Кристофър Райд
Честотата на Шуман (40)

39.

Кайро, Египет

Хотел „Риц Карлтън“

21 декември 2012

07:00

Мисия Исая — ден двайсет и седми

На другия край на Кайро Висблат седеше в хотелската си стая на втория етаж. В помещението цареше пълен хаос. По пода се търкаляха преобърнати мебели, натрошени лампи, столове и плоскоекранен телевизор.

Стиснал яростно юмруци, Висблат стана и отиде в другия край на стаята, където направи с ритник още една дупка в гипсовата стена. Убийственият му поглед се спря върху тежкия пистолет на масичката. Отново изживя мига, в който бе дръпнал спусъка.

Мъката го прониза по същия начин, по който куршумът бе пронизал гърдите на Уилсън.

„Защо прикри онази кучка? — запита се той. — Тя съсипа всичко!“

Наля си още една чаша скоч и я изгълта на един дъх.

Убийството на Уилсън Даулинг беше грешка, за която щеше да плаща до края на живота си. Висблат погледна оръжието си и прецени оставащите му възможности. Помисли си, че може би е по-добре още сега да сложи край на всичко. Точно в този момент депресията му определено бе по-силна от желанието му за живот.

Това беше единственият начин да избяга от този кошмар.

Отново си наля скоч и го изпи, за да подсили куража си. Бутилката вече беше три четвърти празна. Висблат избърса устата си с ръкав, погледна отново зареденото оръжие и посегна към него. В същия миг откъм прозореца се чу неочакван звук, който сякаш му казваше да спре.

Тропот на дъжд.

Трябваха му няколко секунди, за да разбере какво става. Излезе малко несигурно на балкона и се загледа на запад към платото Гиза. Сивите завеси на дъжда се носеха през града към него. Пулсът му се ускори. Секунди по-късно видимостта намаля до не повече от десетина метра. Потопът беше такъв, че градините и улиците около „Риц Карлтън“ изчезнаха в пороя от мътна вода.

Нима вторият портал беше задействан? Това бе единственото възможно обяснение.

Висблат си спомни медицинския доклад от Хюстън и парчетата от пъзела започнаха да застават по местата си. Нараняванията на Уилсън от катастрофата на магистрала 610 бяха окачествени като „тежки“. Дали и това не беше същото?

„Копелето ме е изиграло!“

Уилсън никога не би могъл да излезе жив от онази катастрофа. Висблат кимна замислено. Явно противникът му си имаше някакъв начин да измами смъртта. Точно така! Бартън явно бе направил нещо, научил го беше на нещо. В свитъците бе скрита повече информация, отколкото беше видял Андре. „Ситен глупак!“

В облаците проблесна светкавица и озари хотелската стая. Замаян от прекалено многото алкохол, Висблат излезе на балкона и подложи лице под отрезвяващия дъжд. С коренно променено настроение той вдигна ръце към небето, сякаш се молеше. Явно Уилсън бе все още жив.

Само за секунди Висблат стана мокър до кости, но на лицето му цъфтеше широка усмивка. Отново се беше появила причина да живее.