Кристофър Райд
Честотата на Шуман (49)

48.

Калифорния, Америка

Лечебница, етаж 3 (Отделение АЗ)

26 юни 2081

11:45

34 дни след опитното прехвърляне

Мека слънчева светлина струеше през полуотворените прозорци на болничната стая на третия етаж. Лекият ветрец носеше аромата на цветя. Уилсън отвори очи и видя, че до леглото му стои някой. Помисли, че е Бартън, но след миг по рошавата коса, ниския ръст и характерните черти разбра, че е приятелят му професор Оутър.

— С нетърпение чакам да чуя историята ти — каза Оутър и го изгледа с любопитство. — Е, как успя да се подредиш така?

— Къде съм? — попита Уилсън.

Двойникът на Айнщайн махна с ръка.

— В „Ентърпрайз Корпорейшън“, разбира се.

— Какво правиш тук? Къде е Бартън Ингърсън?

Оутър като че ли се обърка.

— Не познавам никакъв Бартън Ингърсън, но едно е сигурно — хората тук не са с всичкия си. Мислят, че съм най-близкият ти роднина. Сякаш не виждат, че изглеждам много по-добре от теб. — Седна на ръба на леглото. — Но да ти кажа, това място си има и добрите страни. Осигуриха ми първокласен транспорт — лимузина, хубава стая, огромно легло. Снощи вечерях омар термидор. — Целуна върховете на пръстите си. — Възхитително! Знаеш ли, като се замисля, тези лукави кръвопийци се опитват да ме манипулират. Искат нещо. И ако се съди по твоя вид, това нещо явно е свързано с теб.

Уилсън огледа стаята.

— Откога съм тук?

Професорът сви рамене.

— Приятел, накараха ме да дойда преди три дни. Нямам представа какво става. Надявах се ти да ми кажеш. Между другото, заключени сме. Което не е добър знак. Както и да е… къде беше последните няколко седмици? Липсваха ми тъпите ни разговори.

Макар Уилсън да бе ужасно изтощен, събитията, които го бяха довели дотук, лека-полека започнаха да се избистрят в главата му. Погледна нагоре и видя две дистанционно управлявани камери, насочени към него от тавана. Всичко се заснемаше. Уилсън осъзна, че използват професор Оутър, за да го накарат да проговори за пътуването си. Защо иначе да ги заключват?

— Искам да видя Бартън Ингърсън! — каза Уилсън високо. — Чухте ли ме? Искам да го видя незабавно!

— Кой е Бартън Ингърсън? — Оутър също погледна към камерите. — Кажи ми какво ста…

— Искам веднага да видя Бартън!

Следващият час мина мъчително бавно. Уилсън внимаваше да не говори с професор Оутър за нищо свързано с „Ентърпрайз Корпорейшън“ или с мисия Исая. Повтори: „Ще поговорим за това после, професоре“, поне сто пъти.

Раздразнението на Оутър стана неудържимо и той изрита вратата.

— Не мога да повярвам, че са ни заключили! Мръсници! Как така ще ме заключват!? Какво искат? Така де — какво искат?

Чу се изщракване и вратата се отвори.

Дейвин Чан влезе предпазливо при тях. Опитваше се да изглежда самоуверено, но лицето му беше обгорено и устните му бяха покрити с мехури. Дебелите рамки на очилата му се бяха отпечатали върху кожата. Уилсън изведнъж се сети, че именно Дейвин му беше дал дефектните контактни лещи преди прехвърлянето.

— Радвам се да ви видя — каза Уилсън и се надигна.

Отговорът беше също толкова възпитан.

— И аз се радвам да ви видя, Уилсън.

— Защо ни заключвате? — извика професор Оутър. — Що за шантава болница е това? Как така ще се отнасяте с мен като с… Не ви е срам! Какво си позволявате?!

— Професоре, спри — каза Уилсън, за да сложи край на тирадата му. Погледът му се спря върху учения от Меркуриевия екип. — Къде е Бартън? Искам да го видя незабавно.

— Тук съм, за да отговоря на всички въпроси, които може да имате.

— Които мога да имам ли? Къде е Бартън? Абсолютно наложително е да говоря с него.

— Съжалявам — каза Дейвин. — Инструкциите ми са съвсем ясни.

— Той добре ли е?

— Не е на разположение. — Дейвин предпазливо нагласи очилата си на изгорения си нос.

Уилсън се загледа в отличителните знаци на реверите на Дейвин. Черен триъгълник със звезда в центъра — знакът на лидер на Меркуриевия екип. Знакът на Бартън.

— Виждам, че са ви повишили — отбеляза Уилсън.

— Мога да отговарям единствено на въпросите, на които ми е разрешено — отвърна Дейвин.

— Откога съм тук? — попита Уилсън.

— От шест дни.

— Колко време ме нямаше?

— Пътувахте във времето двайсет и осем дни.

Точно толкова време Уилсън беше прекарал в миналото. Изчисленията на Бартън се бяха оказали абсолютно точни.

Ченето на професор Оутър увисна.

— Пътуване във времето ли?! Какви ги дрънкате?

— Къде е Бартън? — отново попита Уилсън. — Добре ли е?

— Казах ви. Не е на разположение. — Дейвин прочисти гърлото си. Личеше си, че е нервен. — Върнахте се преди шест дни. Когато се появихте в транспортната капсула, имахте огнестрелна рана в корема. Медиците ни ви вкараха в изкуствена кома, за да ви стабилизират. Първо ви поставиха в хипербарометрична камера, а после в йонизираща кабина за възстановяване на мускулния тонус. — Сякаш четеше написан текст. — Усилихме тракеноидите ви до нормалните нива. Когато се появихте в лабораторията… ами, изненадахте всички ни. Генераторът на електромагнитно поле беше изключен от захранването. Но въпреки това системите заработиха.

И млъкна.

— Това ли е всичко? — нетърпеливо попита Уилсън.

— Тук съм, за да ви съобщя, че всички знаят за мисия Исая — каза Дейвин.

— Това е повече от очевидно.

— Тредуел идват да ви видят. — Дейвин пак нагласи очилата си. — Искаха да ви подготвя с фактите. Очакват от вас отговори.

— Аз искам отговори! — изтърси Оутър. — Момчето явно не е на себе си! Пътуване във времето?! Някой би ли ми обяснил какво става? Мисля, че заслужавам да знам…

— Не сега, професоре — прекъсна го Уилсън.

— Сега ще ви прегледа медицински екип — каза Дейвин. — Тредуел искат да са сигурни, че е безопасно да се срещнат с вас.

— И затова прашат първо вас. Късметлия. — Макар че поводът за спор беше добре дошъл, Уилсън нямаше избор, освен да се подчини. — Добре, Дейвин, нека докторите да дойдат. После… ще си побъбря с Тредуел. Очаквам го с нетърпение.

Професор Оутър се наведе към него и прошепна:

— Уилсън! Ако не ми кажеш какво става, се махам.

— Ще ти кажа, професоре. Обещавам. — Уилсън разгърна пижамата и погледна корема си. Мястото на огнестрелната рана още беше розово. Намръщи се, когато си спомни ледения допир, който го бе парализирал от кръста надолу. Надяваше се никога повече да не изпита подобно нещо.

Докторите дойдоха и цели двайсет минути го преглеждаха от глава до пети с какви ли не електронни джаджи. Уилсън правеше всичко по силите си да е любезен, но търпението му се изчерпваше. Накрая грабна таблета с медицинските си данни от ръцете на доктора, погледна ги и го подхвърли на професор Оутър, за да има с какво да се занимава.

Тримата доктори се опитаха да си върнат таблета, но професорът избяга в другия край на стаята. Получи се истински скеч — трима мъже с дълги бели престилки се препъват тромаво, докато гонят лудия.

— Моля ви! — викна единият. — Трябва да ни го върнете!

— Спрете го! — извика друг.

Професор Оутър им се изплъзна ловко.

— Не виждате ли, че чета?

След три обиколки на стаята го приклещиха в ъгъла, но Оутър се престори, че ще строши таблета, ако приближат и една крачка повече.

— Върнете го! — чу се заповеднически глас.

Уилсън се обърна и видя на прага Джаспър Тредуел.

До него стоеше Г. М. И двамата бяха с черни костюми на тънко райе и с редки черни карамфили на реверите. Ясен знак, че Бартън е сериозно загазил.

Г. М. посочи с бастуна си от слонова кост.

— Имате да давате много обяснения, господин Даулинг. Къде точно бяхте през тези двайсет и осем дни?

— Къде е Бартън? — твърдо попита Уилсън.

— Вие ще отговаряте на моите въпроси — каза Г. М.

— Няма да говоря с никого, освен с Бартън.

— Бартън е мъртъв — хладно рече Г. М.

— Беше смъртно ранен преди две седмици — потвърди Джаспър.

На Уилсън му призля. Макар да бе подозирал подобен изход още от пристигането си, все пак изстина, когато го чу с ушите си. Предреченото от Висблат се бе сбъднало.

— Как е станало? — попита Уилсън.

— В лабораторията — отвърна Джаспър. — Злополука.

Думите на Висблат отекнаха в главата на Уилсън: „Активирате ли втория портал, Бартън ще умре“.

— Не е било никаква злополука — рязко рече Уилсън. — Бартън е бил убит.

Всички се вцепениха.

Г. М. се обърна към докторите.

— Всички навън. Ти също, Дейвин.

Уилсън спря професор Оутър, който също се канеше да излезе.

— Остани, професоре.

— Бих предпочел да се махна — каза Оутър и понечи да тръгне към вратата. — Щом няма да ми кажеш какво става, се прибирам вкъщи.

— Трябва ми свидетел. Изчакай тук!

— Защо мислите, че Бартън е бил убит? — попита Г. М.

— Бил е убит! — упорито отвърна Уилсън. — И вие го знаете.

Макар да реагираше енергично, в действителност се чувстваше като изгубено дете. Имаше да анализира толкова много неща, толкова различни гледни точки. Сърцето му блъскаше като бясно; обхващаше го паника. Беше изправен пред конспирация — точно както бе казал Висблат.

— Вие искате отговори, Г. М. Аз също. Но това ще отнеме време. — Уилсън имаше чувството, че главата му ще се пръсне.

— Знаете ли колко ми струва тази ваша глупост? — каза Г. М. — Набъркахте се в самото време. Присъствието ви тук го потвърждава. И в резултат Бартън умря. Замислихте ли се изобщо, че онова, което правите, е погрешно?

Лицето на Бартън се появи в съзнанието на Уилсън.

— Не — отвърна той. — Нито за миг.

През следващите две минути разговорът забуксува. Г. М. сипеше обвинения, а Уилсън се опитваше да спечели време, за да помисли.

— Защо да ви давам повече време? — попита Г. М.

— Бартън ми беше приятел.

— Познавахте се само от две седмици — изсумтя Джаспър.

Г. М. тропна с бастуна пред краката на Уилсън.

— Това няма нищо общо! Ще отговорите на въпросите ми!

— Опитахте се да саботирате мисията ми — обвинително каза Уилсън.

— Няма такова нещо! — отвърна Г. М.

— Изпратихте във времето друг пътешественик, който да ме спре!

Г. М. отстъпи половин крачка назад.

— Не съм пращал никого!

Уилсън се вгледа в очите на стареца.

— В такъв случай не разполагате с всички факти, нали, Г. М? — Тонът му беше толкова снизходителен, колкото посмя да си позволи. — Там ме чакаше един човек. Човек, изпратен от това време. Затова знам, че Бартън е бил убит. В миналото ми бе казано, че е бил убит, при това съвсем недвусмислено.

— Това е абсурдно — измърмори Джаспър.

Г. М. се обърна към Уилсън.

— Казали са ви, че е бил убит, така ли?

— Точно така. Научих го, преди да се върна тук. — Уилсън замълча за момент. — Ето как виждам нещата, Г. М. Имате два избора. — Той вдигна пръст. — Можете да ми се доверите. Така и двамата ще научим истината. — Вдигна втори пръст. — Или можем да се разправяме и няма да ви кажа нищо. — Погледът му не се откъсваше от стареца. — Трябват ми четирийсет и осем часа.

— Защо ви е нужно време?

— Замислилият убийството на Бартън е тук — отвърна Уилсън. — Ако изиграем картите си правилно, може да го разкрием.

— Няма да преговаряме — решително заяви Джаспър. После зашепна в ухото на дядо си, но старецът му махна да се раз кара.

— Готов съм да ви дам двайсет и четири часа, господин Даулинг — каза Г. М.

— Четирийсет и осем — заинати се Уилсън. — Два дни не са много време на общия фон на нещата. Важна с истината.

Последва дълго мълчание.

Накрая Г. М. се предаде.

— Държа обаче да науча всичко. Всичко — и сме партньори. Разбрахте ли ме?

Реално погледнато, Г. М. не контролираше положението. И това положение не му се харесваше, ако можеше да се съди по описанието на шефа на „Ентърпрайз Корпорейшън“, направено от Бартън.

За първи път от много време Уилсън започна да мисли ясно.

— Ще ми трябва достъп до всеки и всичко в сграда „Меркурий“. Свитъците от Мъртво море. Файловете на Бартън. Записите на системата за сигурност. — Замълча за момент. — Ще ми трябва и помощта на професор Оутър.

— Как можем изобщо да се доверяваме на Даулинг? — раздразнено викна Джаспър. — Това е глупаво.

Г. М. се обърна към внука си.

— Самият факт, че машината на времето е била свързана, доказва, че има нещо, за което не знаем. Защо иначе инфлаторът се е задействал? Господин Даулинг няма как да е бил замесен, нали? — Отново се обърна към Уилсън. — Имате ли нужда от нещо друго?

— Трябва да ида на едно място, където ще мога да мисля — рече Уилсън. — Трябва ми хеликоптер. Хеликоптер, който да ме откара до връх Уитни. Именно там би отишъл Бартън.

Г. М. се усмихна.

— Там значи? — Но след миг усмивката му изчезна. — През цялото време с вас ще има охрана. — Погледна си часовника. — За мен въпросът е личен, господин Даулинг. Искам да знам истината. — И закуцука към изхода, следван от внука си. — Ще се свържа с вас — каза на излизане.

— Пътуване във времето!? — избухна професор Оутър веднага щом двамата Тредуел излязоха. — Убийства!? Знаеш ли кои са тези двамата? Та това са шефовете на „Ентърпрайз Корпорейшън“! — Посочи вратата. — С тях не се сключват сделки! И никой не ги заплашва!

Уилсън помъкна професора към банята.

— Не можем да избягаме оттам — изстена Оутър. — Вече проверих!

— Отпусни се — каза Уилсън. — В баните няма камери.

И затвори вратата.

Професор Оутър го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Кажи ми какво става, по дяволите! Че направо ще откача!

— Първо имам един въпрос — каза Уилсън. — Ако трябва да кръстиш команда, която позволява да виждаш в тъмното, какво име би й избрал? Имам предвид церебрална команда.

— Ти да не си се побъркал?

— Моля те, професоре!

Лицето на дребния мъж се разкриви още повече от обичайното.

— Как би я кръстил? — твърдо попита Уилсън.

— Опосум! — прошепна Оутър. — Много добре знаеш!

Омега — способностите бяха нещо, което Висблат така и не можеше да разбере и не знаеше нищо за тях. Отговорът доказваше, че професор Оутър не е в заговора с втория пътешественик във времето.

— Казвал ли си на някого за способностите ми? — попита Уилсън.

Оутър направи физиономия, сякаш са му натикали насила лимон в устата.

— Разбира се, че не! Аз мразя „Ентърпрайз Корпорейшън“! Те искат да се доберат до проучванията ми, забрави ли?

През следващия половин час Уилсън му обясни всичко, доколкото можеше. Трябваше да декодират информация и Оутър беше идеалният помощник — беше умен и Уилсън знаеше, че може да му се довери.

— Каза, че имало и друг пътешественик във времето — рече Оутър. — Кой беше той?

— Точно това е въпросът, който трябва да разберем.

— Значи не знаеш?

— Не точно.

— И си сигурен, че онзи Бартън е бил убит?

— Сигурен съм.

— От чисто любопитство — как смяташ да разбереш кой го е направил?

— Като го накарам да си признае — отвърна Уилсън. — Убиецът на Бартън няма как да знае с каква информация разполагам.

— Иска ми се да имаше цигари — замислено рече Оутър. — Нали се сещаш, от онези… смъртоносните. Доставят много по-голямо удоволствие. — Замълча. — Странно, но поради някаква причина този разговор ми напомня за онази нощ, когато хвърляхме онази твоя монета на съдбата. Помниш ли?

— И още как.

— Омега — програмирането беше ли ти от полза?

— Професоре, искам да разшифроваш текста на Исая — каза Уилсън. — Това е жизненоважно. Трябва да разберем защо някой би искал да попречи на отварянето на трите портала. Това е ключът към всичко. После ще говорим за омега — програмирането. Съгласен ли си?

— На какво изумително пътешествие си бил само… — Професорът завъртя глава, сякаш се опитваше да укроти ентусиазма си. — Значи пътуването във времето наистина е възможно! Изумително. — На лицето му цъфна крива усмивка. — Знам, че казваш истината, Уилсън… защото няма начин да си в състояние да измислиш такава занимателна история.

— Можеш ли да разшифроваш текста на Исая? — сериозно попита Уилсън.

— Щом онзи Бартън може да използва гигабитовия алгоритъм за декодиране, значи и аз мога. Няма проблем.

Но професорът дълбоко се лъжеше.