Кристофър Райд
Честотата на Шуман (21)

20.

Някъде над Мексиканския залив

„Сааб 340“

27 ноември 2012

07:52

Мисия Исая — ден трети

Перките бръмчаха монотонно. Корпусът леко вибрираше.

Застанал в малката тоалетна, Уилсън избърса остатъците пяна за бръснене от лицето си. Бузите му донякъде бяха възстановили цвета си и той реши, че изглежда по-добре. Не идеално, но все пак. Намокри косата си и я приглади назад. В салона беше попаднал на куфар, най-вероятно на пилота, в който намери чиста бяла риза. Пасваше му много по-добре от нелепата дреха на Джордж Ч.; изпитваше облекчение, че се е избавил от тениската с идиотския надпис „Машина за любов“.

Загледа се в отражението си в огледалото. Откакто беше пристигнал тук, всичко около него приличаше на сън — и в същото време не беше никакъв сън. Едно нещо бе абсолютно сигурно — без омега — програмирането вече щеше да е мъртъв. Явно хвърлянето на жребия с професор Оутър се бе оказало едно от най-умните решения в живота му. Ама че ирония.

Мислите му неуверено се насочиха към Хелена, която в момента управляваше самолета, подобно на стрелката на компас, обръщаща се на север. Ролята, която бе изиграла, се оказа доста неочаквана. И въпреки това името Естир — името на добермана — го изпълваше с увереност, че всичко става точно така, как го трябва.

Намръщи се. Твърденията на Хелена за някаква телепатична връзка с него бяха наистина странни. Беше му казала, че виденията й започнали преди два месеца, а той бе тук от по-малко от три дни. Но той й вярваше въпреки противоречията — просто й вярваше. Всичко около Хелена, особено външността й, му казваше, че тя говори истината. На лицето му заигра усмивка, когато си спомни как ченето й увисна, когато я предупреди да не се блъсне в някоя нефтена платформа. Нямаше подобна опасност — автопилотът бе включен и бе на практика невъзможно да се разбият.

Доколкото беше успял да я опознае, Хелена определено бе най-решителната жена, която бе срещал — а това означаваше доста, като се имаше предвид как се държаха жени като Джени Джоунс и Карин Търнбери. Вбесяващо — може би това бе най-доброто описание за тях. А това, че Хелена мъкнеше онзи пистолет, беше… ами, най-малкото стряскащо.

Замисли се как би могла да се появи подобна телепатична връзка. Възможно бе възстановяването му на молекулярно ниво да го бе направило по-податлив на телепатия — или пък омега — програмирането бе задействало нещо неподозирано. И двете обяснения изглеждаха приемливи. Но в действителност той нямаше абсолютно никаква представа — всичко се свеждаше единствено до предположения. Възможно ли бе Бартън да е знаел, че всичко това ще се случи? Възможно ли бе всичко тук, в света, в който се намираше Уилсън, да е било предопределено от свитъците от Мъртво море?

Разрови спомените си в търсене на отговори…

 

 

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“, етаж 2

11 май 2081

11:14

12 дни преди опитното прехвърляне

Бартън седеше зад бюрото си под емблемата на „Ентърпрайз Корпорейшън“, която гордо висеше на стената зад него. Всичко в помещението беше образец на съвършения ред — струпани на идеални купчинки цифрови документи, равномерно разпределени върху писалището лазерни маркери. Килимът на пода бе изсмукан на равни прави ивици; прозорците и масите бяха лъснати до блясък, също като обувките на Бартън. Дори растенията в кабинета бяха с еднакви размери и изглеждаха еднакво здрави. Това всъщност бе малко смущаващо, тъй като човек оставаше с впечатлението, че ако докосне каквото и да било, ще наруши идеалното равновесие.

— Кажете ми какво мислите — рече Бартън.

Уилсън реши, че е най-добре да не казва истината.

Това бе втората им среща. Първата бе продължила цели шест часа. В резултат Уилсън не бе мигнал през остатъка от нощта, а се беше тревожил и премислял всичко казано и направено.

— Както сам се досещате, информацията е твърде много, за да бъде абсорбирана цялата — отвърна Уилсън. Изглеждаше малко уморен. Погледът му се спря върху великолепната стъклена сфера, два пъти по-малка от топка за баскетбол, поставена върху помощното бюро. Знаеше, че не бива да я докосва, но любопитството надделя; без да обръща внимание на задръжките си, той я взе и я огледа, сякаш бе някаква дрънкулка.

— По-внимателно с това, ако обичате — каза Бартън и се надигна на стола си, сякаш се канеше да скочи напред и да хване сферата, ако полети към земята.

Уилсън се вгледа по-внимателно в сферата. Едва сега забеляза хилядите малки дъги, проблясващи в кристала. Беше изумително, сякаш сферата беше заредена е някаква вълшебна енергия.

— Това е награда „Дюпон“. Спечелих я за…

— Изобретяването на озонния усилвател — довърши Уилсън.

— Откъде знаете? — рязко попита Бартън.

Уилсън се усмихна.

— Най-обикновена гениалност.

— Малко хора знаят това.

След като се увери, че е измъчил достатъчно Бартън, Уилсън внимателно постави крехката сфера върху стойката й и посочи финия калиграфски надпис, гравиран в кристала.

— Тук си пише: Озонен усилвател. Малко сте нервен, а?

— Съжалявам — смутено рече Бартън. — Просто снощи, когато прочетохте еврейските текстове… ами, започнах да се питам…

След малко размисъл Уилсън се бе досетил откъде може да чете древните текстове. Преди три седмици беше прелистил книгата „Система за номериране на Стронг“, представляваща показалец на Библията на крал Джеймс. Показалецът бе нещо като речник, използван за превод на древни документи на английски: изброяваха се по азбучен ред всички думи, при това бяха номерирани — откъдето и наименованието „система за номериране“. По-важното бе, че показалецът представяше подробни детайли върху еврейски, арамейски и гръцки текстове, от които бяха заети думите, в това число начина на изписване на отделните символи. Явно Уилсън неволно беше поел информацията, при това изумително подробно — и омега — програмирането несъмнено играеше основна роля в това.

— Как го направихте? — попита Бартън.

— Кое?

— Как прочетохте свитъците?

— Вече ви казах — не съм ги прочел. Безумно е да се мисли, че мога да го направя.

Бартън се потърка по брадичката.

— Това бяха три изумителни попадения.

— Кога ще получа договора? — смени темата Уилсън. С Бартън бяха уговорили финансовите подробности и Уилсън искаше да види споразумението черно на бяло, за да е сигурен, че предложението е истинско.

Бартън си погледна часовника.

— Ще бъде готов днес следобед.

Разговорът продължи още десетина минути, през които Бартън разкри какво ще се случи.

— Ще се срещнете с лидерите на Меркуриевия екип. Тактиците. Те са учените, които ще ви пратят на пътешествие във времето.

От таблета на Бартън се чу тих звън. Той пое рязко дъх и незабавно стана. С безизразна физиономия доближи пръст до устните си и даде знак на Уилсън да го последва до вратата, водеща към стилна баня, цялата в черен мрамор и полирано дърво, с огромно джакузи, гледащо към горите навън.

Уилсън го последва колебливо.

Бартън тихо затвори вратата.

— Звуковият сигнал ми съобщава, че кабинетът ми е под наблюдение. Някой се опитва да подслушва разговора ни.

— Значи имате тайни от всички, а? — снизходително отбеляза Уилсън.

— В баните няма шпиониращи устройства.

— Това е добре. — Уилсън кимна към тоалетната чиния от черен порцелан. — Уединението не бива да се нарушава дори в „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Бартън се облегна на умивалника.

— Уилсън, мисля, че е важно да сме откровени един с друг. — Изглеждаше напрегнат, което бе доста нетипично за него. — Всъщност именно тук нещата започват да стават малко по-сложни.

— Нима това е възможно? — разсмя се Уилсън. Винаги се смееше, когато бе нервен. — Какво може да бъде по-шантаво от онова, което вече ми показахте? Не всеки ден човек може да научи, че свитъците от Мъртво море съдържат планове за пътуване във времето.

Бартън пак се потърка по брадичката.

— Учените, с които ще се срещнете, Меркуриевият екип, всъщност не знаят какво става. Те си мислят, че ще ви изпратя напред във времето, при това само няколко минути напред.

Уилсън се разтревожи.

— Охо…

— Но планът не е такъв, ако стигнем до споразумение.

Уилсън седна на капака на тоалетната чиния.

— И какъв по-точно е планът?

Безупречно облеченият учен го погледна право в очите. Отново се бе превърнал в образец на хладнокръвната самоувереност.

— Да ви изпратим назад във времето.

Уилсън мислено се усмихна. Подходът на Бартън беше доста по-приятен от пиянските дрънканици на професор Оутър. Все пак, просто за всеки случай, попита:

— Трезвен сте, нали?

Бартън сви устни.

— Май не разбирате сериозността на това, което ви казвам.

— Да оставим глупавите шеги — каза Уилсън. — Съгласен съм, че трябва да сме честни един с друг. Просто ми кажете истината — за какво наистина става дума?

Бартън потърка брадичката си по онзи начин, по който го правеше всеки път, когато се канеше да каже нещо важно.

— Възнамерявам да ви изпратя седемдесет и пет години назад в миналото.

Уилсън усети как неволно потръпва, но успя да скрие вълнението си, облегна се назад върху тоалетната чиния и сплете пръсти зад тила си.

— Да предположим за момент, че можете да ме пратите назад във времето — нещо, в което сериозно се съмнявам. И как точно предлагате да си получа парите… щом дори вие още няма да сте се родили по онова време?

— Накрая ще ви върнем в настоящето — също толкова спокойно отвърна Бартън. — Ще си получите парите от мен. Половината сега, другата половина после. — Замълча за момент. — Не очаквам да се съгласите незабавно. Концептуално това е много трудно за разбиране. Много добре го осъзнавам. Аз самият имам проблем с разбирането.

Уилсън се почеса по бузата.

— И защо седемдесет и пет години назад в миналото? Сигурно имате основателна причина.

— Имам. При това много основателна. — Бартън дълго мълча, преди да продължи. — Целта на всичко това е да изпълните една секретна мисия.

Уилсън отново се ухили широко.

— О, секретна мисия значи! Защо не казахте от самото начало? Нека позная. Искате да ме пратите назад във времето, за да убия някого. Също като във филмите. Нечия прапрабаба или нещо подобно. Да… да унищожа кръвната им линия.

Бартън изобщо не изглеждаше развеселен.

— Нищо подобно, Уилсън. Съветвам ви просто да ме изслушате и да запазите остроумията за себе си.

Последва дълго мълчание, през което двамата се гледаха, без дори да мигнат. Накрая Бартън заговори отново:

— Меркуриевият екип не знае нищо за мисията. Те си мислят, че се опитвам да докажа теорията на пътуване то във времето. — Замълча за момент. — Зная, че всичко това е много необичайно.

— Всъщност подобни неща ми се случват всеки ден.

Бартън отново се потърка по брадичката, без да обръща внимание на коментара му.

— Всичко е свързано с двайсет и осма книга от Стария завет. Книгата на Исая.

— Останах с впечатление, че плановете за пътуването във времето се намират в Книга Естир. Двайсетата.

— Уилсън, никой няма да тръгне да строи времеви портал, ако няма наистина много основателни причини да го използва. Разбирате го, нали?

— И… каква е основателната причина?

— Има мисия, която трябва да бъде изпълнена. Мисия, описана в Книгата на Исая. Това е причината всичко това да се случва. Това е причината моят свят, а сега и вашият, да е обърнат с главата надолу.

Неочаквано от съседната стая прозвуча приглушен глас.

— Извинете… ехо!

Бартън рязко отвори вратата. Някакъв тийнейджър с кафяв анцуг бе влязъл в кабинета. Макар че Бартън външно оставаше спокоен, Уилсън усещаше, че е потресен от нахълтването.

— Андре… какво правиш тук? — попита Бартън.

Момчето тръгна към него.

— Трябва да кажа на майка кога да ме вземе.

Уилсън се вгледа в очите на Андре в търсене на някакъв намек, че е подслушвал разговора им, но не откри в лицето на младежа нищо гузно.

— Кажи й, че ще се погрижим да те върнем у дома, става ли? — отвърна Бартън. — Можеш дори да пренощуваш тук, ако искаш.

— Става.

— Андре, запознай се с Уилсън Даулинг — каза Бартън.

— Приятно ми е — насили се да каже Уилсън. Ръкуваха се и Уилсън бързо дръпна ръката си — дланта на момчето бе потна, почти мокра. Това не означаваше ли, че крие нещо? Или ръцете му по принцип си бяха такива?

— Надявах се да се запознаем — гордо каза Андре. — Идеята да ви открием беше моя. Аз се сетих, че можем да потърсим естествен Ген-ЕП.

Уилсън избърса ръката си.

— Не очаквай да ти благодаря.

— Андре е сред най-умните ни младежи в „Ентърпрайз Корпорейшън“ — взе думата Бартън. — И най-новият тактик в Меркуриевия екип.

— Къде ти е лабораторната престилка? — поинтересува се Уилсън.

Андре впери поглед в него.

— Ще я получа утре.

Последва неловко мълчание, по време на което тримата стояха и се зяпаха. Уилсън не искаше да казва нищо, което би могло да проточи разговора.

Накрая Бартън посочи вратата.

— Андре, ще се видим след около час в залата за инструктаж. Какво ще кажеш?

— Ще ида да потърся Дейвин — каза Андре. — Радвам се, че се запознахме, сър.

Бартън изчака Андре да излезе, след което върна Уилсън в банята и отново затвори вратата. Кабинетът вероятно още се подслушваше. Бартън застана до джакузито, загледан към храсталаците навън. Уилсън вече беше видял колко аналитичен е ученият и предположи, че е изчислил разстоянието до вратата, дебелината на дървото, колко високо говори и колко далеч от тях е бил Андре, когато откри присъствието му.

— Мислите ли, че хлапето е чуло нещо? — попита Уилсън.

— Не съм сигурен.

— Разкажете ми по-подробно за мисията.

— Да, мисията. — Бартън хвърли поглед към вратата и леко сниши глас. — Книга Естир съдържа информация как да пътуваме във времето. Книгата на Исая пък съдържа информация защо трябва да пътуваме във времето. Когато преведох за първи път текста на Естир, осъзнах, че съм направил невероятно откритие. После разкрих връзката с Книга на Исая и оттогава животът ми вече не е същият. — Той отвори вратата, погледна навън, за да се убеди, че в кабинета няма никой, и затвори. — Книгата на Исая е много могъщ документ. Наистина много. Повече от две години държах всичко в тайна, като през това време разшифровах текста ръчно и работех колкото се може по-бързо.

— И сега го казвате на мен?

— Един човек е изключение. Текстът на Исая го описва като Надзирателя.

Уилсън се озадачи.

— Какво надзирава?

Бартън скръсти ръце, имитирайки езика на тялото на Уилсън.

— Мисия Исая разказва за посочването на човек, който ще възстанови равновесието. — Погледът му се съсредоточи, сякаш търсеше знака на Ген-ЕП в очите на Уилсън. — Има голяма вероятност Надзирателя да сте вие.

Уилсън се ухили нервно.

— Не съм никакъв надзирател, уверявам ви.

— Има вероятност да сте.

— Невъзможно е… аз съм от Сидни!

— Аз пък си мисля, че може би сте.

— Никой от Сидни не е надзирател. Сърфист — може би, но надзирател — изключено.

— Имате знака на Ген-ЕП, което означава, че можем да ви пратим на пътешествие във времето. И в Книга на Исая се говори за Надзирател без религия.

Уилсън зачака още обяснения, но Бартън не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? — попита Уилсън.

Бартън кимна.

— Това ли е най-доброто, което имате. Това?

— Признавам, не мога да съм абсолютно сигурен, че става въпрос именно за вас. Но сред милиардите хора на тази планета именно вие имате подходящия генетичен модел. Това все пак означава нещо. Имам чувството, че ако успеем да пратим някого назад във времето, този някой трябва да сте вие.

Уилсън не се сдържа и се изкиска.

— Колко подходящо само — застанал съм до тоалетна чиния. Знаете ли, аз пък си мисля, че това е знак! Сам го казахте — съвпадения не съществуват.

Уилсън нервно закрачи напред-назад по черните плочки. Довечера отново щеше да му е трудно да заспи.

— Всичко това е много странно. Давате си сметка, нали?

Продължи да крачи. Най-много го тревожеше фактът, че идеята му харесва — идеята, че е специален. И обещанието за приключение.

— Да си представим, че можете да ме пратите назад в миналото — каза Уилсън. — Приемам, че няма да ми се налага да убивам никого, когато стигна там. Тогава какво трябва да направя?

Бартън разтри слепоочията си.

— Все още не съм разшифровал напълно текста на мисията, но мога да ни кажа следното. Надзирателят е избран да се върне във времето и да задейства три енергийни портала, които регулират потока магнитна енергия през земната атмосфера.

Уилсън съвсем се обърка.

— Какво означава това?

— Тези портали са като огромни часовници, които регулират самото време.

— Искате да се върна седемдесет години в миналото и да задействам няколко гигантски часовника? — Уилсън замълча. — Та това е нелепо!

— Можете да се подигравате колкото си искате, но технически казаното от вас е вярно. Именно това е Мисия Исая — мисия, предречена в свитъците от Мъртво море.

Уилсън отново седна на тоалетната. Имаше чувството, че ще повърне.

— Кажете ми, защо магнитното поле на Земята трябва да се регулира или както там го казахте? Ако може, обяснете го като на съвсем обикновен човек.

Очите на Бартън проблеснаха.

— Това ще ви хареса. Запитвали ли сте се защо всеки ден изглежда по-кратък от предишния? Защо времето тече все по-бързо и по-бързо с годините?

— Да…

— Значи разбирате за какво говоря?

— Да. Всеки има това чувство.

— Правилно, всеки го има. Причината е в това, че магнитната честота в земната атмосфера се увеличава. И в резултат на това времето наистина тече по-бързо.

— Но според теорията на атомния часовник скоростта на времето е константа.

Бартън се изсмя пренебрежително.

— Атомният часовник се влияе точно така, както и всичко друго. Ще ви дам пример. Вземаме два много точни атомни часовника и ги синхронизираме. Поставяме единия на земята, а другия в совалка, която обикаля три пъти планетата с максимална скорост, след което каца. Когато сравним устройствата, ще установим, че атомният часовник, обикалял в околоземна орбита, е изостанал от часовника на земната повърхност. Изостанал с няколкостотин наносекунди — точно според формулата за забавяне на времето на Айнщайн.

— И какво доказва това?

— Това доказва, че времето е еластично. Че може да бъде разтягано и свивано.

— Добре, Бартън. И какво от това, че времето се движи по-бързо?

Бартън потърка брадичката си.

— Ако скоростта на времето надхвърли определена граница, светът и всичко в него ще полудее. Последствията в психологически и биологически план са ужасни, при това в глобален мащаб. Ако искайте вярвайте, но Мисия Исая е свързана със забавяне на времето до скоростта, с която трябва да тече, а оттам и с предпазването на всички нас.

Уилсън не искаше да се замисля сериозно върху тези неща. Просто информацията беше твърде много, за да я възприеме цялата.

— И аз съм онзи Надзирател? — попита той с тон, който загатваше колко абсурдно му звучи това.

— Да, Уилсън, мисля, че може би сте.

Това „може би“ направи впечатление на Уилсън. Той внимателно разгледа възможностите. Първо: Бартън е напълно побъркан. Второ: „Ентърпрайз Корпорейшън“ все пак се интересува от омега — програмирането, но това вече му изглеждаше малко вероятно. Трето: професор Оутър бе разбъркал мозъка му и всичко това беше някаква шантава, но интересна илюзия. И накрая четвърто: всичко, казано от Бартън, е самата истина. Замисли се за момент. Най-плашещият сценарий беше последният.

— Да преразгледаме договора — предложи Уилсън. Време беше да вдигне мизата, за да види как ще реагира Бартън. — Нали помните онзи Рембранд на третия етаж? Спящото бебе с майка му. Искам да го включите към всичко останало.

 

 

Някъде над Мексиканския залив

„Сааб 340“

27 ноември 2012

07:55

Мисия Исая — ден трети

Внезапно раздрусване рязко върна Уилсън в реалността.

Той си сложи слънчевите очила, излезе от тоалетната и тръгна към пилотската кабина. Турбулентността като че ли се беше засилила значително. Докато залиташе по пътеката, потупа Естир по главата и продължи към малката врата. Кучето изглеждаше доста щастливо при дадените обстоятелства, сякаш изобщо не го интересуваше какво става.

Изгряващото слънце беше изчезнало от хоризонта и на негово място се бе настанил мрачен купест облак. Времето се беше променило много бързо. Хелена стискаше щурвала така силно, че кокалчетата й бяха побелели от напрежението, докато пилотираше самолета към гигантската буря. С мъка овладяваше машината.

Уилсън се провря покрай нея и се настани на лявата седалка.

— Крайно време беше! — извика Хелена.

Уилсън си сложи колана.

— Очертава се веселба. — Самолетът подскачаше: снишаваше се и се издигаше с по трийсетина метра.

— Вече си мислех, че няма да се върнеш!

Понякога височината им беше толкова ниска, че Уилсън различаваше разпенените гребени на вълните, които ставаха все по-големи.

— Май е по-добре аз да поема управлението — рече той иронично. — В края на краищата нямаш разрешително за пилот.

Хелена му хвърли изпепеляващ поглед.

— Тази буря се появи изневиделица! Беше невъзможно да държа постоянен курс. А ти идваш и се правиш на интересен.

— Направо си изкарала акъла на Естир. Виж я, горкото куче. — Уилсън плавно пое управлението и самолетът бързо набра височина.

Хелена не можеше да разбере какво прави Уилсън. Вече повече от четирийсет минути беше летяла на височина под сто метра.

— Какво стана с радара? Не трябваше ли да стоим под него?

— Вече сме далеч от всичко. — Уилсън погледна таблото. — Тук няма никакви радари, можеш да си сигурна.

— Знаеш ли колко с натоварващо да летиш така ниско?

— Справи се отлично.

Хелена вдигна пистолета и опря дулото в дясното слепоочие на Уилсън.

— Време е да отговориш на въпросите ми! — От натиска главата му се килна настрани.

— Не мислиш ли, че има и по-добри начини да поговорим? — отвърна той.

— Отсега нататък аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш! Например — кой си ти, по дяволите? И какво правим?

Уилсън посочи зловещата купеста облачност пред тях.

— Ако случайно не си разбрала, тази буря е опасна. Много опасна. Във време като това могат да се образуват големи въздушни ями. — Сякаш по даден знак огромна светкавица удари повърхността на океана и кабината се озари от ослепителна светлина. — Ще разкарам самолета оттук, става ли?

— Няма да ти позволя да сменяш темата.

С все така опрян в слепоочието пистолет Уилсън зави надясно — на запад, където небето бе по-чисто; друсането постепенно намаля. Уилсън си даваше сметка, че промяната на курса ще се отрази критично върху запасите им от гориво.

— Виж, много добре разбирам как се чувстваш — каза той.

— Искам отговори! Не ме карай да направя някоя глупост!

— Ще те попитам направо — значи не смяташ, че да опираш пистолет в главата ми е глупост, така ли?

Уилсън вече си имаше достатъчно неприятности — намираше се на повече от хиляда километра от целта си, горивото беше проблем и все още не беше разбрал как точно се работи с навигационния компютър. Полицията в Хюстън го преследваше незнайно защо и само преди два дни беше попаднал в автомобилна катастрофа, която едва не го размаза. Беше му дошло до гуша и той гневно перна цевта на пистолета.

— Ако ме застреляш, кой ще спусне самолета… ти ли?

Простата логика накара Хелена да заври в собствен сос.

— Напомняш ми за бившата ми приятелка — добави той.

Хелена стисна зъби, за да не извика от ярост. После се овладя и попита:

— Къде отиваме?

Уилсън посочи оръжието.

— Това ли е нормалният ти начин да разговаряш с хора?

— С идиоти като теб — да!

— Явно си страхотна в общуването! С нещо подобно ли си вадиш хляба?

— Ще отговориш ли на въпросите ми, или не?

— Не!

През следващите петнайсет минути Хелена не проговори, нито помръдна. Единственият звук в кабината беше успокояващото бръмчене на двигателите. Уилсън се възползва от затишието да разучи навигационния компютър. Отне му известно време, но накрая успя да въведе координатите и изчисли горивото. Нямаше да е лесно, но ако времето се задържеше добро, можеше и да стигнат.

Доволен, че нещата изглеждат по-добре, той се обърна към Хелена.

— Казвам се Уилсън Даулинг. Австралиец съм. В момента летим с витлов самолет на височина хиляда и петстотин метра в посока към Мексико.

— Къде в Мексико?

— Полуостров Юкатан.

Хелена се обърна към него за първи път откакто беше пернал пистолета й и се загледа в профила му. Беше се обръснал и сега носеше бяла риза и черни панталони. Стояха му много по-добре от предишното облекло; вероятно можеше да се каже, че е красив, но точно в този момент тя бе по-склонна да го ненавижда заради това.

— Защо полуостров Юкатан?

— Това е всичко, което мога да ти кажа.

Хелена изсумтя раздразнено.

— За момент си помислих, че ще се представиш добре.

Уилсън видя отпред облаци, натисна едно копче на компютъра и самолетът автоматично набра височина, увеличавайки по този начин обхвата им. Вече имаше малка вероятност да успее да кацне някъде и да зареже Хелена. Налагаше се да я търпи до края на пътуването. Жалко.

— Отивам на едно място, наречено Чичен Ица — отвърна той.

— Древният град ли?

— Не, заведение за пържени пилета.

— Няма значение кое летище ще изберем. Властите ще ни арестуват веднага щом кацнем. Може и да ти звучи странно, защото си идиот, но лично аз съм сигурна, че „Тексас Еър“ си искат самолета.

— Няма да кацаме на летище — отвърна той. — В средата на руините има просторен площад. Би трябвало да е достатъчно голям, за да се приземим там.

— Да не си луд?

— Спокойно мога да приземя машината, без да ни убия. Имай мъничко вяра.

— Имай мъничко вяра!? — Хелена завъртя очи и пльосна назад в седалката. — Какво правя тук, по дяволите?

Уилсън се обърна към нея.

— Нямам представа, ако питаш мен.

Хелена го зяпаше.

— И за протокола, не ми харесва да насочваш оръжие към мен. Повече не го прави — твърдо рече той.

Хелена си помисли за баща си и какво ли си мисли той сега. Единствената му дъщеря е замесена в отвличане на самолет. Сигурно беше ужасно ядосан и проклинаше, че е приела твърде сериозно ролята си на „бунтовник без кауза“. Или по-скоро не беше на себе си от мисълта, че определено е за психиатрията.

Обърна се към Уилсън.

— Докато те нямаше, имах видение, в което ти се взираше в отражението си в огледалото в тоалетната. За какво си мислеше?

Уилсън се опита да скрие изненадата си.

— Мислех си за събитията, които ме доведоха тук.

Нещо подсказа на Хелена, че казва истината — просто го усещаше. Пое си дълбоко дъх. Имаше странното чувство, че познава Уилсън, и макар той да я дразнеше ужасно, изпитваше някакво необяснимо доверие към него. Не разбираше защо, но му вярваше.

— Предлагам ти сделка — рече тя. — Кажи ми истината и ще ти помогна.

Уилсън нямаше желание да сключва никакви сделки. Искаше просто Хелена да напусне жива и здрава живота му, за да може да се съсредоточи върху мисията си.

Хелена прибра пистолета в якето си и огледа кабината.

— Това, което си тръгнал да правиш, трябва да е важно. Просто трябва. Иначе нямаше да отвлечеш самолета.

— Отвлякох самолета, защото полицията ме преследваше.

— Да, но го отвлече, за да отидеш някъде. Има някаква причина да го правиш. Сигурна съм.