Все още не бе имал възможност дори да се запита откъде Висблат би могъл да знае за мисия Исая.

— Мен ако питаш, като едното нищо в момента ни следи по джипиеса на телефона — изсумтя Хелена.

Права беше. Така че Уилсън изхвърли апарата в джунглата. Но не и преди да запомни телефонния номер на Висблат. Както казваше Бартън — няма смисъл да изключваш никоя възможност.