Кристофър Райд
Честотата на Шуман (20)

19.

Хюстън, Тексас

Полицейско управление на Хюстън

27 ноември 2012

07:15

Мисия Исая — ден трети

На вратата на кабинета се почука.

— Влез — извика Висблат. Седеше в една и съща поза от изписването му от болницата. На челото му се мъдреше широка лепенка и цялото му лице бе в синини. Здравата беше очукан при разбиването на хеликоптера. Лявата му ръка беше пукната и гипсирана до лакътя, имаше няколко счупени ребра и навехнат ляв глезен. Предвид обстоятелствата беше цяло чудо, че бе излязъл от катастрофата почти невредим. Пилотът не беше извадил такъв късмет.

Вратата се отвори и на прага се появи детектив Робинсън. Висблат го измери с поглед.

— Защо още сте тук? — Смяната на Робинсън трябваше да приключи в 03:30 сутринта.

— Вагнер се обади, че се е разболял, сър. Останах до идването на заместника му.

Детектив Робинсън много добре знаеше за инцидента на Ричи Роуд и съответно бе предпазлив. Висблат беше накарал пилота да вдигне хеликоптера във въздуха без разрешение и в резултат машината се беше разбила. Носеха се слухове, че кметът ще връчи на Висблат заповед за уволнение веднага щом влезе в кабинета си тази сутрин. Само след няколко часа командирът официално щеше да бъде изхвърлен. Но докато не пристигнеха документите, детектив Робинсън възнамеряваше да следва процедурата.

— Какво искате? — попита Висблат.

— Дойдох да ви запозная с обстановката, сър.

— Е? — нетърпеливо каза Висблат.

Робинсън се приготви за гневната реакция на началника си.

— Сър… оказва се, че преследваният се е измъкнал. Бяхте прав. Отвлякъл е самолет от международното летище. Машина на „Тексас Еър“ за къси полети.

— А вие ми казахте, че бил много лошо ранен! — обвинително заяви Висблат.

— Докладите ни не са били верни.

— Как е възможно това?

— Очевидно не е бил човекът, станал жертва на онази автомобилна катастрофа, командир.

Без да обръща внимание на болежките, Висблат стана. Яростта се надигаше в гърдите му.

— Казах ви, че ще избяга по този начин, нали? Казах ви!

Сърцето на детектив Робинсън биеше лудо.

— Смятаме, че самолетът се е разбил, сър — колебливо рече той. — След излитането се насочил на североизток към залива, след което изчезнал от радара. Центърът за управление на полетите изгубил сигнала на транспондера секунди по-късно. Казаха, че това може да означава само едно — че самолетът се е разбил в морето.

— Има ли съобщения на очевидци — изненадващо спокойно попита Висблат.

— Не, командир. Засега няма. — Висблат като че ли приемаше много добре новините. Всъщност изглеждаше почти радостен. „Явно полудява“, реши Робинсън.

— Докато не получите потвърждение, самолетът не се е разбил… нали? — каза Висблат. — Не разбирате ли? Това е номер. Уилсън лети на юг за Мексико и най-вероятно поддържа ниска височина, за да не бъде засечен от радарите. — Потупа с палец долната си устна. — Аз бих постъпил точно така.

Последва дълго мълчание.

Коментарът привлече вниманието на детектив Робинсън.

— Командир, издирваният „Уилсън“ ли се казва? Току-що споменахте това име. Да го включа ли в доклада си?

Висблат вдигна очи. Бръчките по челото му показваха, че внимателно обмисля въпроса.

— Не, детектив, не е необходимо. Просто мисля за него с това име.

Командирът отиде до прозореца и вдигна щорите. Ярките лъчи на изгряващото слънце нахлуха през мръсните стъкла. За първи път от много месеци пускаше слънчева светлина в кабинета си.

— Ужасно е, че се е измъкнал.

— Имам и друга новина — каза Робинсън и отново се приготви за избухване. — Изпратиха ме да ви кажа, че издирването вече не е във вашата юрисдикция.

Висблат се обърна. На светлината раните по лицето му изглеждаха много по-зле.

— Нека позная — каза той. — Вече е федерален въпрос, нали?

— Да, сър. Обадиха се от ФБР. Те поемат цялото разследване. Нямам нищо общо с това. Казаха ми го само преди минути.

— Разбирам. — Висблат се усмихна насила. — Нормалната процедура при отвличане. — Закуцука обратно към бюрото. — Кажете ми какво е станало на летището.

— Бил е с някаква жена. Руса жена. Помагач. Отвлекли са самолет недалеч от терминала.

— Имало ли е пътници на борда?

— Не, сър. Никакви пътници. Само двамата са.

Висблат се съсредоточи.

— Витлов самолет?

— Да, сър. Единият от тях със сигурност е пилот.

Висблат се разсмя като луд, но после изведнъж се намръщи.

— И от чисто любопитство — каза той, като разтриваше слепоочията си. — Какво знаем за жената, която е с него?

Робинсън се чувстваше още по-неловко от обичайното — странните реакции на Висблат ужасно го изнервяха.

— Сър — каза той, — като че ли е същата жена, на която сте попаднали на Ричи Роуд.

Висблат се облегна на бюрото и се загледа в бъркотията върху него.

— Няма никаква логика. — Разсмя се отново и млъкна. На лицето му се изписа объркване. — Съберете цялата възможна информация за нея и ми я донесете.

— Сър, това вече е федерално разследване.

Висблат отвори чекмеджето, извади своя „Магнум“ 44-ти калибър и нежно го постави на бюрото.

— Отказвате да изпълните заповед ли?

При вида на лъскавия мощен пистолет сърцето на Робинсън заби още по-бързо.

— Не, сър, не бих направил подобно нещо.

— Тогава изпълнявайте. — Висблат затърси муниции в чекмеджето. Когато вдигна очи, се изненада, че детектив Робинсън още е в кабинета му. — Проблем ли има?

— Не би трябвало да събирам тази информация. Случаят вече не е в нашата юрисдикция.

— Докато ФБР не дойдат тук, случаят с наш — каза Висблат. — Аз поемам изцяло отговорността. Разбрахте ли ме?

— Да, командир. Разбрах.

Висблат изкуцука до вратата и изведе Робинсън в коридора.

— Информацията ми е нужна колкото се може по-скоро. Чакам ви в хранилището след десет минути. Носете всичко. А сега се размърдайте. — И добави: — Това е заповед.

Мястото на срещата беше необичайно, но Робинсън пропъди тази мисъл. Засега просто се радваше, че може да се махне.

Висблат затвори вратата и остана сам в малкия си кабинет. Слава богу, Уилсън явно бе все още жив. Но в нищо от ставащото нямаше логика. Просто не пасваше на психологическия профил, който му бе даден. Уилсън би трябвало да е съвсем обикновен човек, лесна плячка. А ето че случаят се оказваше съвсем друг. Висблат обаче се гордееше, че бързо се учи; вече знаеше повече за жертвата си и можеше да се адаптира. И Уилсън като че ли си имаше приятели — помагачи. Хора като Джордж Уошингтън, готови да си мълчат и да крият истината. Беше невъзможно да се разбере как точно се получава — би трябвало да е точно обратното, — но ето че някои хора наистина му помагаха.

Отвори отново чекмеджето. Важното беше, че Уилсън е жив. Никой друг не би отвлякъл витлов самолет и не би го насочил на североизток, за да заблуди преследвачите си. Внезапно отново го завладя гняв. През последните няколко месеца промените в настроението му ставаха все по-непредвидими. „Ще му дам да се разбере на господин Даулинг, когато го пипна — обеща си той. — Накара ме да изглеждам пълен глупак!“

Изсипа цяла кутия патрони в джоба на сакото си — колкото повече, толкова по-добре. Време беше да поеме нещата в свои ръце. Изправи се, доколкото му позволяваха раните, и закопча сакото си. Огледа малкия си кабинет и си даде сметка, че никога вече няма да влезе в тази стая. „Жалко. Обичам да гоня престъпници“. Винаги се беше представял отлично в това. Погледът му се спря върху предупредителното писмо от кмета. Висблат го взе, смачка го на топка и го захвърли на пода.

„Засега аз командвам. И никой не може да ме спре“.

Точно след десет минути детектив Робинсън слезе в хранилището. Командир Висблат вече стоеше в празния коридор и си играеше с ключовете на колата си. Изглеждаше уморен. Лицето му бе започнало да губи цвета си, а одрасканото по брадичката му започваше да се покрива със струпей. Лявата му ръка, онази с гипса, изглеждаше лошо подута.

Висблат пусна ключовете в джоба си и попита:

— Какво ми носите?

Детективът вдигна листовете, които бе разпечатал.

— Открихме изоставена кола при летището. Черен мерцедес. Същата кола, за която съобщихте от Ричи Роуд. На предното стъкло има дупка от куршум. Проверихме регистрационния номер. Колата принадлежи на… госпожица Хелена Каприарти. По една случайност става дума за дъщерята на мултимилионера Лорънс Каприарти. Сигурно го помните — онзи, който изгуби жена си преди няколко години. Новината беше на първите страници на вестниците.

Висблат кимна.

— Да, помня.

— Това е копие на шофьорската й карта. — Висблат го взе и разгледа внимателно снимката. Детектив Робинсън му подаде друг лист. — Отвлекли са самолет от същия модел, Сааб триста и четирийсет. Засега няма съобщения за засечена катастрофа. Може би сте прав, че маневрата е била за отвличане на вниманието.

Висблат хвърли бърз поглед на витловия самолет.

— На борда са само двамата. Явно издирваният е пилот. Запалил е двата двигателя, след което самолетът се е освободил от застопоряващите блокове, като едва не е убил антитерористите, които се опитвали да ги спрат.

Висблат изобщо не изглеждаше изненадан.

— А нараняванията му?

— Разполагаме с показанията на петдесет очевидци. Издирваният изглеждал добре, напълно здрав. Това доказва, че не е човекът, попаднал в автомобилната катастрофа на магистрала шестстотин и десет.

Висблат отново погледна снимката на Хелена.

— Какво друго имате?

Детективът му подаде още един лист.

— Ето нещо много интересно. Показанията на човек от охраната на летището. Той твърди, че госпожица Каприарти е нарекла издирвания „Уилсън“. — Детективът посочи името. — Точно така го нарекохте и вие.

Висблат го погледна в очите.

— Прав сте. Така го нарекох.

— Откъде знаете името му?

— Това се нарича проучване! — рязко отвърна Висблат и му върна всички документи. — Детектив — продължи с по-спокоен тон. — Свършихте добра работа. На всяка цена ще запомня това. Като едното нищо може да ви донесе още едно повишение.

Детектив Робинсън мислено се усмихна. Скоро Висблат щеше да излети от системата и с малко късмет именно Робинсън можеше да седне на мястото му.

— Благодаря, командир.

Висблат посочи района с ограничен достъп зад себе си.

— Трябва да проверя някои веществени доказателства. Искам да дойдете с мен. — И тръгна целенасочено към бронираното стъкло.

Детектив Робинсън изведнъж се изпълни с опасения. Хранилището се намираше в подземието на полицейската централа и беше най-строго охраняваната част в сградата. Двама полицаи дежуреха непрекъснато вътре, а в коридора имаше камера. Малкият склад съдържаше всякакви веществени доказателства, в това число конфискувани пари, наркотици и оръжие. Вътре се допускаха само старши служители, при това по двойки. Дори Висблат не можеше да влезе сам.

— Искам разрешение да вляза — каза Висблат в микрофона на охраната. — Детектив Робинсън е с мен.

Дежурният попълни имената им и включи интеркома.

— Сър, какво точно искате да видите? — Химикалката му беше увиснала над съответната графа от формуляра.

— Отворете вратата! — озъби се Висблат.

Робинсън погледна дежурния, после командира.

Последното, което искаше, бе конфронтация — особено през последния ден на Висблат. Пък и какво лошо можеше да стане? Тук сигурно бе най-безопасното място в града.

— Искам да разберете откъде знам името на издирвания — каза му Висблат. — Ще ви покажа нещо.

Робинсън се заинтригува. Възможно ли бе вътре да има доказателство, за което да знае единствено Висблат? Той натисна копчето на интеркома.

— Всичко е наред, Джеф. Отвори. После ще попълним формуляра.

Чу се бръмчене и електронната брава се отключи. Висблат бутна тежката стоманена врата с гипсираната си ръка. Докато влизаха, детектив Робинсън отдаде чест на двамата дежурни вътре. Познаваше ги добре. Вратата се затвори автоматично зад тях. Във въздуха се носеше характерна миризма, при това не от приятните — миризма на пари.

Висблат погледна безкрайните лавици, отрупани с конфискувани вещи.

— Какво търсим, командир? — попита Робинсън, но Висблат вече беше изчезнал в една от пътеките, без да каже нито дума. Робинсън се обърна към единия дежурен и сви рамене.

Висблат взе черно кожено куфарче с етикет, на който беше отбелязан номерът на вещественото доказателство и надпис „2,3 милиона долара“, и закуцука решително към изхода.

— Отворете вратата.

Робинсън беше като гръмнат. Посочи куфарчето.

— Не можете да го вземете. Нямате право.

— Ще го взема — твърдо каза Висблат.

Настъпи напрегната тишина.

— Не мога да ви пусна да излезете с това — с леко треперещ глас каза единият дежурен.

Висблат остави куфарчето на пода, изгледа тримата с немигащи очи и извади пистолета си. Мъжете бързо вдигнаха ръце.

— Моля ви, недейте — каза Робинсън.

Нещо в погледа на командира го парализираше, сякаш беше станал жертва на някаква ужасна магия. Това беше най-лошият кошмар, който можеше да си представи. Знаеше, че трябва да реагира, да посегне към пистолета си и да се защити, но погледът на Висблат го вцепеняваше, сякаш вените му бяха станали от бетон. Понечи да извика, но не успя да направи дори това.

— Съжалявам — остро каза Висблат. — Нямам избор.

Разнесе се оглушителен гръм и кръвта на детектив Робинсън пръсна по цялата стоманена врата. Преди гилзата да падне на пода, командирът се завъртя към двамата полицаи, които също се бяха вцепенили. Отекнаха още два изстрела.

Висблат спокойно прибра оръжието и взе куфарчето. Струйките барутен дим се разпръснаха, докато той небрежно прекрачваше окървавените трупове. Скъса горната страница от книгата за регистрации и хвана окървавената дръжка с листа, за да не оставя отпечатъци. В тишината парче откъсната плът на Робинсън се отлепи от стената и пльокна на пода.

„Жалко, че се стигна дотук“, помисли Висблат. Но нищо не можеше да се направи. Нямаше друг начин.

Отиде до асансьора и натисна копчето.

Камерата в коридора гледаше право към него. Висблат се усмихна на обектива. Перфектното престъпление. Нямаше никакви свидетели, а благодарение на изобретателността му нямаше и видеозаписи — беше изключил записващата техника преди петнайсет минути.

Всичко беше толкова лесно.