Кристофър Райд
Честотата на Шуман (24)

23.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“, етаж 2

14 май 2081

10:00

9 дни преди опитното прехвърляне

Бартън опря ръце на бюрото и погледна въпросително Уилсън. Опитваше се да разбере искането му. Уилсън седеше на един от столовете за посетители със скръстени на гърдите ръце.

— Защо искате отново да видите свитъците? — попита Бартън. — Няма да можете да направите нищо с тях.

— Искам сам да реша това — отвърна Уилсън.

— Ще дойда с вас, ако желаете.

Уилсън поклати глава.

— Ако нямате нищо против, предпочитам да отида сам.

— Можете ли да четете иврит? — рязко попита Бартън.

— Казах ви вече. Не. Не мога.

— Тогава защо искате да ги видите отново?

— Не знам, честно.

Бартън посочи към пода.

— Работих върху тези преводи повече от година. Уверявам ви, направих всичко възможно.

Уилсън се замисли за момент.

— Свитъците са част от причината да съм тук, Бартън. Може никога повече да не ги видя отново. Пък и какво толкова може да им стане?

— На този етап привличането на твърде много внимание към свитъците може да е неразумно — отвърна Бартън.

Уилсън затвори очи за секунда-две, после ги отвори.

— Казахте, че всички знаят за схемите за пътуването във времето и откъде са дошли те.

— Всички от Меркуриевия екип знаят.

— Тогава какъв е проблемът? Те ще разберат любопитството ми.

Изказано по този начин, искането изглеждаше достатъчно разумно.

— Добре, Уилсън, щом се налага — рече Бартън. — Но аз самият съм против. Завършете последните тестове, които подготвихме, и ще ви дам достъп. Но ви моля за дискретност. Не искаме по-голямо внимание от онова, което вече имаме.

— Разбирам. — Уилсън стана.

Бартън за момент се разтревожи, че е разказал на Уилсън за мисията Исая малко по-рано от необходимото. Така възможностите се стесняваха повече, отколкото му харесваше. Но това вече бе сторено и нямаше смисъл да мисли за него.

— Успяхте ли да се наспите? — попита той.

— Как мислите? — отвърна Уилсън и завъртя очи.

— Май не. — Бартън чукна интеркома на ревера си. — Дейвин… Уилсън е готов за физическия тест. Направи му и физиологически преглед. Да разчистим окончателно пътя.

— Няма проблем, шефе — отвърна глас от високоговорителя.

— Физиологически преглед — повтори Уилсън. — Да не се опитвате да ми кажете нещо?

— Не. Просто част от процедурата.

Уилсън повдигна вежда.

— Коя процедура по-точно? Онази, за която знаят всички, или другата, за която знаем само ние двамата?

Бартън хвърли разтревожен поглед към таблета си. За щастие зелената светлина показваше, че в момента не ги подслушват.

— Казах ви да внимавате с приказките, Уилсън. — Намръщи се недоволно. — Бъдете така добър поне да опитате.

Уилсън се огледа предпазливо.

— Прав сте. Съжалявам.

Бартън се втренчи в кандидата си.

— Какво според вас ще ми каже физиологическият преглед?

— Няма да е добър — все така предпазливо отвърна Уилсън. — Така де, кой нормален човек би се съгласил на подобно нещо срещу пари?

Интересен отговор.

— Имате ли да ми кажете още нещо?

— Да. Че подхождам към ситуациите, без в действителност да съм готов — каза Уилсън. — Очевидно. И че съм малко неорганизиран. — Позамисли се. — А, освен това имам слабост към красиви жени, но кой няма? — Намигна с надежда да разведри атмосферата. — И съм голям комедиант.

— Прегледът ще разкрие ли нещо добро у вас?

— Това беше доброто.

— Разбирам. — Бартън го дари с една от редките си усмивки. — Е, очаквам с нетърпение резултатите.

Уилсън се загледа в логото на „Ентърпрайз Корпорейшън“ на стената. На лицето му изведнъж се изписа безпокойство.

— Цялата ситуация е адски шантава.

— В това отношение сте прав, Уилсън.

Бартън отново погледна таблета си — време беше да тръгва. След двайсет минути имаше среща с другия Ген-ЕП кандидат, Магнус Клайнберг. Подготвяше едновременно и двамата за мисията, като се опитваше да запази до последния момент колкото се може повече възможности за избор.