Кристофър Райд
Честотата на Шуман (33)

32.

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий“, субниво А5 — лаборатория

17 май 2081

21:12

6 дни преди опитното прехвърляне

Уилсън и Бартън се върнаха в „Ентърпрайз Корпорейшън“ късно вечерта и все още облечени в планинарските си дрехи, влязоха в строго охраняваната лаборатория. Бартън изглеждаше добре — излетът на чист въздух бе направил чудо с него.

Погледът на Уилсън моментално се насочи към огромния осветен прозрачен мехур, издигнат малко над пода. Сферата бе заобиколена от три бляскави пръстена от титан, които описваха около нея сложни въртеливи движения.

— Това е сферата на имплодера — каза Бартън. — Или транспортната капсула, както предпочитам да я наричам.

Прозрачното кълбо бе заобиколено от петдесет и шест лазерни оръдия с мощност пет теравата, монтирани под най-различни ъгли и насочени към центъра.

Уилсън се изнервяше дори само при вида на устройството. Цялата лаборатория бе пълна с проводници, батерии и компютри. Навсякъде се виеха дебели кабели.

— Значи идеята е да вляза вътре, вие да стреляте с лазерите и да изчезна.

— Точно така.

Уилсън пое дълбоко дъх. Само идиот би позволил молекулите му да бъдат разградени и засилени със скорост 300000 километра в секунда.

— Може би наистина аз съм човекът за тази работа. — Мина между лазерите и докосна гладката повърхност на капсулата. Беше топла на допир. — Това нещо вибрира!

Бартън кимна.

— Транспортната капсула е изработена от чист кристал. Когато се нагрее до подходящата температура, въглеродът й започва да осцилира. Това е ключов елемент в пътуването във времето. Чрез промяна на температурата на капсулата можем да променяме честотата на енергията вътре и така да променяме точката във времето, в която да ви изпратим. — Бартън постави ръка върху един от огромните метални обръчи.

— Какво общо има трептенето на капсулата с пътуването във времето?

— Колкото по-висока е честотата, толкова по-назад във времето ще отидете. Иначе казано, колкото по-висока е температурата, толкова по-отдалечена е крайната точка.

— Да, но как? Защо?

Бартън приближи ръце, сякаш държеше топка.

— Земята е обгърната от електромагнитно поле. Пътуването във времето се осъществява чрез предаване на енергия през това поле. Транспортната капсула ни позволява да превръщаме материята в чиста енергия и да я вкараме в полето около Земята чрез това. — Той посочи ромбоидната рамка, увиснала във въздуха в отсрещния край на помещението. Десетки дебели кабели се спускаха от нея и водеха към серия проводници. — Четирите титанови пръти на онзи ромб представляват силно заредени магнитни полюси, разположени един срещу друг. Когато пуснем през тях достатъчно електричество, около двайсет петавата, противоположните сили пробиват дупка в магнитното поле на Земята. Това се нарича Z — притискане. На теория резултатът е червеева дупка. В зависимост от честотата на входната енергия се определя датата, на която енергията се пресъздава отново.

Уилсън усети как го обхваща паника. Единствено безусловната увереност и спокойствието в очите на Бартън му попречиха да не откачи напълно.

— Уникалната структура на хромозомите ви позволява да ви разградим с помощта на онези неща. — Бартън посочи мощните лазерни оръдия около транспортната капсула. — Те ще превърнат молекулите ви в чиста енергия, известна като „кварк-глуонна плазма“. След това ще бъдете всмукан в магнитното поле на Земята със съответната честота. — Той отново посочи ромба. — Онова там се нарича инфлатор.

— Сигурен ли сте, че това ще проработи? — със съмнение попита Уилсън.

— Не съм го изобретил аз, само го построих — отвърна Бартън.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе Уилсън.

Лидерът на Меркуриевия екип се усмихна.

— Сигурен съм, че всичко ще е наред.

За първи път обаче изглеждаше неуверен.

Самочувствието на Уилсън изведнъж спадна до нула.

— Не ме поднасяйте, Бартън. Това ще проработи ли, или не?

Бартън отново изглеждаше абсолютно спокоен.

— Няма нищо сигурно, Уилсън. Но ще ви кажа следното, от цялото си сърце — вярвам, че ще проработи. Вярвам, че ние постъпваме правилно. Това е съдба. Не бих го казал, ако не смятах, че е вярно.

Този път изражението му не трепна.

Уилсън се загледа в сложната машина на времето. Не можеше да я разбере напълно и затова тя го плашеше. Беше напълно естествена реакция, която трудно можеше да се преодолее.

Бартън долови страха му.

— Трябва да ви призная нещо — каза той и се изпъна. — Има и втори Ген-ЕП кандидат, със същите изграждащи генетични блокове като вашите. Той беше резервният ми план, в случай че нещата не се получат. — Потърка се по брадичката. — Искам да знаете, че вярвам, че вие сте Надзирателя.

— Въпреки това гласувам да пратим другия — сухо рече Уилсън.

Бартън поклати глава.

— Вие сте Надзирателя, Уилсън. Сигурен съм.

Страхът и любопитството се бореха в Уилсън.

— Ами ако не проработи? Имам предвид… всичко това.

Бартън се замисли за момент.

— Ще проработи. Книга Естир е написана от… — той затърси правилните думи — … от самия бог. Едва ли можете да получите по-сигурни уверения от това.

— Все пак мисля, че трябва да пратим другия.

Дебела стъклена стена със зеленикав оттенък минаваше покрай едната страна на лабораторията. Зад нея се намираше основният команден център. Меркуриевият екип беше там и Бартън изглеждаше доволен да ги види.

— Беше много дълъг ден — тихо каза той. — Така че внимавайте какво казвате.

Двамата тръгнаха по тесния коридор и завиха два пъти наляво. Бартън кимна окуражително на Уилсън, преди да отвори вратата.

Във въздуха се рееха множество триизмерни холографски изображения. Бяха се събрали всички дванайсет члена на Меркуриевия екип — някои стояха прави, други се бяха настанили на столовете. На всеки екран вървяха симулационни програми. Атмосферата бе изпълнена със съсредоточено мълчание.

Дейвин вдигна очи и на лицето му се изписа изненада.

— Върнахте се!

— Как вървят нещата? — попита Бартън.

— Почти сме готови. — Дейвин лапна една шоколадова бисквита. На масата пред него имаше полупразен пакет.

Енергична както винаги, Карин скочи от стола си и с гордост протегна електронния си лист. Кестенявата й коса бе подредена в безупречна прическа, очите й сияеха. Докато Бартън вземаше листа, ръката й докосна съвсем леко неговата и се задържа за момент. Жестът бе почти неуловим, но Уилсън забеляза, че Бартън не направи опит да се дръпне. Двамата се изгледаха. Съсредоточено и дълго… прекалено дълго. Накрая Бартън плесна с ръце и мигът отлетя.

— Фантастично! — Бартън се обърна към цялата група. — Благодаря за усилията ви. Зная, че проектът бе много труден, и оценявам жертвите, които правите. — Замълча за момент. — Имам добра новина! — Всички го слушаха напрегнато. — Избрах Уилсън Даулинг за опитното прехвърляне. Моля да включите това във всичките си уравнения. След шест дни ще го пратим на най-голямото пътешествие в историята.

Последваха кратки аплодисменти.

Андре се приближи, намръщи се и каза тихо в ухото на Бартън:

— Трябва да поговоря с вас насаме.

Дейвин изгледа момчето учудено.

— Разбира се, Андре, да излезем навън. — Бартън отвори вратата и му даде знак. — Вие също, Уилсън.

— Искам да поговорим насаме! — настоя Андре.

— Навън, ако обичате. — Той ги изведе в коридора и затвори вратата. — И така, какъв е проблемът?

— Не мога да говоря пред Уилсън — каза Андре. — Отнася се за него.

— Уилсън, отдръпнете се, ако обичате — спокойно каза Бартън.

Уилсън се отдалечи, а Бартън и Андре заговориха тихо. Отначало разговорът изглеждаше спокоен, но постепенно тонът се повиши и започнаха да се долавят напрегнати нотки. Андре явно беше развълнуван. Бартън беше скръстил ръце на гърдите си и изобщо не изглеждаше радостен. Андре посочи обвинително Уилсън.

„Хлапе, направи ми услуга — помисли си Уилсън. — Кажи на Бартън да използва другия Ген-ЕП кандидат и ще съм ти длъжник до гроб“. Реши да не ги гледа и им обърна гръб. Имаше толкова много други неща, за които да мисли. Например за пътуването във времето и дали ще боли. Когато погледна отново, бяха дошли и Дейвин и Карин.

Бартън изглеждаше възбуден.

— Съжалявам, Андре — каза той високо. — Повече няма да обсъждам това! Така трябва да стане. Уилсън, елате! — Бартън свали значката от лабораторната престилка на Андре и се обърна към Карин. — Донеси работния лист на Андре. Веднага!

Тя се поколеба за момент и изчезна.

Уилсън приближи бавно групата. Нещата в земята на Меркурий май не бяха чак толкова идилични.

Андре беше пребледнял.

— Правите грешка — тихо каза той.

— Разкарайте го оттук — нареди Бартън.

Всички мрачно загледаха как Дейвин отвежда Андре. Момчето погледна Уилсън в очите, докато се разминаваха. Изражението му бе нещастно и гневно.

— Какво става? — попита Уилсън.

Бартън изглеждаше обезсърчен.

— Май напрежението е твърде голямо за момъка.

Карин се върна и подаде на Бартън електронен лист.

Бартън внимателно прегледа страниците.

— Карин, погрижи се за Уилсън. Изпрати го до стаята му. — Обърна се и тръгна по коридора като замаян.

Уилсън се обърна към Карин.

— Какво стана?

— Андре отпада от Меркуриевия екип спокойно отвърна тя. — Хванали са го да използва системата за сигурност първа степен. Ама че глупаво момче.

Уилсън не разбираше защо Бартън не му беше казал това — та нали бяха прекарали целия ден заедно. Със сигурност би трябвало да е знаел.

— Андре беше ценен член на екипа — с известно съжаление рече Карин.

Известно време двамата стояха мълчаливо.

— Защо винаги двамата оставаме в коридора? — опита се да разведри атмосферата Уилсън. Имаше предвид първата им среща в университета.

— Май така ни е писано — отвърна Карин. — За първи път ли идвате в лабораторията?

— Да. — Той я погледна. — Явно тук молекулите ми ще бъдат разградени и засилени със скоростта на светлината. Между другото, благодаря, че ме доведохте в „Ентърпрайз Корпорейшън“. — Гласът му бе изпълнен със сарказъм. — Животът ми беше толкова отегчителен, преди да ви срещна.

Тя му се усмихна ослепително.

— Елате, ще ви представя.

Въведе го вътре и го запозна с членовете на Меркуриевия екип, с които Уилсън не се беше срещал досега. Беше образец на професионалната учтивост. Интересно, но никой в помещението не изглеждаше особено смутен от внезапното изчезване на Андре. Уилсън застана до стъклената стена и се загледа към лабораторията и прозрачната капсула, която сияеше застрашително под лъчите на прожекторите. Поради някаква причина всичко това му се струваше сбъркано.

— Нервен ли сте? — попита Карин.

Уилсън продължи да гледа кристалния мехур.

— Вие нямаше ли да сте нервна?

— Меркуриевият екип ще си свърши работата — жизнерадостно каза тя и отметна блестящата си коса. Беше самото въплъщение на самоувереността. — Мисля, че сте много храбър, за да направите това. Впечатлена съм. — Карин го изгледа от глава до пети. — Да, храбър.

— Мисля, че думата, която търсите, е глупав. — Уилсън знаеше истината за мисия Исая и пътуването назад във времето; ако Карин знаеше, със сигурност щеше да се съгласи с него.

— Не, определено храбър — повтори тя, сякаш потвърждаваше смъртната опасност, пред която той скоро щеше да се изправи.