Кристофър Райд
Честотата на Шуман (47)

46.

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“, субниво А5 — лаборатория

20 юни 2081

05:21

28 дни след опитното прехвърляне

Дейвин беше сам в лабораторията. Сканира баркода с лазерната си писалка и след като се убеди, че описанието е вярно, отиде при следващото устройство. Всичко се сглобяваше отново в пълна тайна; графикът беше натоварен. По пода имаше навити кабели, пет тераватовите лазери на колайдера бяха прибрани в сандъци. Сферата на имплодера и генераторът на магнитно поле все още си бяха на мястото — не ги бяха демонтирали, тъй като за целта бе нужен специален кран.

На Дейвин му прималя, когато погледна към оградената с кордон част, в която се бе случил инцидентът. Жълтата преградна лента беше опъната на импровизирани пръти. В ума му изникна тялото на Бартън, лежащо неподвижно на земята.

Ужасна трагедия. Дейвин бе изгубил не само своя шеф, но и приятел. В опит да потисне мъката си се зае с онова, което можеше най-добре — с работа. Докосна с писалката таблета си и продължи с проверката на следващото устройство.

От отсрещния ъгъл на лабораторията се чу прашене. Какво беше пък това? Той се надигна, а звукът постепенно се усилваше. Всичко би трябвало да е изключено. Шумът идваше от титановия ромб на инфлатора, окачен на стената. Светлините в лабораторията внезапно угаснаха и вътрешната повърхност на ромба заблещука като покрита с живак.

Засия зловещо сияние.

Системата се активираше!

Дейвин се втурна към командния център между натрупаните високо сандъци и трескаво заблъска с юмрук по стъклената стена. Не искаше още издънки.

От другата страна малка група учени гледаше съсредоточено холографските екрани. Въпреки че Дейвин блъскаше с всички сили стъклото, през стената не минаваше никакъв звук.

Накрая Андре вдигна поглед и попита:

— Кой е изключил осветлението?

Всички в командния център се обърнаха към лабораторията.

Дейвин крещеше:

— Генераторът на магнитното поле работи! — Махаше трескаво към машината на времето. — Изключете го!

Андре се опули.

— Някой включвал ли е проводниците?

Мълчание.

— Стига сте мълчали, някой включвал ли ги е? — отново попита той.

— Не са свързани — отвърна един от учените.

Андре погледна Дейвин през стъклото и сви рамене.

Положението беше ясно — никой в командния център нямаше нищо общо със ставащото.

Дейвин се обърна към блещукащата енергийна завеса. Всичко се случваше само.

Андре бързо набра някакъв номер и заговори в микрофона:

— Аз съм. По-добре слезте. Имаме проблем. — Кратка пауза. — Да, сериозно е! Иначе нямаше да се обаждам!

Сферата на имплодера бръмчеше все по-силно и по-силно.

Дейвин запуши уши, за да заглуши болезнения звук. Светлините в командния център започнаха да примигват.

Нямаше време да изтича до аварийния изход.

Внезапно от ромба към транспортната камера се изстреля тънък лъч енергия. Кварк-глуонна плазма — Дейвин я беше виждал и преди. Усети как оголената му кожа пламва и се хвърли зад същата онази проводникова банка, която бе отнела живота на Бартън. Сферата на имплодера постепенно се изпълни със светеща полупрозрачна мъгла. След това лабораторията отново потъна в мрак.

Възцари се мъртвешка тишина.

Дейвин се надигна от пода и погледна към транспортната капсула.

Всички в командния център гледаха с увиснали ченета. Меркуриевият екип не беше свикнал да се сблъсква с подобни изненади.

Дейвин заблъска отново по стъклото. Челото и бузите му се бяха покрили с мехури от високата температура.

— Включете аварийното осветление! — Той посочи главната конзола. — Включете го!

Един от учените стовари юмрук върху копчето и аварийните лампи на тавана светнаха.

Дейвин предпазливо тръгна през лабораторията, като трескаво прехвърляше в ума си различни теории. Мъглата в сферата на имплодера постепенно се разнесе и свитата вътре фигура се открои ясно — Уилсън Даулинг, гол, свит на кълбо в локва кръв.

Дейвин се обърна към командния център и кръстоса ръце над главата си — знак, че има нужда от спешна медицинска помощ. Сигналът предизвика суматоха, всички се опитваха да направят нещо. С помощта на специалния разкодиращ ключ Дейвин отвори вратата в основата на капсулата и Уилсън изпадна на пода, около него се разхвърчаха червени пръски.

Медиците се втурнаха вътре. Андре погледна часовника на стената и си отбеляза часа. „Знаех си, че ще се случи — помисли си. — Чакахме твърде дълго“. В същия момент Джаспър влезе и тръгна право към него.

— Какво става, по дяволите?

— Имаме проблем — отвърна Андре.

Джаспър огледа лабораторията.

— Какъв проблем?

— Изглежда, че Уилсън се върна.

— Как така се е върнал?

Андре вдигна рамене.

— Ами… тук е.

— Как е възможно?

— Капсулата е пълна с кръв — прошепна Андре.

Беше трудно да се види какво става, тъй като медицинският екип беше наобиколил тялото на Уилсън. Ако се съдеше по трескавата скорост, с която работеха, положението беше много сериозно.

— Казах ви, че ще се случи точно това — каза Андре. — Не действахме достатъчно бързо. И сега имаме още по-голям проблем.