Кристофър Райд
Честотата на Шуман (16)

15.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“

10 май 2081

16:52

13 дни преди опитното прехвърляне

Уилсън следваше Бартън Ингърсън през лабиринт от коридори, стълбища и пропускателни пунктове дълбоко в недрата на сградата. Вървяха вече цели пет минути. Откакто бяха излезли от заседателната зала, Бартън не бе казал нито дума — явно вече не се опитваше да е приятен просто ей така. И това негово мълчание бе някак изнервящо.

Накрая ученият спря и сложи длан върху правоъгълен скенер. Светна зелена светлина и металната врата се вдигна нагоре. Влязоха в малка празна стая. Уилсън не знаеше какво да очаква, докато вратата се спускаше със съскане зад тях. Усети нещо необичайно и разтърка длани. Въздухът беше невероятно сух.

Бартън приближи подобна врата в отсрещната стена.

— Намираме се в камера за изсушаване.

Това обясняваше усещането, но защо трябваше да минават през такава камера? Когато металната врата се вдигна, Уилсън долови от съседната стая някаква странна енергия. Почувства тръпка в гърдите и сърцето си. Загледан в ярката светлина, Уилсън пристъпи в голямо, добре осветено куполно помещение. Изпълваха го редици маси със стъклено покритие — конзоли, някои невероятно дълги, подредени като идеално полегнали плочки за домино.

В конзолите имаше стотици документи от пожълтял пергамент и кожа, притиснати от стъклото. Много от тях бяха със странна форма, имаше и силно повредени. Трошливата им повърхност беше изцяло покрита с черни писмени знаци. Текстът бе на иврит и арамейски.

Гласът на Бартън наруши тишината.

— Свитъците от Мъртво море. Книгите на Стария завет. Това е причината да сме тук.

Уилсън постави длани върху една от масите.

— Тези свитъци са били написани преди повече от две хиляди и триста години — каза Бартън. — И се смятат за едни от най-важните документи в историята на света.

Уилсън много добре знаеше какво представляват свитъците и какво е значението им в историята. Много пъти бе чел за тях.

— Мислех си, че се намират в Йерусалим, в Музея Рокфелер.

— Правилно — каза Бартън. — Една част се пази също и в Светилището на Книгата. — Това беше сграда в Йерусалим, построена специално за съхраняване на части от Светото писание. — И двете институции разполагат с копия. Това тук са оригиналните документи.

Уилсън впери поглед в един текст на иврит.

— Как е възможно това?

— „Ентърпрайз Корпорейшън“ е собственик на Музея Рокфелер — отвърна Бартън. — А останалите свитъци са взети назаем от Светилището на книгата. Ние сме най-щедрите им спонсори. Всъщност това е първата пълна колекция на свитъците извън Близкия изток от откриването на документите през хиляда деветстотин четирийсет и седма в пещерите на Мъртво море.

Уилсън не подозираше, че в момента гледа Книга на Исая. Свитъкът беше дълъг почти осем метра и широк двайсет и пет сантиметра, поставен в една стъклена витрина. Той знаеше, че на иврит се пише от дясно наляво, така че отиде в десния край, при началото, и внимателно се загледа в текста. Изработката бе невероятна. Уилсън пое дълбоко дъх. Буквално усещаше излъчващата се от свитъците енергия, сякаш бръмчаха в ума му. Трябваше да са оригиналите. Просто трябваше.

— Били са открити от един пастир бедуин — каза Бартън. — Момче на име Мохамед. То търсило изгубила се коза недалеч от дома си в Йерихон, на северозапад от Мъртво море, в Израел. Районът е известен като Юдейската пустош. Момчето хвърлило камък в една дълбока пещера в отвесните скали. За своя изненада чуло звук от трошене на керамика. Спуснало се долу и открило няколко големи гърнета, съдържащи кожени свитъци, увити в лен. Гърнетата били херметично затворени и съдържанието им се запазило в чудесно състояние в продължение на повече от хиляда и деветстотин години. Сега въпросната пещера се нарича „пещера номер едно от Мъртво море“. Открити са общо единайсет пещери, съдържащи над четирийсет хиляди фрагмента в различна степен на съхранение, или повече от петстотин отделни копия на книгите на Стария завет.

Уилсън си го представяше. Суровата пустиня на Израел, момчето в традиционно бедуинско облекло. Издължените керамични съдове, пълни с древни списъци. Запита се какво ли си е мислил Мохамед, докато се е спускал в тясната цепнатина.

— Свитъците са създадени от група отшелници, известна като Братството от Хирбет Кумран, през периода от началото на втори век преди Христа до шейсет и осма година след Христа — продължи Бартън. — Според легендата те били светци, пратени на този свят да запишат Божието слово, учени мъже с безкрайна мъдрост, посветили се на целомъдрие, бедност и на учението на Господ. Работели по четиринайсет часа на ден, без почивни дни. — Бартън замълча за момент. — Наградата си щели да получат в отвъдното. — Той посочи. — Животът им е описан в свитъците „Документи на садукеите“ и в „Ръководство по дисциплина“, които също са тук.

Уилсън си представи тези високообразовани мъже и как ли са изглеждали — с бръснати глави и светла кожа, седнали зад писалищата си в широки бели роби и записващи Божието слово.

— Най-изумителното в тези свитъци е, че те са най-старите известни копия на Библията — каза Бартън и направи кратка пауза. — През шейсет и осма година градчето Кумран, където били създадени свитъците, било завладяно от римската армия. Това било пряк резултат от Първото еврейско въстание от шейсет и шеста година, когато юдейските войски под командването на Йосиф победили Дванайсети легион, разположен в Йерусалим. Това било унизителна загуба за римляните. Всички войници били избити, а златният орел на легиона попаднал в плен. Вбесеният император Нерон си отмъстил, като хвърлил цялата мощ на Рим срещу бунтовниците. Изпратил най-добрия си военачалник Веспасиан начело на Пети, Десети и Петнайсети легион, общо шестнайсет хиляди и петстотин професионални войници, да смажат Юдея и да възстановят римската власт. Именно тези бурни събития станали причина свитъците да бъдат скрити в пещерите на Мъртво море. И те си останали там недокоснати в продължение ма почти две хиляди години.

Римски легиони, тръгнали да си връщат Юдея и унищожаващи всичко по пътя си, включително свещения град Кумран, дома на свитъците. Уилсън се взираше в символите върху пергамента — и изведнъж започна да разбира думите.

Случващото се би трябвало да го уплаши; вместо това му се струваше напълно естествено.

Прочете на глас някои от имената.

— Товит… — Отиде при друг свитък. — Левит… — И до трети. — Псалтир…

Можеше да чете староеврейските букви без никакво усилие.

— Току-що назовахте три свитъка — каза изненадано Бартън. — Как го направихте?

Самият Уилсън беше още по-изненадан.

Бартън го приближи, гледаше го въпросително.

— Как го направихте? — повтори той.

Уилсън мълчеше и гледаше объркано.

— Не знам какво стана.

— Това не беше случайно познаване. — Витрините нямаха означения и Бартън знаеше, че Уилсън е разпознал правилно всеки свитък.

— Не съм сигурен — каза Уилсън и разтърка очи. — Трябва да е някакво съвпадение.

— Според моя опит подобно нещо не съществува — сериозно отвърна Бартън. — Съвпаденията са просто пътепоказатели на съдбата. — И най-неочаквано се усмихна топло.

Уилсън бавно тръгна покрай витрината на Исая и спря при последната част от текста. Искаше да е по-далеч от Бартън. Съсредоточи се върху знаците и преведе без никакво усилие:

— Защото, както новото небе и новата земя, които аз ще сътворя, ще бъдат винаги пред лицето ми, казва господ, тъй ще пребъде и семето ви и името ви. Тогава от месец на месец…

Четеше го!

Уилсън рязко се завъртя към Бартън.

— Какво общо имат свитъците от Мъртво море с пътуването във времето? Или просто се опитвате да ме впечатлите с това колко пари имате?

Бартън посочи другия край на помещението.

— Отговорът е там, в Книга Естир.

В последната редица имаше витрина с много добре запазен свитък — вероятно най-непокътнатият в цялото помещение.

Уилсън го доближи.

— Мислех си, че Книга Естир липсва в свитъците от Мъртво море. Тя не беше ли единствената от Стария завет, която не е била намерена с другите?

— Трябва да кажа, че сте пълен с изненади, Уилсън. — Бартън изглеждаше наистина впечатлен. — Абсолютно прав сте. Разпространеното схващане е, че Книга Естир, която е двайсетата в Библията, е била открита в Йерусалим. Това обаче не е така. Нейно копие също е било открито в пещерите край Мъртво море наред с останалите, но това е добре пазена тайна.

— Че защо е нужно да се пази в тайна?

— Защото Естир е най-спорният от всички текстове. И в много отношения най-важният.

Уилсън постави длани върху стъклото и заразглежда идеално запазения документ. Четеше с лекота текста — наистина беше Книга Естир, точно както твърдеше Бартън.

— И защо този списък е най-важният? — попита той.

— Защото в него се съдържа тайната на пътуването във времето. В текста са кодирани подробни чертежи за създаване и задействане на времеви портал с помощта на магнитното поле на Земята.

Уилсън го погледна изумено. В този момент, докато стоеше сред легендарните свитъци от Мъртво море, надвесен над Книга Естир, която дори не би трябвало да съществува, Уилсън разбра със сигурност, че не е доведен тук заради омега — програмирането. Това бе нещо друго. Нещо безкрайно по-важно.

Бартън го гледаше странно, но сериозно. После си погледна часовника.

— Между другото, Уилсън, вашите двайсет минути изтекоха.

 

 

Хюстън, Тексас

Централна гара

26 ноември 2012

15:13

Мисия Исая — ден втори

Съобщение по високоговорителите изтръгна Уилсън от унеса му. Дори сега изпитваше странно благоговение, докато си спомняше как за първи път бе видял свитъците от Мъртво море. Фактът, че можеше да ги чете през онзи ден — само преди малко повече от две седмици и седемдесет години в бъдещето — беше изумителен. Зашеметяващ. Това бе моментът, който промени живота му завинаги.

Закуцука към трийсет и осми перон. Стомахът му изръмжа. Храната, която бе изял с Джордж, изобщо не бе утолила глада му. Надяваше се, че ще си намери нещо за ядене във влака.

Мина през неосветения подлез и бавно изкачи стъпалата. Стените бяха покрити с графити, във въздуха се носеше остра миризма. Слънчевата светлина се отразяваше от релсите. На друг перон с грохот пристигна оранжев пътнически влак, спря и вратите му се отвориха, разкривайки празни вагони.

Вратите се затвориха и влакът потегли.

Вниманието на Уилсън бе привлечено от изхвърлен вестник, понесен от вятъра. На първата страница имаше познато лице.

Много познато.

Уилсън гледаше самия себе си — скица на собственото му лице!

— Какво е това, по дяволите? — прошепна той.

На първата страница на „Хюстън Кроникъл“ се мъдреше заглавие „Полицията издирва сериен убиец“, а под него пишеше:

Потвърдено е, че в Хюстън броди мъж, отговорен за смъртта на повече от четиринайсет души в югозападната част на Съединените щати. Убиецът, за когото се смята, че е тежко ранен, вече взе първата си жертва след пристигането си тук. Полицай Толе от Полицейското управление на Хюстън беше убит след предумишлено нападение.

Четиринайсет души? Предумишлено нападение? Уилсън нервно огледа съседните перони. За щастие никой не гледаше към него. „Мислят, че съм ранен — осъзна той. — Затова не ме спряха, когато влязох“. Продължи да чете: „Този човек е от най-отвратителните убийци — заяви командир Висблат от ХПУ и добави, че полицията ще го открие на всяка цена“.

Имаше и друга снимка.

Уилсън бе виждал това незабравимо лице — при това два пъти. На червенокосия мъж.

Вперил погледа в снимката, Уилсън се запита защо му е на един високопоставен полицейски служител — командир Висблат — да измисля подобна лъжа.

После си спомни треперещите от страх ръце на жената от гишето за билети. Нещо не беше наред. Беше влязъл в капан! Закуцука към края на перона, скочи на релсите и изчезна в мрака на железопътния тунел.