Кристофър Райд
Честотата на Шуман (28)

27.

Канкун, Мексико

Хотел „Американа“

27 ноември 2012

16:16

Мисия Исая — ден трети

С писък на спирачки покритият с кал джип спря в много по-различна среда от тропическата джунгла и черния път, по който бе пътувал доскоро. От двете страни на безупречно чистата алея на хотел „Американа“ бяха засадени петунии и невени — цъфнали, с плътни наситени цветове, образуващи сложни шарки по просторната градина.

Портиер с бял костюм за сафари със златни копчета и корков шлем изтича да отвори вратата на шофьора. Хелена слезе и му махна да не се приближава.

— Вътре има куче. Внимавайте. Хапе — каза тя. Лицето й бе насинено, а дрехите й бяха изпокъсани и мръсни.

Портиерът погледна добермана, който го гледаше с оголени зъби през стъклото, и на лицето му се изписа ужас. Хелена му даде банкнота от двайсет долара за компенсация и каза:

— Не отваряйте вратата. След малко се връщам.

Откъм морето подухваше влажен бриз, но температурата си оставаше неприятно висока. Хелена беше избрала хотел „Американа“, защото бе отсядала два пъти тук — веднъж с баща си и неотдавна при една тайна среща с Йенсен Хемингуей. Изкачи познатите мраморни стъпала към рецепцията — всичко беше точно такова, каквото го помнеше. Почувства се добре, че е тук. Уилсън остана да спи на задната седалка на колата — раните и друсането по пътя си бяха взели своето. Хелена се надяваше да намери сигурно място за почивка, преди да го събуди.

Хотелът беше огромен и великолепен — високи бели колони, поддържащи широк островръх покрив, кристалночисти плувни басейни. Навсякъде растяха палми. Следобедното слънце осветяваше фоайето и хвърляше дълги сенки по полирания паркет. Вентилатори на тавана раздвижваха въздуха. Отнякъде долиташе тиха музика.

Хелена вървеше напред с елегантно поклащане на бедрата, като криеше факта, че много добре си дава сметка за външния си вид. Дрехите й бяха изпоцапани с кръв, която бе станала тъмнокафява, а ризата й бе вързана отпред. Всички копчета липсваха.

Зад рецепцията стояха двама мъже с еднакви хавайски ризи на зелени и жълти шарки. Хелена незабавно позна единия — Сантос Родригес, управителя на хотела. Мургавият мъж изглеждаше изискано дори в това крещящо облекло и бръснатата му глава блестеше на следобедното слънце като гостоприемен фар. Хелена винаги го бе намирала за много забавен — привлекателен, пълен с енергия и стил. Петдесетгодишният открит гей управляваше хотел „Американа“ като фино настроена машина. Никой не смееше да му противоречи и всичко се изпълняваше точно по начина, по който кажеше.

Хелена застана пред него.

— Сантос, радвам се да те видя.

Той я погледна, но не я позна веднага.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — Макар да беше мексиканец по произход, бе получил образованието си в Англия и акцентът му бе стопроцентово оксфордски.

Хелена прибра косата си зад дясното си ухо, за да разкрие повече от лицето си, и се опита да се усмихне.

— Аз съм. Хелена Каприарти.

Сантос се сащиса, когато позна характерния начин, по който оправяше косата си.

— Мадам Хелена! Какво е станало с вас, мила моя?

И моментално изхвърча иззад рецепцията. — Заповядайте, седнете. — Поведе я към фотьойлите в салона. — Какво желаете! За вас всичко! — Обърна се към помощника си на рецепцията. — Донеси на мадам чаша вода. И малко лед за синината. Бързо!

Хелена се пльосна във фотьойла.

— Сантос, трябва да ми помогнеш.

Той изглеждаше много загрижен.

— Разбира се, за вас всичко. Какво се е случило?

— Преживях два много лоши дни — въздъхна тя.

— Това е очевидно, мила. — Сантос отново извика на помощника си: — Веднага извикай доктор Уелс. — Обърна се към нея. — Ранена ли сте?

Тя замълча за момент, за да досъчини историята си.

— Бандити ни устроиха засада недалеч от Чичен Ица. Въоръжени. Извадихме невероятен късмет, че успяхме да се отървем ЖИВИ.

— Боже мой! — Сантос грабна чашата вода от сребърния поднос на келнера и й я подаде. — Ето, пийте. — Взе леда и го уви в чиста кърпичка. — Господин Йенсен с вас ли е?

Тя притисна ледения компрес до лицето си.

— Не, няма го. Но един приятел е в колата отвън. Ранен е.

Никога досега не бе виждала Сантос толкова загрижен.

— Да се обадя ли на полицията?

Хелена поклати глава.

— Сантос, седни. Положението е сложно. — Тя се огледа. Във фоайето не се виждаха други гости. — Трябва незабавно да се обадя на баща си. — Потръпна само при мисълта за това. — Мога ли да ползвам телефон?

Сантос щракна с пръсти.

— Телефон. Веднага! — Помощникът му изчезна в задната стаичка. — Ами приятелят ви? — Управителят посочи към алеята.

— След малко, Сантос. Първо ще ми трябва място, където да отседнем. — Хелена имаше само няколкостотин долара, а не искаше да използва кредитните си карти. Това беше причината да се обади на баща си.

— Ще ви дадем най-добрата вила, която имаме.

— Благодаря. И приятелят ми ще има нужда от лекаря ти. Пребиха го много лошо. — Хелена не каза нищо за огнестрелната рана. Замисли се за миг. — Сантос, колата отвън не е моя. Отмъкнахме я от бандитите, които ни нападнаха. Искам да се отървеш от нея, но без никой да разбере. Мисля, че е взета под наем. Можеш ли да го направиш?

— Сигурна ли сте, че не искате да се обадя на полицията?

На Хелена й се зави свят. В какво се беше забъркала? Кой всъщност бе Уилсън? Що за необичайна съдба се криеше зад събитията около него? Инстинктът й подсказваше да бяга от подобни ситуации — а вместо това тя се опитваше да остане.

— Да се обадя ли в полицията? — отново попита Сантос.

Хелена се върна в реалността и поклати глава.

— Не, недей.

— Мога да уредя отърваването от колата — замислено рече той.

— Ще ти се отплатя. Няма да съжаляваш.

— Не е нужно, Хелена. Просто се радвам, че сте решили да дойдете тук. Можем да изоставим колата тихичко на улицата. Далеч от хотела. Никой няма да направи връзката. Между другото, навремето бях полицай в Англия — добави той. — Цели две години.

Хелена си представи Сантос Родригес, един от най-елегантните мъже, които познаваше, със синя полицейска униформа и с шлем.

— Не знаех — каза тя.

— Да. След като напуснах университета. Но това не беше работа за мен. Много кръв и вътрешности. Но пък видях някои неща, които ме подготвиха за истинския свят.

— Неща като това сега ли?

— Именно. Но ще добавя и още нещо — полицаите изглеждат страхотно в униформа. — И й смигна.

Служителят дотича с безжичен телефон и му го подаде. Сантос на свой ред го подаде на Хелена.

— Кога ни гостувахте за последен път?

Тя набра номера.

— Преди година, ако не се лъжа. Някъде там.

— Сякаш беше вчера, скъпа.

Още след първото позвъняване й вдигнаха.

— Хелена, ти ли си?

— Преди да кажеш каквото и да било, добре съм — побърза да каже тя.

Сантос стана и се отдалечи — разбираше, че Хелена иска да остане сама.

— Не съм на себе си от притеснение, Хелена! — почти викна Лорънс. — От полицията ми казаха, че си отвлякла самолет. Кажи ми, че не е истина!

— Иска ми се да можех, татко.

— Вярно ли е?

— Моля те, татко, имам нужда от помощта ти. Нямам пари и съм в Мексико.

— В Мексико ли?!

— Дълга история.

— Идвам да те взема! Къде си?

— Не, татко. Сама се забърках в това и сама ще се оправям.

Тонът на Лорънс стана гадно снизходителен.

— И как смяташ да го направиш?

— Знам, че изглежда зле, но трябва да ми се довериш. Зная какво правя. — Хелена чудесно си даваше сметка, че баща й ще пристигне на мига, стига да може. Не можеше да рискува подобно нещо. Уилсън беше издирван и тя трябваше да разбере повече, преди да вкара още някого във всичко това. Особено пристрастен към контрола човек като баща й.

— Кажи ми къде си — настоя Лорънс. — Веднага, Хелена!

— Не ми е нужна такава помощ, татко. А само банков трансфер. Двайсет хиляди долара.

От другата страна й отговориха с мълчание.

— Трябва да го направиш. Зная какво правя — опита се да го убеди тя. — Трябва да ми повярваш. Ще ти обясня всичко, когато се видим.

— В каква беля си се забъркала?

— Не ме грози никаква опасност. Вече не.

— Хулия не е на себе си от тревога!

— Моля те, татко, просто ми прати парите и всичко ще е наред. — Тя закри микрофона с длан. — Сантос. Кажи ми номера на банковата си сметка. — Той бързо написа номера на листче, подаде й го и Хелена го продиктува на баща си. — Изпрати парите от сметка, която не може да се проследи — добави тя. Знаеше, че Лорънс лесно може да уреди подобни неща — баща й непрекъснато прехвърляше пари под масата при големи сделки.

Молбата й го разтревожи още повече.

— Хелена, моля те, нека дойда да те прибера.

— Добре съм, татко — твърдо отговори тя.

Известно време спориха дали той да не дойде в Мексико.

— Ако дойдеш да ме търсиш, ще изчезна — заяви накрая Хелена. — Наистина. Не ми е нужна подобна помощ.

— Май нямам избор — примирено въздъхна Лорънс.

— Благодаря, татко. Наистина ти благодаря.

Почернял от слънцето мъж на средна възраст и с очила приближи забързано рецепцията. Беше с къси панталони и носеше малка черна чанта. Устните на Сантос оформиха думата „доктор“ и Хелена кимна, че е разбрала.

— Съжалявам, че те разтревожих — каза на баща си. — В безопасност съм. Много скоро ще ти обясня всичко. Ще ти се обадя най-късно утре. Всичко ще е наред. Ще видиш.

— Само ми кажи истината — каза Лорънс. — Наистина ли всичко е наред?

Хелена си помисли за лежащия в джипа Уилсън и каза:

— Ще се оправя.

И прекъсна връзката.

 

 

Хюстън, Тексас

Кула Каприарти, етаж 22

27 ноември 2012

16:31

Високите затъмнени стъкла, заемащи дългата двайсет метра стена, откриваха изглед към деловия център на Хюстън. Беше слънчев следобед и в небето нямаше пито едно облаче.

Офисът на Лорънс се намираше на най-горния етаж на собствената му сграда. Той се облегна в креслото си и се загледа в банковия номер, записан върху жълтото листче. Реши, че парите не са за откуп. Не бяха достатъчно. Определено. Хелена звучеше уверено — най-малко обаждането не беше направено по принуда. Най-много го тревожеше усещането й за реалност. Дали не беше изгубила ума си?

— Стела, ела тук! — извика Лорънс.

Стройна привлекателна жена в червен костюм незабавно се появи в кабинета, сякаш очакваше да бъде извикана. Стела, личната секретарка на Лорънс, беше малко над трийсет. Гъстата й кафява коса се спускаше до раменете, чертите й бяха правилни и пропорционални. Бе коварна и с бърз ум и когато трябваше да се свърши нещо, се проявяваше като истинска вълшебница. Можеше да направи и невъзможното.

Държеше бележник и химикалка.

— Да, господине?

Лорънс й подаде жълтото листче.

— Намери името на фирмата, чиято е тази банкова сметка.

Тя погледна внимателно номера.

— Няма проблем.

— Мисля, че е в Мексико.

— За кога ви трябват резултатите?

Лорънс я погледна в очите.

— За вчера. После се свържи с Уорън Луис и му кажи, че искам след един час самолетът ми да е готов. Важно е, Стела. Свързано е с Хелена. Ще я намеря и ще я върна у дома, където й е мястото.

— Нещо друго? — делово попита тя.

— Това е всичко.

Преди Лорънс да успее да вдигне очи, Стела беше изчезнала.