Кристофър Райд
Честотата на Шуман (15)

14.

Хюстън, Тексас

Централна гара

26 ноември 2012

14:59

Мисия Исая — ден втори

Погълнат от мислите си, Уилсън едва си даваше сметка за обстановката. Беше измръзнал и уморен. Дрехите не му бяха по мярка, а съчетанието на цветовете им беше нелепо. И определено не беше машина за любов. Чувстваше се глупаво — ужасно глупаво. Това изобщо не беше бляскавата мисия, която си беше представял. Както казваше дядо му, „Нещата рядко са такива, каквито си си ги представял“.

Високите стени на железопътната гара се открояваха на фона на ясното синьо небе. Отдалеч гарата приличаше на някакъв мирен и спокоен дворец, грамаден, величествен и разкошен. Но високите стени криеха зад себе си море от човешко отчаяние, което не се поддаваше на описание и беше опасно за непредпазливия пътник.

Уилсън беше объркан. Защо полицията го беше преследвала? Защо се бяха изсипали толкова много хора? И онази абсолютно неочаквана реакция на добермана. От друга страна, Джордж Уошингтън беше доста колоритен тип. Определено необичайна находка в този странен свят. Честен, но, но един измамен начин — любопитна комбинация.

Докато наближаваше стълбите, надуши характерната миризма на човешки изпражнения.

Мрачните гранитни стени се издигаха от трите страни на правоъгълника, но онова, от което дъхът му секна, беше човешкото множество. Хората бяха стотици, скупчени в мизерното убежище на същински град от кашони. Някои се бяха увили във вестници, за да се топлят; други лежаха под мръсни одеяла. Навсякъде имаше купчини боклуци, разделяни от тесни пътеки. Навсякъде се виждаха стари колички за пазаруване, пълни с неща с неясно предназначение.

Някъде горе виеше студен вятър. Уилсън гледаше морето мърляви лица, които следяха приближаването му. Да, не го изпускаха от очи. Бъдещето, което познаваше, нямаше нищо общо с това тук. Сред кашоните имаше жени и деца. Очите им бяха празни, сякаш в тях не беше останал живот. Уилсън никога не бе виждал по-потискаща гледка. Що за свят беше това, в който на толкова много хора им е останало толкова малко? Изпълни го дълбока тъга. После настроението му се промени. Той си спомни мощта, с която разполагаше. Надяваше се, че с оправянето на честотата на Шуман този свят няма да бъде част от бъдещето.

Някъде наблизо изсвири свирка — вероятно на влак — и звукът рязко върна Уилсън в настоящето. Беше останал на място само за секунди, но вече беше наобиколен от някакви хора. Бяха го доближили в унеса му, с протегнати ръце, вкопчени в него. Воняха ужасно.

— Пари, господине — рече един. — Дайте някой долар, гладен съм.

После друг:

— Дай пари. Дай пари.

— Господине, само долар — два!

Задърпаха го. Той правеше всичко по силите си, за да запази онова, което беше в джобовете му — три еднодоларови банкноти и картата на „Америкън Експрес“, — но тълпата ставаше все по-настоятелна. Основната грижа на Уилсън беше слънчевите му очила да останат на място и в същото време да успее да се измъкне. Но колкото повече се опитваше да се махне, толкова по-голяма ставаше блъсканицата около него. Чувстваше се като парче месо, за което се борят прегладнели псета. Както и можеше да се очаква, очилата му отлетяха във въздуха. Успя да ги хване в последния момент и бързо ги нагласи пак.

Но вече бе късно.

Някакъв старец със сплъстена сива брада вече беше под магията на тракеноидната реакция.

Всичко тръгна като на забавен кадър. Очите на стареца засияха с плашеща сила, а блъсканицата стана по-ожесточена. Отнякъде се чуваше пронизителен писък, подобен на свирка. Уилсън не можеше да го свърже с нищо конкретно. Внезапно усети силен удар отстрани по главата. После още един. Обърна се да види нападателя си и нечий юмрук го улучи право в лицето. Пред очите му блеснаха звезди. Удряше го старецът със сивата брада.

Зениците на Сивобрадия се бяха свили точно като на охранителя от предишната сутрин. Уилсън получи още един удар по главата. Беше невъзможно да се защитава и в същото време да задържи очилата на мястото им. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Извади от джоба си трите банкноти и ги напъха в пазвата на нападателя си.

Сякаш по даден знак тълпата насочи жадното си внимание към парите.

Уилсън отстъпи назад, а Сивобрадия се мъчеше да го достигне, подбуждан от неудържимото желание да го нападне. Въпреки че другите просяци се бяха вкопчили в ризата му и я раздираха на парцали, Сивобрадия беше обладан от един-единствен стремеж — да се добере на всяка цена до Уилсън.

Една банкнота се изниза от ризата на Сивобрадия и бавно се понесе към земята, като се въртеше във въздуха. Другите моментално се хвърлиха към нея като футболисти, опитващи се да уловят топката.

Това беше единственият шанс за Уилсън. Той хукна през кашоните към входа на гарата, като събори поне трима души, които се изпречиха на пътя му. Метна се отчаяно през въртящата се врата, подхлъзна се и падна по корем в празния терминал.

Плъзна се по блестящия мрамор и спря.

Едва си поемаше дъх от изтощение. През мръсното стъкло зад себе си различи четирима яки добре облечени охранители, въоръжени с дълги черни палки. В устите им имаше блестящи сребърни свирки и охранителите ги надуваха яростно. Всеки скитник, който се осмелеше да доближи въртящата се врата, биваше поразен безмилостно.

Уилсън се огледа за Сивобрадия, но старецът беше изчезнал.

Неочаквано до него прозвуча глас.

— Добре ли сте?

В стъклото Уилсън видя отраженията на двама полицаи в черни униформи, застанали точно зад него, с извадени пистолети. Като правеше всичко по силите си да успокои дишането си, Уилсън внимателно нагласи слънчевите си очила и се обърна към тях. В същото време, под затъмнените стъкла, се огледа за най-близкия изход.

— Добре ли сте? — отново попита сержантът.

Уилсън се потърка по тила.

— Искаха да ме ограбят.

— През главния вход е много по-безопасно — каза сержантът и посочи в другата посока. — В бъдеще по-добре използвайте него.

Уилсън изобщо не подозираше, че в джоба на сержанта има фоторобот на издирван от полицията беглец — абсолютен двойник на Уилсън.

Отвън положението сякаш се беше нормализирало. Сивобрадият не се виждаше никакъв. Охранителите стояха на пост при вратата. Тълпата се беше разпръснала по кашоните си, вече с три долара по-богата.

Уилсън се изправи несигурно. Единият от полицаите го подкрепи и се засмя.

— Май не са харесали облеклото ви, любовна машино.

Уилсън погледна тениската си.

— Подарък ми е.

— Тук са малко чувствителни на тема мода — каза полицаят.

Сержантът прибра пистолета си и посочи устата на Уилсън.

— Тече ви кръв.

Уилсън се избърса и по дланта му остана лепкава червена следа. Той притисна устната си с ръка, за да спре кръвотечението.

— За в бъдеще използвайте главния вход — отново го посъветва сержантът.

Уилсън направи всичко по силите си да отговори спокойно.

— Абсолютно, ще… тоест повече няма да минавам оттук.

С обляно в пот лице се затътри към гишетата за билети. Дишането му отново се ускори — нервите му определено бяха опънати до скъсване.

На гишетата нямаше хора и той нетърпеливо почука по стъклото. Едра чернокожа жена се надигна от бюрото си и тръгна тежко към него. Уилсън сложи картата на „Америкън Експрес“ в подноса помежду им.

— Еднопосочен билет до Мексико Сити. — И нервно погледна към часовника на стената.

— Мексико Сити? — повтори тя и го изгледа по начин, който Уилсън изтълкува като изпълнен със съмнение. Той избърса кръвта и потта от брадичката си и я погледна с хладнокръвието на телевизионен водещ.

— Защо, не може ли?

Тя насочи вниманието си към ноктите си.

— Може, разбира се. — И затрака на клавиатурата, като много внимаваше да не натиска клавишите прекалено силно.

— Нека бъде първа класа, скъпа. — Стори му се напълно уместно да покаже малко увереност, за да маскира донякъде окаяното си положение.

— Влакът заминава в три и половина — каза тя. — Имате прекачване в Сан Антонио. — Жената летаргично взе кредитната карта. — Имате ли паспорт?

Точно тогава от високоговорителите прогърмя глас:

— Дами и господа…

Звукът накара Уилсън да се свие като дете, очакващо пердах.

— … влакът от три и петнайсет за Далас заминава от двайсет и първи коловоз. Последно повикване.

Гласът отекна в сградата и заглъхна.

Жената се наведе към стъклото.

— Имате ли паспорт?

Уилсън тревожно огледа фоайето за Сивобрадия, но не го видя никъде. За щастие нямаше и полиция.

— Да, имам паспорт.

— Мога ли да го видя, ако обичате?

Той потупа джобовете си.

— Ъ-ъ-ъ… у жена ми е. Тя ще дойде всеки момент.

— Искате ли билет и за нея?

Уилсън й пусна пресилена кървава усмивка.

— Не, Джуди, жена ми няма да пътува с мен. — Беше прочел името на табелката на жената — „Джуди, касиер“.

Жената като че ли не се впечатли от това фамилиарничене и рязко вкара кредитната карта в ръчната машина — щрак-щрак, — след което пъхна квитанцията и химикалка под стъклото.

— Двеста и десет долара.

Уилсън се подписа на съответното място и веднага върна квитанцията. Жената сравни двата подписа — изглеждаха достатъчно сходни — и посегна към телефона.

— Ще трябва да потвърдя трансакцията.

— Ноктите ви са прекрасни — отвърна Уилсън.

Комплиментът веднага я накара да се загледа в пръстите си, сякаш се опитваше да реши дали наистина е така. Ноктите бяха яркочервени, много дълги и рязко контрастираха с тъмнокафявата й кожа.

Тя го погледна.

— Наистина ли?

— Да, много са изискани.

— Порцеланови са.

В този момент Джуди си спомни къде е виждала лицето на високия бял мъж — по телевизията! Издирваха го за убийство или нещо такова! Пръстите й стиснаха кредитната карта. Тя внимателно остави телефонната слушалка и пъхна билета и картата под стъклото. Този път гласът й леко трепереше.

— Трийсет и осми перон е натам. — Усмихна се широко и посочи наляво. Ръцете й също видимо трепереха.

— Благодаря — отвърна Уилсън. — Много ми помогнахте. — Беше усетил внезапната промяна в поведението й. Потрепващите пръсти я бяха издали.

Джуди изчака клиентът беглец да се скрие зад ъгъла и веднага грабна телефона.

— Свържете ме с полицията — каза задъхано. — Спешно е.

Уилсън огледа чакалнята. Имаше неколцина добре облечени мъже и жени. Всичко изглеждаше относително спокойно. Въпреки това той се чувстваше като котка в кучешка колиба. Нещо не беше наред. Джуди най-неочаквано бе станала нервна, но защо? Уилсън отново избърса събралата се кръв от ъгълчето на устата си. Може би раната му я беше стреснала.

Ярките лъчи на следобедното слънце се лееха във фоайето през високите прозорци и изпълваха чакалнята с топла светлина. Уилсън се унесе в спомените си. Толкова много неща се бяха случили през последните няколко седмици…

 

 

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“, етаж 3

10 май 2081

17:45

13 дни преди опитното прехвърляне

Залязващото слънце хвърляше рязко очертани правоъгълници върху стената на заседателната зала. Въздухът беше изпълнен с аромата на свежи цветя. В центъра на огромното помещение имаше маса от полиран дъб, около която бяха наредени дванайсет стола с високи облегалки. Изумителна колекция от известни творби на Рембранд, Ван Гог, Пикасо и Реноар красеше белите стени.

„Тези хора имат прекалено много пари“ — помисли Уилсън. Чакаше вече повече от десет минути и колкото и да му беше приятно да се любува на картините, това по никакъв начин не разсейваше тревогите му. Помещението определено беше замислено така, че да сплашва посетителите — и това наистина действаше.

Направи още една обиколка на залата, като се опитваше да предвиди каква ли дивотия ще последва. На масата пред всеки стол имаше платинен поднос. Върху повърхността беше гравирана карта на света с отбелязани географски дължини и ширини. Името на компанията беше изписано горе, сякаш те бяха собственици на цялата планета. „Ентърпрайз Корпорейшън“. Толкова арогантни бяха.

Точно тогава голямата двойна врата се отвори и в залата влезе мъж в бял костюм. Приближи се до Уилсън, сграбчи ръката му и я стисна енергично. Добро ръкостискане.

Бартън затвори пръв.

— Значи вие сте човекът, за когото Карин ми разказваше толкова.

Уилсън не отговори.

— Аз съм Бартън Ингърсън. Много се радвам да се запознаем, господин Даулинг. Добре ли пътувахте?

Уилсън го огледа. Беше на средна възраст, сребристата му коса беше гъста и блестяща, загорялото му лице — симетрично. Имаше ясни леко дръпнати ръждивокафяви очи и обезоръжаваща усмивка. Дългото сако му прилягаше идеално. Тялото му беше стройно и съразмерно. Първото впечатление на Уилсън от Бартън бе за добър човек, но въпреки това си каза да внимава — „Ентърпрайз Корпорейшън“ можеха да са много коварни. На големите корпорации не можеше да се има доверие, както винаги твърдеше професор Оутър.

Уилсън прочете надписа върху баджа на Бартън:

Меркуриев екип

„Колко уместно“, помисли си. Меркурий беше римският бог на красноречието, ловкостта и крадците.

— Та добре ли пътувахте? — повтори Ингърсън.

— Да… тоест не! — отвърна Уилсън и отстъпи крачка назад, сякаш светът рязко се беше килнал към прозорците. — Тази сутрин бях в Сидни и си прекарвах чудесно. Това е в Тихоокеанския регион, ако случайно не знаете. А сега, както виждате, се намирам на другия край на света. И то не къде да е, а в „Ентърпрайз Корпорейшън“!

— Посочи пода с пръст. — И най-лошото е, че жената, която пратихте да ме домъкне тук, така и не ми каза каква е причината. Заплаши ме да ме лиши от стипендия! — Докосна слепоочието си с показалец. — Кажете, какво бихте си помислили вие на мое място?

— На Карин не й беше позволено да ви казва защо ви искам тук.

— Е… значи си е свършила чудесно работата.

— Разбирам, че сте смутен, господин Даулинг. Но след малко всичко ще ви стане ясно.

Уилсън сложи ръце върху облегалката на един от столовете, сякаш искаше да я използва като щит.

— Искам да ми кажете защо съм тук. Искам да знам причината. И ако обичате, наричайте ме Уилсън — добави той, имитирайки подигравателно изкуствената обаятелност на Бартън.

— Не е нужно да се безпокоите — каза Бартън. — Искам само да поговорим.

— Не сте ме докарали чак дотук, за да се запознаете с мен. В това поне съм сигурен. Кажете ми какво искате.

— Всичко с времето си — отвърна Бартън. За момент настъпи неловко мълчание. — Първо ще ви попитам нещо. Религиозен ли сте?

— Това пък какво значение има?

— Моля ви, господин Даулинг…

Уилсън се наведе напред.

— Казах ви: наричайте ме Уилсън.

— Религиозен ли сте, Уилсън?

— Защо вие не ми кажете? — Уилсън впери поглед в таблета на Бартън. Опитваше се да разбере какво общо би могла да има религията с присъствието му тук. Не успя да види смислена връзка.

Бартън седна на масата и му направи знак да направи същото.

— Вижте, Уилсън, угодете на любопитството ми. Религиозен ли сте?

— Религиозен фанатик съм — каза Уилсън и се настани в един от удобните столове. — Мисля си дали да не открия собствена църква. Струва ми се добра идея. Точно така, собствена църква. Църквата на Уилсън. Светът се нуждае от уилсънианство. — Ако се съдеше по изражението му, Бартън явно не схващаше иронията му. — Защо ми задавате такива тъпи въпроси?

Бартън остана невъзмутим.

— Доколкото разбирам, учите право в Сидни. Как върви?

— Доста добре.

Бартън не го погледна.

— Доста време пишете дисертацията си.

— Защото съм перфекционист. Обичам да напипвам нещата.

Последва дълга пауза.

— Научих, че сте любител на стари летателни апарати. От онези с перки.

— Стига, Бартън! — избухна Уилсън. — Въпреки убежденията ми бих казал, че сте доста свестен тип. Какво правя тук, по дяволите? Ясно е, че разполагате с цялата тази информация в компютъра си.

Бартън вдигна поглед от таблета си.

— Значи казвате, че не сте религиозен, така ли?

— Какво значение има това, по дяволите?

— Просто отговорете. Религиозен ли сте? Този път питам сериозно.

— Не. Не съм религиозен — призна Уилсън.

— Вярвате ли в бог?

— Дали вярвам в бог ли? Този въпрос е доста личен, не мислите ли?

Бартън си седеше с безизразна физиономия и очакваше отговора.

— Честно казано, не съм съвсем сигурен какво е бог. В религиите има твърде много противоречия, които не са по вкуса ми. Всички са на различно мнение — и не е възможно всички да са прави. Но иначе да, вярвам в бог… поне така предполагам.

— Много интересно. — Бартън отново си записа нещо на таблета.

— Няма ли да ми кажете защо е всичко това?

Единственото приемливо обяснение защо Уилсън се намира в заседателната зала на най-мощната компания в света беше омега — програмирането на професор Оутър. Несъмнено ги интересуваше именно то. А къде ли беше самият професор? Най-вероятно у дома в Сидни, качил краката на бюрото си.

— Ами… — Бартън се загледа някъде в далечината, потънал в мисли. — В тялото ви има определен тип строителен блок, известен като Ген-ЕП. Той е уникален, тъй като, за разлика от другите блокове на въглеродна основа, Ген-ЕП може да бъде разделен на по-проста молекулярна форма, а след това да бъде възстановен отново.

— И какво означава това?

— Означава, че тялото ви може да бъде разградено и след това събрано отново — обясни Бартън.

— И какво означава това? — повтори въпроса си Уилсън. Определено искаха омега — програмирането на професор Оутър. И сега се мъчеха да го подмамят да се съгласи на някакви тестове.

— На молекулярно ниво всичко е съвсем ясно — каза Бартън. — Трябва да проведем експеримент, за да видим дали е възможно да ви разглобим и после да ви сглобим отново.

Уилсън се разсмя, като в същото време се питаше защо Бартън прибягва чак до такива тъпи лъжи.

— Защо ви е да правите подобно нещо?

— Трябва да докажа, че пътуването във времето е възможно. — Бартън не трепна, дори не мигна. Владееше се напълно.

— Сериозно ли говорите?

— Абсолютно сериозно.

— Но пътуването във времето е невъзможно.

— Кой ви го каза?

— Според теорията на относителността материята не може да се движи по-бързо от светлината. Следователно онова, за което говорите, не може да се постигне. Кажете ми, защо в действителност съм тук?

— Откъде знаете за пътуването във времето и връзката му със скоростта на светлината?

Уилсън се усмихна. Професор Оутър непрекъснато възхваляваше теориите на Алберт Айнщайн — но сега определено не бе времето да споменава точно него.

— Нямам представа как съм станал толкова интелигентен — отвърна Уилсън. — Може би е нещо генетично.

— Материята може да се движи по-бързо от светлината — каза Бартън. — Забравете вече наученото и приемете, че ви казвам истината. — Замълча, колкото да разпали любопитството на Уилсън. — Звучи изумително, нали?

Бартън повтаряше езика на тялото на Уилсън и Уилсън се размърда в стола, за да види дали меркуриевият учен ще направи същото. Както очакваше, Бартън също се размърда. Затова Уилсън стана и тръгна към прозореца.

— Всичко това звучи доста нелепо — каза той. Ако Бартън Ингърсън предложеше да хвърлят жребий, май щеше да изкрещи и да скочи през прозореца.

— Ще бъдете щедро възнаграден, докато ни съдействате — каза Бартън.

Уилсън сложи ръце на гърдите си.

— Защо аз?

— Вече ви казах. Тялото ви е съставено от рядък строителен блок, който не мога да възпроизведа в момента. — През следващите десет минути Бартън обясняваше как работи пътуването във времето, запозна го с формулата за забавянето на времето и как е било доказано, че пространството може да се разтегли, така че скоростта на материята да надхвърли скоростта на светлината. — Всичко това е проста квантова физика — заключи той.

„О, да, то-о-олкова просто!“ — изкрещя с пълна сила вроденият сарказъм на Уилсън. Но ако погледнеше на нещата малко по-сериозно, трудно можеше да определи дали чутото е истина. Бартън звучеше доста убедително. И онзи Рембранд на стената — на пръв поглед оригинал — накара Уилсън да си помисли, че идеята може и да не е толкова смахната. Той посочи картината.

— Оригинална ли е?

Бартън се обърна и погледна произведението на изкуството — бебе в люлката и майка му, която проверява дали е заспало. Отгоре в мрака се рееха ангели и ги наблюдаваха.

— Абсолютно — каза Бартън. — „Светото семейство“. Рембранд я е нарисувал в Холандия през хиляда шестстотин трийсет и пета. Отскоро е в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Купихме я от Ермитажа в Санкт Петербург.

— Защо аз? — тихо прошепна Уилсън.

— Какво казахте? — попита Бартън.

— Просто си говоря сам. Позволено е, нали? — Последва дълга пауза. — Значи искате да докажете, че можете да пратите човешко същество да пътува през времето?

Бартън си посочи часовника.

— Да. И иронията в случая е, че не ми остава много време.

„Ще се хвана на хорото“ — помисли Уилсън.

— Правили ли сте го досега?

— Не. Никога не е било правено.

Уилсън закрачи напред-назад покрай прозореца. Май беше любимото морско свинче на всеки, решил да провежда мистериозни експерименти.

— Можете да поискате възнаграждение, каквото не сте и сънували — каза Бартън. — Сигурно никога вече няма да ви се наложи да работите. И определено няма да имате нужда от онази ваша стипендия.

Уилсън много добре знаеше, че всяко ценно нещо си има цена.

— За какво са ти пари, ако не си жив, за да ги харчиш?

— Ще вземем всички предпазни мерки.

— Можете ли да гарантирате безопасността ми?

Бартън пое дълбоко дъх и издиша.

— Не, не мога.

Поне беше честен. Уилсън се загледа през прозореца. Слънцето сияеше като огромна оранжева топка, спускаща се към хоризонта. Небето около него преливаше в цветове и нюанси.

— Бартън, съжалявам. Харесвам ви, без да имам ни най-малка представа защо, но няма начин да ви сътруднича. С нищо не можете да ме разубедите. Зная правата си. Искам да бъда върнат обратно.

Бартън тръгна към вратата; в поведението му се долавяше определено благородство.

— Предлагам ви сделка, Уилсън. Дайте ми двайсет минути. Или ще ви дам убедителна причина да сътрудничите, или ще можете да си тръгнете по собствена воля. Стипендията ви няма да пострада. Какво ще кажете?

Идеално предложение. След двайсет минути Уилсън щеше да пътува обратно към дома си и цялата тази шантава ситуация щеше да е зад гърба му. Нямаше начин резултатът да е друг.

— Много тежки условия поставяте, Бартън — каза Уилсън. — Но за ваш късмет съм склонен да ги приема.