Кристофър Райд
Честотата на Шуман (48)

47.

Летище „Гетуик“, Англия

22 декември 2012 — Точка Нула + 1

11:02

Мисия Исая — завършена

Английската зима бе родила прекрасна утрин. Нямаше нито едно облаче и небето изглеждаше по-синьо от всякога. Хелена подкара по рампата към пропускателния пункт, спря при бариерата и подаде паспорта си на дежурния. Изобщо не й пукаше дали ще я арестуват. Служителят нагласи автомата на гърба си и прелисти документите.

Не видя никакъв входен печат.

— Напускате страната ли? — попита с усмивка.

Хелена кимна.

Дежурният се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, след което й върна документите. Инстинктът му подсказваше да я пусне.

Хелена се опита да се усмихне, но мускулите на лицето й почти не помръднаха.

— Приятно пътуване — каза дежурният.

Самолетът на Каприарти чакаше на същото място, на което бе спрял предишния ден. Вратите на хангара зееха. Хелена вкара колата вътре, изключи двигателя и остана да седи замаяна. Толкова много неща се бяха променили от вчера, че преживяното притъпяваше сетивата й.

„Дали Уилсън е оцелял? Трябва да е оцелял“.

Гласът на капитан Луис я изтръгна от унеса.

— Радвам се, че се върна. Започнах да се безпокоя. — Зяпна строшените фарове. — Какво е станало?

Хелена не отговори.

— Къде е Уилсън?

Няколко секунди тя трескаво обмисляше отговора си.

— Не съм сигурна.

— Добре ли си?

— Прекарах тежка нощ — уморено каза тя. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, но това не бяха сълзи от тъга. Хелена знаеше, че е време да се отпусне — да даде воля на чувствата си. Демоните, които носеше в себе си заради смъртта на майка си, най-сетне се бяха укротили.

Капитан Луис й подаде чиста кърпичка.

— Виж колко прекрасна е сутринта! В ден като този е трудно човек да е тъжен. — Не знаеше какво друго да каже.

Силите на Хелена вече се изчерпваха.

— Откарай ме у дома, Уорън.

С бавна крачка капитан Луис я поведе по настилката. Никога не бе виждал Хелена толкова покрусена.

— Баща ти се обади — каза той в опит да завърже разговор. — Не се безпокой, покрих те.

Хелена успяваше да схване изреченията през едно.

— Видя ли гръмотевичната буря снощи? — добави той, след като тя не отговори. — Беше изумителна.

„Уилсън щеше да е доволен“, помисли Хелена.

Пътническите самолети излитаха на всяка минута и грохотът на турбините не замлъкваше нито за миг. Докато се изкачваха по стълбата, капитан Луис продължи да говори.

— Ще съобщя на митницата, че заминаваме. Ще се махнем оттук за нула време. Резервоарите са пълни и всичко е в готовност. — И изчезна в пилотската кабина.

Хелена отиде в салона и включи компютъра. На екрана се появи позната страница:

Резонанс на земната йоносфера

• Паркфийлд. Калифорния

• Арайвъл Хайтс, Антарктика

Хелена избърса сълзите си, седна и се съсредоточи върху графиката на магнитния резонанс. Беше коренно различна от онази, която бе видяла вчера. Честотата на Шуман бе паднала, точно както бе казал Уилсън, до по-малко от седем херца. Като че ли всичко се бе върнало в нормата.

— Успя — прошепна Хелена. Честно казано, не бе очаквала друго.

Извади египетската монета и след малко прошепна:

— Това ще е единственият ми спомен за теб…

По пръстите й имаше следи от кръв — кръвта на Уилсън. Изведнъж Хелена осъзна, че един ден монетата в ръката й отново ще се озове у него. След седемдесет и пет години тя щеше да чака в чекмеджето на бюрото на Уилсън и да играе ключова роля в живота му. Мисълта, че още нищо не е приключило, я утеши донякъде. В известен смисъл нещата тепърва започваха.