Кристофър Райд
Честотата на Шуман (13)

12.

Хюстън, Тексас

Ричи Роуд, Бордърсвил

26 ноември 2012

11:36

Мисия Исая — ден втори

Слънцето се беше издигнало високо, преди небето да се изчисти. Очертаваше се прекрасен ден. Лек ветрец подухна от запад и разлюля високата трева от двете страни на алеята. Сребрист самолет премина с грохот, оставяйки диря в небето.

Белият „Форд Импала“ беше паркиран точно пред предната врата на Джордж. Имотът беше запуснат, обрасъл в бурени и покрит с боклук. Счупени столове, части от коли и изкорубен стар телевизор се търкаляха с куп други вехтории, събрани на купчини из двора. От клона на едно дърво висеше стара тоалетна чиния — Джордж се надяваше, че един ден ще й намери някакво приложение. Самият дом представляваше голяма зелена каравана, циментирана за импровизирани основи. До нея имаше навес от гофрирана ламарина, опасно килнат. Не се срутваше единствено благодарение на бетонния резервоар за вода, на който беше подпрян.

Джордж рядко ставаше от леглото преди единайсет и днешният ден не бе изключение. Жена му работеше в завод за консерви и излизаше рано, което означаваше, че по-голямата част от деня си беше негова — нещо, което идеално му допадаше. Облечен в същите дрехи като снощи, той излезе през мрежестата врата и веднага запали цигара. Кучетата моментално скочиха от местата си и дотичаха при него. Скимтяха от възбуда.

Джордж се озадачи, когато захапаха дрехите му и настойчиво го задърпаха. Още беше сънен.

— Да не сте полудели?

Животните задраскаха багажника на колата — искаха да предупредят господаря си за неканения гост вътре.

— Там има само морфин — сънено каза Джордж.

Изведнъж отвътре се чу приглушен глас:

— Ъ-ъ-ъ… ехо?

Джордж се облещи и цигарата падна от устата му.

— Бихте ли ме пуснали да изляза, ако обичате? — примоли се Уилсън. — Моля ви, пуснете ме. — Беше мислил часове какво да каже и как да го каже.

— Да ме вземат шибаните дяволи черни — беше отговорът на Джордж. Не беше от хората, които си пилеят цигарите, така че се наведе, взе цигарата и я лапна.

В багажника Уилсън събра молитвено длани.

— Моля ви, пуснете ме! — Въздухът беше спарен и главата го болеше ужасно, вероятно от удара, когато се беше опитал да стане, и от сериозното обезводняване. — Моля ви…

Джордж погледна под колата, за да се увери, че няма начин онзи вътре да избяга.

— Ти си онзи сериен убиец, дето го търсят всички, така ли?

— Не съм сериен убиец, честна дума — отвърна Уилсън.

Джордж се почеса по наболата брада.

— Тогава какво правиш в багажника ми? — Последва мълчание. — Не ми отговори. Какво правиш в колата ми?

— Пуснете ме и ще ви разкажа всичко — каза Уилсън. — Обещавам.

Джордж потропа по капака с кокалчета и попита отново, този път по-твърдо:

— Какво правиш в колата ми?

Отговорът беше неочакван.

— Вие дилър на дрога ли сте?

Джейсън дръпна от цигарата и събра две и две.

— О, имаш предвид морфина. Това е малко странично начинание. Напълно законно. Да, напълно. Помага ми да вържа двата края, нали разбираш.

— Значи наистина сте дилър на дрога.

Джордж обиколи колата, като анализираше ситуацията.

— Не съм дилър, пич. И между другото, хич не е гот да се опитваш да извърташ нещата.

— Е, щом стана ясно, че не сте дилър на дрога, а аз не съм сериен убиец, защо не ме пуснете и да поговорим? — предложи приглушеният глас на Уилсън.

Джордж се разсмя.

— Трябва да се постараеш повечко.

— Вижте, признавам — отвърна Уилсън. — Полицията наистина ме издирва, но не съм сериен убиец, честна дума.

— Пак не се класираш! Знаеш ли какво си мисля? Ще взема да закарам бричката до най-близкия участък и да те предам. Може пък да получа някоя хубава награда, а?

Въображението на Джордж запрепуска: как го величаят като герой и му връчват огромна награда, хиляди долари. Кметът му дава ключовете от града и от този род.

Гласът на Уилсън наруши тишината.

— Няма да го направиш.

Джордж се усмихна.

— О, ще го направя.

— Не, няма.

— И защо, ако смея да попитам?

Отговорът на Уилсън не закъсня.

— Защото ще им кажа за малкия ти проблем с морфина.

Мечтите на Джордж се разпръснаха като цигарен дим.

— Те търсят теб повече, отколкото мен — заяви той. — Цял куп ченгета те търсиха снощи под дърво и камък. Бяха плъзнали като хлебарки по барбекю. Обърнаха болницата наопаки.

— Но аз не съм сериен убиец. И когато го разберат, ще започнат да търсят теб за компенсация.

Джордж отметна плитките от лицето си.

— А к’во ще кажеш да те оставя да отлежиш един-два дни в багажника? Докато не пукнеш от глад? После ще те стоваря пред участъка и ще им оставя бележка. По дяволите, може и просто да те закопая отзад и да си спестя бензина. Всъщност може да си спестя и месото за кучетата за две седмици, ако те прибера във фризера.

— Сигурен ли си, че искаш да остана тук? — отвърна Уилсън. — Мога да направя куп поразии за два дни. — Разклати една кутия и ампулите с морфин вътре задрънчаха. — Струва ми се, че ще ми харесат на вкус.

Пътнически самолет прелетя ниско над двора и Джордж го изчака да мине, преди да отговори.

— А защо не взема едно пукало и не те надупча? Това ще ми струва само две-три ампули. Имам и парцали да избърша кръвта.

— Е, би могъл да го направиш — отвърна приглушеният глас на Уилсън. — Но не трябва да стреляш по мен, а да ми благодариш.

— Да ти благодаря? За какво да ти благодаря?

— Защото в момента не си зад решетки те тъкмо заради мен. Аз бях онзи, който прекъсна копчето за отваряне на багажника. Щеше здравата да загазиш, ако не бях тук. Пък и едва ли ще искаш да съсипеш чудния си автомобил, като го надупчиш целия, нали? Сам го каза — това чудо е мечта за колекционерите.

Имитацията беше съвършена и Джордж се разсмя.

— Дрънках врели-некипели, за да си спася задника! Бих излъгал и за баба си, ако това можеше да ме измъкне от неприятности.

— Благодарение на мен вече нямаш никакви неприятности.

— Мога да се справя с тъпите ченгета и без твоята помощ!

— Мисля, че ми дължиш поне една услуга.

Джордж стъпка фаса.

— Нищо не ти дължа. Не си ти причината да се измъкна. — В ума му отново се появи ясно лицето на Висблат. — Причината е някакъв страшен изрод, дето долетя с полицейски хеликоптер. — Той се намръщи. — Така де, аз самият не съм пръв хубавец, ама… Леле! Онзи тип изглеждаше така, сякаш са го били с тояга… ама здравата са го били.

— Едрият тип с червената коса ли? — попита Уилсън.

— Да, командир някакъв. — Джордж запали нова цигара. — Познаваш ли го?

— Ако ти кажа истината, ще ме пуснеш ли?

— Убеди ме защо изродът те гони по петите и може да ти се отвори възможност да излезеш.

Уилсън си даде сметка, че трябва да скалъпи някаква засукана история, за да се измъкне. И наистина я скалъпи.

— Онзи червенокосият… гони ме заради една жена. — Замълча и реши да протака. — Май е по-добре да не ти казвам нищо — каза малко засрамено.

Любопитството на Джордж обаче вече се беше събудило.

— Давай, разказвай…

— Вече казах твърде много.

— Хайде де!

— Нека просто кажем, че направих някои доста кофти неща.

Джордж пристъпи към багажника.

— Какви? Кажи ми!

Уилсън отговори след добре премерена пауза:

— Спах с жена му. Затова се опитва да ме пипне.

— Поднасяш ли ме?

— Истина е.

Умът на Джордж се изпълни с пикантни сексуални образи.

— Биваше ли я?

— И още как!

— Какво стана?

Като ще е гарга, поне да е рошава, реши Уилсън.

— Опъвах я на масата в кухнята, когато той ни свари. При това тъкмо свършвах. Бита сметана навсякъде и така нататък. Същински фонтан. Оттогава бягам.

— Ама онзи наистина изглеждаше страшно преебано! — ентусиазира се Джордж. Радваше се, че има с кого да го сподели. — Голям храбрец си, майката си с ебало! Или трябваше да кажа жена му си е ебало? Ха! По-голям храбрец и от мен! Изобщо не бих припарил до жената на онзи тип. — Представи си Висблат ядосан — ама наистина ядосан. — Ти си луд за връзване, пич!

— Пусни ме да изляза — изстена Уилсън. — Малко ли неща ми се стовариха на главата?

Молбата му беше посрещната с пълно мълчание.

Уилсън надникна през дупките. Събеседникът му като че ли беше изчезнал. Внезапно се чу стон на огъван метал и Уилсън прояви достатъчно съобразителност да си сложи навреме слънчевите очила. Капакът се вдигна и свежият въздух нахлу в багажника. Последва момент на несигурност, докато лежеше по гръб, а над него се беше надвесил застрашително силует на мъж с растафариански плитки.

— Толкова се радвам, че не си черен! — ухили се Джордж и измъкна Уилсън навън. — Изглеждаш адски зле, пич. Ранен ли си?

— Последните два дни бяха доста напрегнати, от това е.

— Личи си — промърмори Джордж, докато изучаваше госта си. В косата на Уилсън имаше засъхнала кръв. Дрехите му бяха на парцали. И нямаше обувки.

— Чука кучки, а после тича презглава да си спаси живота. Пич, голям си тъпак!

Уилсън се олюля и Джордж го задържа да не падне.

— Един черен винаги знае как да не си навлича неприятности. Особено когато става дума за кучки. Както и да е, аз съм Джордж Ч. Уошингтън. Нямам нищо общо с бившия президент, ако случайно се чудиш. Добре дошъл в дома ми — Вила дел Джордж. — И протегна ръка.

Уилсън я стисна немощно.

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уилсън, идиотът, дето заседна в багажника ти. — Погледът му се спря върху двата големи добермана, които дебнеха в тревата. Изобщо не изглеждаха дружелюбни.

Джордж се усмихна на любимците си.

— Не ги доближавай, ако имаш мозък — в което сериозно се съмнявам, предвид обстоятелствата. — Разсмя се. — Не си падат много по непознати, особено ако са бели.

Кучетата оголиха острите си бели зъби и заръмжаха.

— Ще стоя далеч от тях, не се безпокой.

— Да се надяваме, че и те ще стоят далеч от теб. — Джордж изтупа дрехите на Уилсън с ръка. — Леле! Изглеждаш така, сякаш си ходил до ада и си се върнал. Как си успял да събереш толкова лайна по себе си?

Уилсън погледна остатъците от дрехите си. Целият беше покрит със засъхнала кръв, от глава до пети. Гърдите и краката му още бяха бинтовани. Как можете да обясни шантавото си състояние?

— Тя искаше да се преструвам, че съм ранен — най-сетне отвърна той, устата му беше пресъхнала.

Не можеше да измисли друго обяснение, поне не толкова бързо. Знаеше, че отговорът му е глупав; но пък толкова глупав, че можеше и да мине.

— Обича да се прави на медицинска сестра — продължи той. — Искаше да ме спаси, нали разбираш. — И намигна на Джордж.

— И те е бинтовала? — възкликна Джордж. — Ама че е побъркана кучка си се хванал! — Отново се хилеше и отчаяно се опитваше да си представи сцената. — Мислех си, че знам всичко. А тя те е овъргаляла в мръсотия и кръв, а после се е преструвала, че ти спасява гъза. — Пъхна език през дупката на мястото на зъба си и облиза горната си устна. — Голяма извратенячка. Обзалагам се, че е грозна. Познах ли?

— Всъщност доста си я бива — каза Уилсън. Щом трябваше да измисля история за жена, с която е бил, поне смяташе жената да е красива. Изобщо не подозираше, че лекомисленото подхвърляне, че „я бива“, ще промени завинаги съдбата на Джордж.

— Никоя жена не си заслужава чак толкова, че да излива кръв по панталоните ти! Защо изобщо ти е било да се забъркваш в такава каша? — Джордж подуши ръката си и на лицето му моментално се появи отвратена гримаса. — Нищо лично, пич, ама ти вониш!

Уилсън подуши ризата си. Вонята наистина беше ужасна.

Джордж дръпна дланта си колкото се може по-далеч от носа си.

— Леле, човече! Смърдиш по-зле и от краката ми! Кучетата ми ще ти наръфат гъза със сигурност, падат си по вмирисано месо. Идвай тук.

Уилсън последва кльощавия мъж към дъното на двора.

Джордж мислеше на глас.

— Значи жената на онзи тип е някаква луда кучка. Мъжът й, ами… — Забави крачка. — Трудно е да се опише, обаче изглежда наистина шантаво. — Джордж знаеше, че видът на мъжа буди страх, но не искаше да признава, че изпитва това чувство. — Както и да е, явно си по-храбър от мен.

Отведе Уилсън до бетонна душкабина, която изглеждаше така, сякаш не е използвана от много време. По пътеката имаше дори паяжини и Джордж ги махна, за да стигне до входа и да изрита вратата.

— Бих те пуснал да се измиеш вкъщи, ама много смърдиш, честно. А не искам да си имам още неприятности с Телма. И без това са ми предостатъчно. — Посочи душа. — Няма топла вода, но пак е нещо.

— Наистина съм ти благодарен — отвърна Уилсън.

— Ти май не си тукашен. Доста странно говориш.

Уилсън замълча за момент, после каза:

— От Австралия съм. — Искаше му се да каже „Тихоокеанския регион“, но трябваше да минат поне още петдесет години преди това име да означава нещо за когото и да било.

На лицето на Джордж цъфна усмивка.

— Голяма работа е тоя Пол Хоган… Знаеш го „Дънди Крокодила“, нали?

— Че как! — отвърна Уилсън. Знаеше, че Пол Хоган е бил австралийски актьор и комедиант, но никога не беше гледал филми с него. — Жесток е.

Джордж се ухили до уши.

— Направо жесток! — И ентусиазирано започна да разправя една сцена. — Особено когато онзи тип се опита да го обере в Ню Йорк и нашият вади грамадното си ножище и вика: „Ето това е нож!“. Голям майтап! — И се разсмя.

Макар да бе останал без сили, Уилсън се усмихна.

— Всички ли австралийци са такива майтапчии?

Отговорът на Уилсън беше уклончив:

— Ами…

Внезапно в главата на Джордж изникна сериозна мисъл и той се намръщи.

— Добре де, а как успя да се намърдаш в колата ми?

— Беше отворено.

— Кое?

— Искам да кажа, багажникът беше отворен.

— Чакай малко! — обвинително рече Джордж. — Ти ли взе парите ми от жабката?

Уилсън вдигна ръце в знак, че е невинен.

— Не съм. Кълна се! Капакът на багажника беше отворен и се вмъкнах при морфина. Това е!

Джордж се вгледа внимателно в лицето му — всеки крадец се гордее, че може да разпознае друг от породата си. Последва дълго мълчание.

— Проклети ченгета! Човек не може да им има доверие, нали?

И тупна Уилсън по гърба.

— Багажникът понякога се отваря, когато карам малко по-бързичко. Реша ли да се правя на Марио Андрети, цялата кола започва да се разпада! — Разсмя се и се обърна. — Ще ти донеса кърпа и нещо да се облечеш. На рафта трябва да има сапун.

Във външната баня винаги имаше сапун, ако на Джордж случайно му излезеше късметът и трябваше да заличи някакви следи. Докато тръгваше към караваната, той отново подуши ръката си.

— Леле! Целият те е накиснала в кръв. Направо не мога да повярвам. А бе тия жени са адски извратени напоследък!

Дворът беше ограден с бодлива тел. На няколко места оградата беше паднала и лесно можеше да се прескочи. Оттатък обаче нямаше нищо, само гола трева без нито едно дърво, където да се скриеш. Уилсън се замисли дали да не побегне, но беше много слаб, а доберманите бяха опасно близо. Пък и един душ му се струваше особено подходящ точно сега. Не можеше да мисли за друго, освен как ще пъхне глава под душа и ще започне да пие вода, докато не се пръсне. Искаше да се напие толкова, колкото можеше да побере. Всяка става го болеше. Той предпазливо свали дрехите и бинтовете и ги пусна на пода.

Погледна мръсната си кожа. Цялата му телесна мазнина беше изчезнала. Останал само по слънчеви очила, тъй като не искаше да поема никакви рискове, Уилсън зачака водата да тръгне по тръбите.

Оказа се толкова студена, че дъхът му секна. Загълта жадно, докато не му се стори, че коремът му ще се пръсне.

Поток кафеникава вода потече в канала, докато Уилсън търкаше кожата си. Накрая останаха само едва забележимите розови белези от неотдавнашните му наранявания. За втори път си помисли какъв късметлия е, че е останал жив. С периферното си зрение видя нещо да помръдва, трепна и в следващия миг разбра, че Джордж е преметнал през стената чиста кърпа и дрехи. Сякаш бог му бе пратил Джордж Уошингтън на помощ.

Уилсън пое дълбоко дъх и се опита да се отпусне. Миризмата на сапун беше позната и изведнъж го заляха неочаквани спомени. Спомени от детството в Сидни. Дългите горещи дни… безкрайни дни. По онова време винаги си навличаше неприятности. Усмихна се. Животът тогава беше толкова прост.

Трепереше толкова силно, че едва се държеше на крака. Свали очилата и притисна меката бяла кърпа към лицето си. Помещението внезапно се разлюля и започна да се размазва…

Уилсън падна.

Отвори очи. Приклекнал само на сантиметри от него, почти опрял нос в неговия, стоеше единият доберман — женският.

Ушите на кучето бяха свити назад и то беше готово да скочи!

Уилсън беше гол, на четири крака, с лице към животното. Слънчевите очила бяха на пода до него. Гледаше кучето право в очите и се опитваше да не помръдва. Изведнъж доберманът го близна по бузата. С разтуптяно до пръсване сърце Уилсън се отпусна.

— Куче! Уплаши ме до смърт.

Кучето го изгледа. Уилсън се осмели и го погали. В отговор доберманът го близна пак. Явно Уилсън се беше сдобил с нов приятел. Цялата ситуация беше много странна. Реакцията беше точно обратна на реакцията на онзи охранител.

Под радостния поглед на кучето Уилсън провери съдържанието на портфейла, който беше откраднал. Вътре имаше три еднодоларови банкноти, шофьорска карта и зелена карта на „Америкън Експрес“. Уилсън прочете името върху книжката:

Джак Болтън

Снимката изобщо не приличаше на него — плешив мъж около петдесетте. Уилсън напъха картата в една пукнатина в стената. Погледна банковата карта и я завъртя в пръстите си, като обърна особено внимание на заврънкулките, минаващи за подпис.

Вдигна банкнотите, огледа ги и нещо привлече вниманието му. Джордж Уошингтън — по-точно президентът Джордж Вашингтон — беше гордо изрисуван върху банкнотата. Съвпадение ли беше това? Уилсън обърна банкнотата и сърцето му прескочи. От другата страна имаше две изображения — пирамида и орел, символи от Държавния печат на Съединените щати. Уилсън не можеше да пропусне иронията на онова, което виждаше. Пирамидата — същото съоръжение, което щеше да изиграе основна роля в мисията му тук. И орелът — емблемата, символизираща римските легиони в Юдея по време на Първото юдейско въстание.

Думите на Бартън отекнаха в ума му: „Съвпаденията са просто пътепоказатели на съдбата. Обръщайте им внимание, Уилсън. Те ще ви водят“.

— Какъв размер е големият ти бял крак? — извика отвън Джордж.

Уилсън нагласи слънчевите си очила и излезе от душа с новите дрехи, преметнал кърпата през врата си. Отпред оранжевата тениска беше с надпис „Машина за любов“, изписан с флуоресцентни букви. А синьото долнище на анцуг му беше доста малко. Чувстваше се адски тъпо, но какъв избор имаше? Поне дрехите бяха чисти.

Пътнически самолет прелетя с рев над двора и Уилсън не можа да повярва, когато видя колко е ниско. След като звукът затихна, той отговори на въпроса на Джордж.

— Ами… май единайсети.

Джордж отвори една от четирите кутии за обувки, които беше сложил на масата, и обясни:

— Летището е само на километър и половина. В зависимост от посоката на вятъра самолетите прелитат понякога точно над нас. Никой не иска да живее тук. — Изчезна в бараката, но не спря да говори. — Точно както ми харесва… приятно и без любопитни очи.

Едно от кучетата се отърка в крака на Уилсън и той погледна надолу. Беше женската. Размърда отрязаната си черна опашка.

Гласът на Джордж внезапно премина в крясък:

— Не ги доближавай! Те са убийци!

Уилсън спокойно почеса кучето по главата.

— Няма нищо…

Джордж изгледа кръвнишки домашната си любимка.

— На това ли съм ви учил? Да другарувате с бели? — Погледна объркано Уилсън. — Какво си й направил?

— Нищо не съм й правил!

Джордж изсумтя и му подметна някакви бели маратонки.

— Сто на сто си й направил нещо! Няма начин!

— Просто е дружелюбна.

— Дружелюбна?! Моите кучета не са дружелюбни!

Уилсън сви рамене.

— Нещо за ядене ли й даде?

— Не.

— Тогава какво е станало?

— Близна ме по лицето, нищо друго.

Джордж сграбчи добермана за нашийника и го помъкна настрана.

— Близнала те е? Те мразят бели! — Погледна кучката в очите. — Ти мразиш белите хора. Нали?!

— По-щастлив ли щеше да си, ако ме беше нападнала?

Джордж се замисли за момент.

— Да, щях.

Уилсън погледна чисто новите маратонки.

— Откъде ги взе?

Джордж заповяда на кучетата да клекнат и им перна по един шамар.

— Събудете се! И двамата. — После отговори на въпроса на Уилсън. — От един умрял тип. Имам десетки чифтове.

— Не че държа да знам, но какъв умрял тип?

— Когато хората умират в болницата и ги откарват в моргата, ако имат нови неща, ги прибирам. Така и така няма да им трябват. За какво са ти „Майки“, ако вече няма да тичаш?

— Прав си всъщност — отвърна Уилсън и започна да обува маратонките.

Джордж просто не можеше да разбере и попита отново:

— Какво си направил на кучетата? Та те са убийци.

— Нищо не съм им правил. Казах ти, тя сама дойде и ми облиза лицето. — Уилсън се изправи и пробва маратонките. Пасваха му идеално. Но въпреки това дълбоко в себе си се надяваше, че ще му донесат по-голям късмет, отколкото на предишния си собственик.

Джордж внезапно избухна в смях.

— Машина за любов! Идеално!

Уилсън се огледа. Анцугът му беше тесен, а тениската не стигаше и до пъпа му.

— Много смешно — малко сухо рече той.

— Ами смешно си е — изкиска се Джордж.

Уилсън гледаше ухиленото лице на Джордж, липсващия зъб и всичко останало. В един свят, в който бе трудно да разбереш на кого да се довериш, този тип с плитките определено беше приятна изненада.

— Аз пък си мисля, че премяната ми отива — рече Уилсън.

Джордж се разсмя още по-силно.

— Прав си, голям си смешник! — Беше се ухилил до уши. — Какво ще кажеш да хапнем, австралиецо?

Само при споменаването за храна устата на Уилсън се напълни със слюнка.

— Влизай в къщата. Телма е адски гадна кучка, ама пък готви адски вкусно.

Джордж притопли вчерашна храна и двамата разговаряха и се смееха, докато Уилсън поглъщаше всичко, което се появяваше пред него. Приказваха си за какво ли не, от политика до спорт. Уилсън се опитваше да научи колкото се може повече за света на Джордж — свят, в който честотата на Шуман определено не беше извън контрол.

— Разкажи ми повече за тукашния край — каза Уилсън. — Какво е да живееш на такова място?

— В Хюстън ли?

— Добър ли е за живеене?

— Същински ад! Вече не се ли досети?

— Разкажи ми. Интересно ми е.

Джордж запали цигара.

— Не е като мястото, откъдето идваш ти — с хубавите малки кенгура и тъй нататък. Хюстън е пълен с престъпници. Не можеш да имаш доверие на никого. Зазяпаш ли се дори за миг, ще ти отмъкнат всичко.

— Тогава защо живееш тук?

— Виж, пич, не знам как е в Австралия, но в Америка е така. Всички се мразят. Богатият става по-богат, а бедният — по-беден. Черните мразят белите. Латиносите мразят черните. Селяндурите мразят гражданите. Мюсюлманите мразят християните. Изгубих им сметката… — Млъкна и започна да брои на пръсти. — Чакай малко. Бедните мразят богатите. Богатите мразят бедните. Това казах ли го? Както и да е, всеки мрази някого и всички се мразим помежду си. Ще ти издам една малка тайна. — Джордж се наведе напред. — Единственият начин да успееш в тази гадна надпревара е да си по-изобретателен, сиреч по-коварен от другите. Само така можеш да си сигурен, че няма да те прецакат.

— Нищо добро ли няма в това да живееш тук?

Джордж се замисли за момент.

— Цигарите си ги бива. Но ме убиват. Знаеш ли какво? Има нещо. Дните минават толкова бързо… все едно се сливат, а това е добре. Така нямам много време да мисля.

Уилсън долови иронията в ситуацията — беше пратен тук да промени именно това.

— Времето започва да минава по-бързо с годините, нали? — подхвърли той.

Очите на Джордж светнаха.

— И аз все го повтарям! Казвам — няма смисъл да се безпокоиш за утре, щот’ ще дойде, преди да си се усетил — и после ще трябва да се притесняваш за вдругиден! Точно това казвам. — И Джордж повдигна вежди, сякаш беше казал най-великата мъдрост на света.

Уилсън се усмихна.

— Е, радвам се, че се запознахме, Джордж Уошингтън. Ти наистина ми помогна.

Джордж дръпна силно от цигарата си.

— Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но нямам бели приятели, колкото и да съм чаровен.

— Така ли?

Джордж като че ли се замисли.

— Да.

— Е, Джордж Уошингтън, май вече имаш.

Джордж отметна плитките си и изгледа хладно Уилсън.

— Не ставай прекалено самонадеян, Любовна машино. Никога не съм казвал, че сме дружки.