Лежеше по гръб в болнично легло със система на ръката. Във въздуха се носеше тежка миризма на антисептик. Тялото му беше увито в изцапани бинтове. Краката му бяха стегнати в тежки пластмасови шини. Жалките остатъци от дрехите му сякаш бяха покрити с кора и раздрани.

Болничната стая бе тъмна, единствената светлина идваше от малко прозорче за наблюдение, изрязано в средата на затворената врата. През него от време на време се виждаха сенките на минаващите по коридора хора.

За щастие не го болеше нищо, но Уилсън знаеше, че това отчасти се дължи на програмата Славей; единственото му усещане бе паренето, което винаги вървеше с командата. Ощипа се по кръста и усети, че цялата му подкожна тлъстина е изгоряла. Програмата за изцеляване го беше оставила без резерви. Ако продължеше в същия дух, скоро нямаше да има сили дори да ходи, камо ли да избяга.

Прерови джобовете си и откри, че слънчевите му очила ги няма.

— Прекрати Славей — прошепна той.

Паренето постепенно утихна и Уилсън събра сили за онова, което щеше да последва. Очакваше нещо мъчително, но ефектите се оказаха незначителни — болка в кръста и краката, както и в мускулите, най-вероятно заради натрупването на млечна киселина. Въпросът бе дали си е дал достатъчно време, за да се изцели?

Премести се към ръба на леглото. Засъхнала кръв опъваше кожата му, докато предпазливо спускаше краката си през ръба. Извади иглата на системата от ръката си, надигна се предпазливо и разкопча пластмасовите шини от бедрата си. Спусна босите си стъпала на пода, провери дали ще издържи собствената си тежест и накрая се изправи.

Макар че не можеше да го потвърди, усещаше, че е блед — и се чувстваше ужасно уморен. И макар че не изпитваше никаква сериозна болка, от окървавените бинтове по тялото му личеше, че е получил сериозни наранявания. През ума му мина мигът на удара, когато колата го блъсна на магистралата, и той се намръщи.

Беше извадил невероятен късмет, че е жив.

Към китката му бе прикрепена червена жица със залепващ електрод, която водеше към монитор на сърдечната дейност на масата до леглото. Малката светлинка показваше, че пулсът му е около сто удара в минута. Като внимаваше да не отлепи електрода, за да не задейства някаква аларма, Уилсън изкуцука до вратата и надникна през стъклото. От другата страна на коридора имаше висок плот, зад който седяха две жени. Уилсън едва успя да види теметата им и да чуе гласовете им. Приведе се, повече от изтощение, отколкото за да не го забележат, и открехна вратата. В този миг зазвъня телефон.

— Медицински сестри — отговори женски глас. Последва дълга пауза. — Веднага ще проверя. — Уилсън чу тракане на клавиатура. — Да, пациент четири пет шест е в отсрещната стая. Защо питате?

Уилсън погледна бележника, закрепен за таблата на леглото му. На него пишеше „Пациент 456“.

— Да! — малко изненадано каза жената. — Стая двайсет и две А. Намира се точно срещу мен, на първия етаж на крило Б.

Някой питаше за него. Уилсън огледа стаята, като трескаво се мъчеше да измисли как да се измъкне — каквото и да е, стига да излезе жив оттук.

— Ще извикам показателите му на екрана — продължи женският глас. Отново последва мълчание. — Разбирам. Да, жив е. Идвайте колкото се може по-скоро.

Ако някой погледнеше Уилсън в очите, със сигурност щеше да го атакува. Той отново се огледа трескаво. В стаята имаше само легло, нощната масичка с монитора върху нея и един стол. Окаченият таван беше прекалено високо, за да стигне до него дори ако сложи стола върху леглото. Пък и нямаше сили да се набере. Замисли се дали да не надене на главата си калъфката на възглавницата и да се опита да избяга. Не, това беше глупаво. Погледът му се спря първо върху контактите на стената, после върху капещата на пода система.

Хрумна му нещо.

Изкуцука до масата и я отмести. Половината контакти бяха сини, другата половина — червени. Две независими електрически мрежи. Той взе тръбата на системата, вкара иглата в синия контакт и стисна пакета с физиологичен разтвор. Остави го да тече няколко секунди в стената, след което премести тръбата от другата страна и направи същото с червен контакт. Постави пръсти на двете копчета, затвори очи и ги натисна.

Ослепителна бяла светлина проблесна от стената и опари ръцете му. Уилсън отскочи с вик, а светлините в коридора угаснаха и всичко потъна в непрогледен мрак.

— Активирай Опосум — нареди той.

Потокът кръв до чувствителните на светлина клетки в задната част на очите на Уилсън — macula lutea — се увеличи до максимум. Естествените резерви на витамин А стимулираха оптичния нерв, зениците му се разшириха, нощното зрение се задейства и стаята постепенно дойде на фокус в черно и бяло.

Времето беше от решаваща важност. Уилсън надникна през прозорчето в коридора и видя двете сестри вкопчени една в друга в пълния мрак. Отвори безшумно вратата и изкуцука навън.

— Чу ли? — попита едната сестра. Беше го усетила.

— Целият е изпотрошен, няма начин да стане — прошепна другата.

Уилсън беше само на метри от тях и вървеше към стълбите в края на коридора. Имаше чувството, че се намира в някакъв шантав сън. Пътуването във времето до това странно място беше абсурд; изпоцапаните бинтове, увити около тялото му — нелепост. Раздраните му дрехи, нощното зрение — всичко беше ненормално, като в някаква тъпа игра. Но въпреки това Уилсън отчаяно се мъчеше да гледа на положението си в перспектива. „Съсредоточи се — повтаряше си непрекъснато. — Не се разсейвай“.

Стигна до стълбите и се хвана за парапета. Точно тогава от партера дрезгав мъжки глас извика:

— По-живо! По-живо!

Чу се тропот на стъпки, суматохата се засилваше.

Долу блеснаха фенери и Уилсън се извърна настрани.

— Качвайте се на първия етаж! — извика гласът. — По двойки!

Бяха войници. Стъпките им се приближаваха. Всички носеха автомати и мощни фенери, чиито лъчи пронизваха мрака като лазери. Абсолютно безпомощен, Уилсън отстъпи в съседния коридор и притисна изнемощялото си тяло в малка ниша до една чешма. Дори да искаше, не можеше да избяга. Светлината на фенерите приближаваше. Нямаше друг избор, освен да закрие очи с длани, за да ги предпази.

Чу се писклив глас и изведнъж всички лъчи се отместиха в другата посока.

— Насам! — извика една от сестрите. — По-бързо! — Сочеше по коридора. — Той е там!

Сержантът от полицията събра хората си в полукръг около вратата на стая 22а и нареди:

— Запомнете, не бива да бъде нараняван! Никаква стрелба!

Всички лъчи се насочиха към вратата, с изключение на един, който осветяваше лицето на есетрата. Сержантът се нуждаеше от потвърждение.

— Сам ли е вътре?

— Да, сам е.

Сержантът вдигна три пръста във въздуха.

— По мой сигнал. Три… Две… Едно!

Вратата отлетя с трясък.

Уилсън се тътреше по последните стъпала до партера. Всеки мускул в тялото му протестираше. Чувстваше се все по-зле.

На стъклената врата пред него имаше червен надпис.

ВНИМАНИЕ. ВРАТАТА Е С АЛАРМА.

ИЗПОЛЗВАЙТЕ САМО ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ.

— Случаят определено е спешен — прошепна той.

Бутна вратата и някъде зазвъня звънец. Звукът бе дразнещ, но спря, след като той излезе и затвори вратата.

Нощта беше хладна и дъхът му излизаше на пара. Той се наведе и взе голям колкото юмрук камък. Внезапно в болницата започна да примигва светлина — и изведнъж цялата сграда отново светна. Яркият блясък заслепи чувствителните му очи и той нямаше друг избор, освен да прекрати омега — командата.

Запрепъва се към паркинга, където имаше поне осемдесет коли. Събра всичките си останали сили и запрати тежкия камък в прозореца на най-лъскавата, която успя да види. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, които се посипаха по седалката. Докато ровеше в жабката, в далечината завиха полицейски сирени. За свое най-огромно облекчение Уилсън намери онова, което търсеше — тъмни слънчеви очила. Портфейлът към тях беше бонус.

Дръпна се от колата, затвори вратата, клекна и трескаво започна да сваля бинтовете от ръцете, главата и врата си. Изумително, но по тялото му нямаше рани. Абсолютно никакви. Единственото доказателство за скорошната злополука беше сухата почерняла кръв, покриваща цялата му кожа.

В другия края на паркинга се появиха лъчи на фенери, приближаваха се. Уилсън се огледа — имаше и още, от всички страни! Всичко се беше случило толкова бързо, че дори не беше намерил време да се запита защо. Събра хваналите коричка бинтове и ги запрати колкото се може по-надалеч. Искаше да побегне, но светлините му препречваха всеки път за бягство.

Агентът от специалните части тихомълком пристъпваше покрай паркираните коли. Беше с черна униформа — жилетка от кевлар, дочени панталони с джобове на бедрата, шапка без периферия и ръкавици. Към цевта на автомата му беше закрепен мощен фенер. Изведнъж под подметката му изхрущя счупено стъкло.

Агентът докосна микрофона си и прошепна:

— Тук Алфа Три. Открих нещо.

За секунди около него се появиха десетки мъже от местната полиция и специалните части. Алфа Три посочи с автомата си счупения прозорец на колата и каза:

— По седалката има кръв.

Капитан Роналд Хол, водачът на елитните специални части, надникна в автомобила, после с рязък жест нареди на хората си да продължат напред. Те се подчиниха тутакси и се втурнаха в мрака. При пълномащабна операция като тази той бе командващият. Залавянето на беглеца бе негово задължение.

— Останалите веднага се върнете в болницата! — извика капитан Хол.

Навсякъде имаше полиция.

Слушалката на Хол изпращя.

— Тук Алфа Пет. Открих нещо.

Лъчите се насочиха към агента, който беше само на десетина метра настрани. Той сочеше нещо на земята с автомата си.

— Бинтове — каза агентът. Свали едната си ръкавица и ги докосна. — Още са топли.

Това означаваше, че беглецът трябва да е наблизо.

Един местен полицай небрежно се облегна на багажника на очукан бял форд. Под тежестта му капакът изщрака и се затвори!

За ужас на Уилсън механизмът се заключи точно над главата му. Не беше имал време да затвори капака както трябва. Дали го бяха открили? Остана да лежи абсолютно неподвижно в тесния багажник, като се мъчеше да не издава нито звук.

— Съсредоточете издирването към Алфа Пет — нареди капитан Хол, махна ръка от микрофона и добави ядосано: — Казах да се връщате в болницата. Това е заповед! — Не харесваше полицията на окръг Харис — бяха арогантни, некадърни и непрекъснато му се пречкаха.

Полицаят нервно посочи багажника на белия форд и погледна озадачено ключалката.

— Мисля, че трябва да…

Капитан Хол гневно го сграбчи за ризата, за да е сигурен, че ченгето го е разбрало.

— Казах, връщайте се в шибаната болница! Знам какво правя! — И го изблъска към болницата. — Това е заповед! — Изобщо не беше в настроение да му се правят на умни.

Както му беше заповядано, полицаят тръгна към сградата.

Уилсън не смееше да помръдне. Светлината на фенерите проникваше през малките дупки от ръжда в ламарината на колата. Секундите се изнизваха. Поради някаква причина полицаите явно не бяха разбрали, че е тук. Уилсън се беше свил неудобно върху някакви малки картонени кутии. Предпазливо обърна една към светлината. На етикета пишеше „Фармацевтичен морфин, 50 ампули в кутия“.

Отвън агентите на специалните части претърсваха паркинга в посока към промишления район зад болничния комплекс. Не откриха нищо. Беглецът би трябвало да е сериозно ранен, помисли си Хол. Как би могъл да се измъкне за толкова кратко време?

— Трябва да претърсим колите — обади се заместникът му лейтенант Гудман. — Трябва да е някъде тук.

Хол си погледна часовника и каза:

— По-бързо обаче. Времето ни изтича.

Полицаите бяха стратегически разположени по двойки на всеки ъгъл на основната болнична сграда с извадени оръжия. Над шейсет мъже и жени бяха изведени през двойната врата в студената нощ.

— Защо ни изкарвате навън? — попита един мъж.

— Кой ще се грижи за пациентите? — извика друг.

Бяха извели целия дежурен персонал на спешното отделение — доктори, медицински сестри, санитари и служители от администрацията.

Лейтенант Гудман се обърна към тълпата.

— Трябва да разчистим района, дами и господа. — Посочи служебния паркинг. — Искаме всеки да посочи колата си, за да бъде огледана. Това се прави за собствената ви безопасност.

Вратата на болницата се отвори отново и полицаите изтикаха навън кльощав чернокож мъж с бейзболен каскет на „Хюстън Астрос“. Джордж Ч. Уошингтън имаше плитки до раменете и златни обеци на двете уши. Беше с пурпурна тениска, сива престилка на санитар, джинси и маратонки. Най-характерната му черта беше липсващ преден зъб.

Джордж никога не беше виждал толкова полиция накуп и бързо заключи, че това е някакъв капан. Със сигурност бяха тук заради факта, че беше откраднал достатъчно морфин, за да качи на черешата половината жители на Хюстън. Трийсет и две кутии, ако трябваше да е точен. Беше ги отмъкнал завчера от склада.

— Казвам ви, че нямам кола — раздразнено викна той. — Нямам! Кой е началникът? Искам да знам кой е началникът!

Въпреки протестите му го избутаха при останалата тълпа.

— Мразя колите! — продължи той. — Замърсяват въздуха и правят какви ли не поразии. На тях се дължи озоновата дупка, човече. — Като гримасничеше яростно, той си запробива път през групата. — Да! Замърсяват! Знаете ли, има две неща, които адски ме дразнят — настроени срещу малцинствата ченгета и бълващи пушек автомобили! И двете са продукт на капиталистическото лицемерие.

Друг санитар, Джетро Никсън, сграбчи Джордж за ръката и изсумтя:

— Какви ги плещиш?

Джордж погледна несигурно тежащия сто и четирийсет кила мъж, който се извисяваше над него. Джетро беше огромен и приличаше на гигантска баскетболна топка. После Джордж насочи вниманието си към насъбралата се около тях тълпа. Всички го познаваха.

— Колата ти е ей там — рече Джетро и посочи силно ръждясалия и с изтъркани гуми „Форд Импала“ модел 1979.

— Джетро — прошепна му Джордж. — Току-що спечели наградата за дебел тъпак. Да, спечели я.

Вече нямаше друг избор, освен да замазва нещата.

— Аз нямам кола — обяви Джордж. — А „Форд Импала“! Ако някое ченге ме пита карам ли кола, отговарям: не, човече, карам форд, загрявате ли?

Когато дойдеше време да дрънка небивалици, Джордж Ч. Уошингтън беше самороден майстор. Именно затова все твърдеше, че Ч в името му било от Честен.

Лейтенант Гудман стоеше изпънат, с ръце зад гърба.

— Издирваме избягал убиец — каза той високо. Беглецът е бил във вашата болница само преди петнайсет минути…

— Страхотно — изсумтя Джордж. — Избягал убиец… направо страхотно.

— Имаме основания да смятаме, че е избягал в тази посока. — Лейтенантът посочи през паркинга към нощта. — Всички да отидат при автомобилите си. Колите ви ще бъдат претърсени. След това ще бъдете помолени да ги преместите от другата страна на сградата. Трябва да разчистим този район колкото се може по-бързо.

Тълпата бавно започна да се разпръсва. С изключение на Джордж. Той стоеше абсолютно неподвижен с надеждата, че никой няма да го забележи.

— Ето там е! — изведнъж се обади познат глас. Джетро сочеше ръждивия му бял форд.

На Джордж му идеше да го фрасне по тъпата черна тиква.

Един полицай моментално се върна.

— Къде е колата ви, сър?

Джордж се почеса по брадичката.

— Не си спомням. — Погледна в другата посока. — Май беше към спешното.

Полицаят посочи белия форд.

— Това ли е колата ви?

Джордж надяна най-обърканата си физиономия.

— А, тука била значи! Понякога се бъркам, разбираш. Нов съм в окръг Харис.

Това също беше лъжа. Джордж реши, че ще убие Джетро, когато излезе от пандиза — защото с това темпо на издънките се беше запътил точно натам.

Гледката беше тревожна. Колата му беше наобиколена от полицаи. Всичко определено приличаше на капан и Джордж нервно взе цигарата, която държеше зад ухото си, и каза тихичко:

— Трябваше да почна работа в „Севън Илевън“. Да, трябваше. — Тъкмо кретенът Джетро му бе помогнал да натовари откраднатия морфин в багажника на колата.

— Отворете я — каза един полицай от специалните части и сръчка Джордж с фенера си. — По-бързо!

Джордж с неохота затършува в джобовете си.

— Момент, момент, само да си намеря ключовете…

Опита се да се направи на объркан, но ченгето се ядоса и перна цигарата от устата му.

— Това пък защо го направихте? — изскимтя Джордж.

— Отворете колата, господине!

— Проклета кука — промърмори Джордж.

— Какво казахте?

— Казах „проклет ключ“!

Преди полицаят да успее да отговори. Джордж извади връзка ключове, поне трийсет, вързани на стара тел.

— Отворете колата!

— Казвам ви, вътре няма нищо.

Джордж обаче нямаше избор и с неохота отключи предната лява врата.

Полицаят я отвори и освети вътрешността с фенера. Точно тогава покрай тях мина капитан Хол и нареди:

— Провери багажника.

— Там няма нищо… — обади се Джордж.

— Млъквай! — озъби му се капитанът.

Полицаят натисна няколко пъти бутона за отваряне на багажника, но не се случи нищо. Той се измъкна и попита:

— Кой ключ отваря багажника?

Джордж се обърка.

— Кой ключ? — повтори ченгето.

— Ключалката е счупена от години — щастливо обясни Джордж. — Някой се опита да ме обере, нали разбирате. Ще видите, ще видите. — Изтича към задницата на колата и посочи изкормената ключалка.

Капитан Хол също я огледа — централната част на механизма липсваше.

— Искам този багажник да бъде претърсен! — извика той и стовари юмрук върху капака. — Отваряй!

— Тази кола е мечта за колекционерите! — отчаяно каза Джордж. — Моля ви, недейте… — Но лейтенант Гудман го избута настрани и пъхна щанга под ръба на капака.

Някъде отгоре се чу тихо буботене, което бързо се превърна в рев и един полицейски хеликоптер увисна на трийсет метра над болничния комплекс. След секунди лъчът на мощен прожектор се насочи надолу и вдигнатият от перките вятър заблъска тълпата. Застанал под въздушното течение, капитан Хол прецени положението — беглецът се беше измъкнал през пръстите му, а сега и командир Висблат беше тук. Нещата вървяха от лошо към по-лошо.

Лейтенант Гудман извади щангата и се обърна към капитана. Двамата бяха присъствали в залата за инструктаж тази вечер и бяха станали свидетели на изстъплението на командир Висблат с ефрейтор Бишоп. В резултат и двамата бяха доста разтревожени, което си беше в реда на нещата.

— Какво ще наредите? — попита Гудман.

Хеликоптерът се спускаше.

Капитан Хол се обърна към полицаите.

— Разкарайте останалите автомобили колкото се може по-бързо. Отцепете района. Ще докладвам на командира. — И махна на Гудман да се разкара.

Хеликоптерът вече кацаше на асфалта сред облак от прах и боклуци. Джордж го зяпаше и придържаше бейзболната си шапка. В задната част на кабината различи висок червенокос мъж, който се взираше през стъклото към него. Беше наистина внушителна гледка.

Лейтенант Гудман го избута към форда и нареди:

— Изчезвай.

— Кой е онзи? — предпазливо попита Джордж.

— Командир Висблат — отвърна лейтенантът и, кой знае защо, отговорът прозвуча като заплаха.

Двигателят на хеликоптера започна да намалява оборотите, а едрият мъж отвори вратата и излезе. За момент погледите им се срещнаха и Джордж се изпълни с дълбок ужас. Точно по този начин се беше почувствал, когато стоеше в една висока сграда и гледаше през прозореца — Джордж изпитваше невъобразим страх от високо. Напипа ключа на колата, завъртя го и двигателят оживя със стържене. Време беше да се пръждосва оттук.

Изгорели газове проникнаха в багажника и Уилсън направи всичко възможно да не се закашля. Той погледна през една от дупките отстрани и видя позната фигура — огромен мъж с червена коса. Не можеше да го сбърка. Беше видял точно този човек, когато бе пристигнал тук.

— Ама че безподобен изрод! — промърмори Джордж.

— Ченгетата стават все по-грозни… определено.

Колата набра скорост, подскочи и излезе на улицата. Джордж посегна да затвори жабката и забеляза, че парите му са изчезнали.

Някой ги беше свил!

Беше събрал над двеста долара.

— Накъде върви този свят — промърмори той отвратено. — Ченгета да крадат от беден черен несретник! Това си е чисто престъпление. За тази нощ приключвам с работата!

Запали поредната цигара, а от тонколоните загърмя „Не докосвай това“ на Ем Си Хамър.

Джордж започна да приглася, като движеше рамене в идеален такт с музиката.

— Не докосвай… Не докосвай това!

Можеше да е и по-зле, реши той. Поне този път не го бяха арестували и засега морфинът беше на сигурно място. Колкото до Джетро Никсън… ами, време беше да си намери партньор с повечко мозък, но не твърде много. Опитът му показваше, че когато партньорите са прекалено умни, често са още по-опасни.

Към следващата част или към съдържанието

Кристофър Райд Честотата на Шуман (11)

Метаданни

Данни

Честотата на Шуман

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Кристофър Райд
Честотата на Шуман (11)