Кристофър Райд
Честотата на Шуман (32)

31.

Калифорния. Америка

Връх Уитни, Сиера Невада

17 май 2081

11:12

6 дни преди опитното прехвърляне

Склонът бе покрит с гора от гигантски секвои. В сянката им цареше полумрак. Някои дървета бяха високи над петдесет метра, а стволовете им бяха с обиколка пет. Бартън каза, че били на повече от две хиляди години — най-старите и най-големите живи организми на планетата. Както винаги ученият беше превърнал излета им в поредния урок.

Лидерът на Меркуриевия екип вървеше с лекота по чакълената пътека. На всеки няколко минути спираше, подпираше се на щеката си и поглеждаше назад към Уилсън.

— Още малко — за пореден път каза Бартън. — Заслужава си, ще видите.

Бяха с планински екипи — бели комбинезони, раници, яркожълти планинарски жилетки, планинарски обувки. Макар да изглеждаше във форма, Уилсън бе плувнал в пот. Надморската височина — вече близо две хиляди и петстотин метра — започваше да се отразява на дишането му. Бартън пък изглеждаше така, сякаш са излезли на разходка в парка.

— Трябваше да ме предупредите, че ще е толкова трудно — изпухтя Уилсън. — Щях да откажа да дойда.

Бартън откачи бутилката от колана си и отпи глътка вода.

— Трябва да сте готов за неочакваното. Всичко се свежда до дисциплина и решимост да продължите напред — каза той и отново закрачи.

— Имаме само шест дни за подготовка — изстена Уилсън и огледа гората. — Не мога да повярвам, че ме домъкнахте тук.

Бартън се обърна, хвана го за ръкава и го помъкна напред.

— Още съвсем малко. — Погледна джипиеса на гърдите си. — По-малко от два километра.

— Това не ми се струва разумно използване на времето.

Бартън го пусна.

— Това е идеалното използване на времето.

Скоро излязоха от гората и тръгнаха по тясно пусто плато, което се издигаше на тераси към върха в далечината. Уилсън задиша по-леко, сякаш излизането на открито го беше освободило от затвор. Слънцето напичаше приятно гърба му.

През следващия половин час вървяха в мълчание.

Бартън пръв изкачи последния стръмен склон и стъпи на върха. От всички страни ги заобикаляха планински хребети, подобно на величествени храмове, извисили се към небето. Краката на Уилсън го боляха, докато преодоляваше последните няколко крачки, но след миг прекрасната гледка се ширна пред него и той ахна — това бе истинската природа в пълния й блясък. Мястото наистина бе великолепно. Небето беше светлосиньо, без нито едно облаче. Широки реки прорязваха долините далеч долу. Горите около тях бяха тучни и зелени. Въздухът бе мразовит. Орел кръжеше високо над тях, улавяйки топлите течения.

Усещането беше божествено.

Бартън пое дълбоко дъх.

— Този планински масив е образуван от разлома Сан Андреас, който минава точно тук, под нас, където Тихоокеанската тектонична плоча се подпъхва под Северноамериканската. — Той посочи наляво. — Тихоокеанската плоча е там и бавно се измества на север. — После посочи надясно. — Северноамериканската пък е тук и се измества на юг. В резултат се получава всичко това. — На лицето му се четеше възхищение. — Живеем в чуден свят.

Последва мълчание.

— Уилсън, доведох ви тук, за да ви кажа най-ценния урок, който съм научил в живота си — каза накрая Бартън.

Уилсън го погледна.

— Винаги оставай съсредоточен върху положителното. Това е много важно. Изключително важно. — Бартън — дори не се беше задъхал — за пръв път му говореше на „ти“. — Умът ни не е устроен да се защитава от онова, което е вътре в нас. Черногледството е най-големият ни враг. Опитай се да останеш в настоящия момент, ако можеш. — Той се загледа в далечината. — Трябва да го направиш, ако искаш да успееш.

— Нима ме доведохте чак дотук, за да ми кажете това? — изуми се Уилсън.

Реакцията му не разсея Бартън.

— Няма смисъл от подготовка за подобна мисия, ако главата ти не е на правилното място. Обучението не струва нищо, ако нагласата ти е лоша. Трябва да бъдеш позитивен през цялото време — наблегна той. — Трябва да останеш в настоящия момент.

Уилсън захленчи като разглезено дете.

— Кажете ми, че не ме накарахте да измина четирийсет километра само заради това…

— Невеж глупак! — В гласа на Бартън се долавяше гняв. — Искам да внимаваш в това, което ти казвам! Искам да разбереш колко е важно! От значение е не онова, което си прочел или което си мислиш, че е важно — а как действаш на място. Затова сме тук. Ако подхождаш към мисията по същия начин, по който и към този преход, ще се провалиш!

Уилсън беше потресен. Бартън никога досега не му беше държал такъв тон.

— Уилсън, вие рядко сте в настоящия момент. Винаги гледате към бъдещето… и имате склонност към черногледство. Ако нагласата ви остане такава, мисията ще се провали. — Стоманеният поглед на учения беше изчезнал и гласът му отново беше мек. — Мисията ви ще е трудна — във физическо, емоционално и интелектуално отношение. Ще пътешествате до друго време. Това е концепция отвъд рационалното мислене. С нищо не можем да ви подготвим за този елемент, с изключение на онова, което ви казвам сега — бъдете позитивен, съсредоточен и в настоящия момент, и ще имате шанс.

Точно в този миг нещо в душата на Уилсън се промени. Той потръпна. Беше необяснимо, сякаш бе пронизан от суровата реалност, която се настани твърдо в него. Думите на Бартън останаха жигосани в ума му. „Позитивен, съсредоточен и в настоящия момент“.

Удовлетворен, че е постигнал целта си, Бартън обгърна с жест гледката около тях.

— Искам да си мислите за това място, когато сте под напрежение и наистина го усещате. — Отново последва дълга пауза. — Престанете да се опитвате да предскажете как ще се развият нещата. Разбира се, научавайте всичко, което можете — фактите. Но оставете мислите за бъдещето. Те само ще ви се пречкат по пътя. — Гласът му бе успокояващ. — Този планински масив е в това състояние от хиляди години. Вярно, развива се, но в известен смисъл си е винаги същият. Това ми действа много утешително. И искам вие също да го запомните.

Седнаха в тревата.

— Това място ще си остане тук много след като ние си отидем от този свят — добави Бартън.

Уилсън се опита да попие всичко, което виждаше. Планински върхове. Гори. Цвета на небето. Начинът, по който реката се виеше през долината. Опита се да си представи могъществото на Тихоокеанската и Северноамериканската тектонични плочи, водещи своето сражение долу под тях. И въпреки сблъсъка на това място цареше абсолютен покой. То бе като толкова много неща в живота: във всичко има нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед — просто трябва да се вгледаш достатъчно внимателно.

— Запомнете това място — повтори Бартън. — То винаги ми е помагало.

През следващите пет минути цареше тишина. Уилсън се опитваше да разплете мислите, които се блъскаха в ума му. Каза си, че ще мисли за това място, когато е в беда.

— Ще го запомня.

В гърдите му обаче се таеше дълбок ужас, който натискаше сърцето му като тежък камък.

— Трудно ми е да бъда позитивен, щом не мога да разбера защо аз съм човекът, отиващ на тази мисия — каза Уилсън.

— Това е съдбата ви.

— Но какво означава това? Съдба?

Бартън се облегна назад на лакти.

— Ще ви разкажа една история… също свързана със свитъците от Мъртво море. Помните ли, че ви споменах за Флавий Веспасиан, римския пълководец, изпратен да покори Юдея след избиването на Дванайсети легион?

— Разбира се. Когато свитъците били скрити в пещерите около Мъртво море.

— През шейсет и осма година, ако трябва да сме точни. Римският император Нерон избрал Веспасиан да оглави офанзивата в Юдея, защото Веспасиан заспал, докато Нерон рецитирал пред публика една от поемите си. Разбирате ли, мнозина смятали, че задачата по окупирането на Юдея и унищожаването на Йерусалим е невъзможна. Водените от Йосиф евреи доказали силата и коварството си с унищожаването на Дванайсети легион и мнозина сенатори се тревожели, че Юдея ще измести Рим като господар на света. На всичкото отгоре стените на Йерусалим били високи и добре защитени.

— Значи Веспасиан бил изпратен на невъзможна мисия? — попита Уилсън.

Бартън се усмихна.

— Веспасиан бил талантлив военачалник. Той събрал Пети и Десети легион и ги повел към Юдея. Синът му Тит пък повел Петнайсети легион от Египет и римските войски се срещнали под стените на Йерусалим. Щом си дал сметка, че градът не може да бъде превзет без огромни жертви от страна на римляните и че един опит за атака може да доведе дори до поражение, Веспасиан се заел да завладее останалата Юдея, селище по селище.

— И тогава били скрити свитъците.

— Именно. Главният план на Веспасиан бил да избягва пряка атака срещу Йерусалим. Той можел да прави каквото си иска в Юдея, тъй като по-голямата част от еврейските сили били затворени зад стените на града.

Бартън отпи глътка вода и продължи:

— Накрая Веспасиан заловил водача на евреите Йосиф след обсадата на Йотапата, продължила четирийсет и седем дни, и се канел да го прати в Рим като подарък за Нерон. И точно тук става интересно. Йосиф поискал среща с Веспасиан, който се съгласил неохотно. На срещата Йосиф се обявил за „пратеник на единствения бог“ и казал на Веспасиан: „Ти ще бъдеш Цезар и император, Веспасиане, и синът ти също“. — Бартън вдигна пръст. — Имало обаче условия. Йосиф не бивало да бъде пращан на Нерон, нито нараняван.

— И какво станало?

— Веспасиан не бил сред кандидатите за трона на Цезар — рече Бартън. — За целта трябвало да е най-малкото сенатор. Въпреки това бил толкова силно развълнуван от пророчеството на Йосиф, че не изпратил пратеника на единствения бог в Рим. Държал го в плен, но на безопасно място в Юдея. Естествено, император Нерон бил бесен. Това било дръзко незачитане на властта му. Той отчаяно искал Йосиф да бъде прекаран по улиците на Рим и след това убит пред очите на всички.

Бартън отпи още една глътка вода.

— Преди годината да изтече, в Римската империя царял смут, както било предсказано. Нерон бил свален и се самоубил. Така започнал един от най-нестабилните периоди в римската история. На мястото на Нерон се възкачил Галба, който бил убит от Отон, който пък бил свален от Вителий, който накрая също се самоубил. По време на този двегодишен период на нестабилност верните войски на Веспасиан, които били заети с войната срещу евреите, през юли шейсет и девета година провъзгласили Флавий Веспасиан за император.

— Значи пророчеството се сбъднало?

— Все още не напълно. Сенатът отказал да признае Веспасиан и той бил принуден да прати верните си легиони от Мизия, Панония и Илирик да се бият за властта. Бойното поле бил самият Рим, където войските му се изправили срещу преторианската гвардия, която защитавала столицата, както и срещу легионите от Галия и Райнланд. След свирепа битка войските на Веспасиан излезли победители, като в хода на сблъсъка опожарили половината Рим. Сенатът нямал избор и бил принуден да признае Веспасиан за император. В същото време Веспасиан и южните му легиони победили евреите и изгорили Йерусалим до основи, както му било наредено.

Уилсън беше поразен.

— Така започнало управлението на Флавиевата династия — продължи Бартън. — Един от най-блестящите периоди в римската история. Римската власт в Британия била консолидирана, бил построен Колизеумът и, което е най-важното, в Рим било положено началото на Църквата. В много отношения пророчеството на Йосиф помогнало на християнството да пусне корени в съвременния свят. И благодарение на него свитъците от Мъртво море са достигнали до нас.

— А накрая какво станало с Веспасиан? — попита Уилсън.

— Доживял почти до седемдесет и умрял от естествена смърт. Синът му Тит станал император след него. За първи път императорската власт преминавала от баща на син. — Бартън се усмихна. — И като последна бележка под линия, Веспасиан приел Йосиф в собствената си фамилия и някогашният враг на Рим станал известен като Йосиф Флавий и преживял останалите си земни дни като римски гражданин.

— Еха! — възкликна Уилсън. — Не се меси в пророчество от бог, каквото и да правиш.

Бартън погледна своя Ген-ЕП в очите.

— Именно. Това е съдба.

Тежестта в гърдите на Уилсън изчезна.

Отново последва дълго мълчание.

Бартън се загледа в далечината.

— Знаете ли, идвам на това място вече повече от трийсет и пет години. Открих го, докато проучвах една река недалеч, Ейнджъл Фолс. Между другото, пъстървата е страхотна.

— Фамилията ви е норвежка, нали?

— Да.

— Те са били професионални рибари, ако не се лъжа. — Уилсън беше направил справка в Дейта-Тран.

— Навремето Ингърсън, тогава сме се водели Ингерсон, са контролирали почти целия промишлен риболов в Норвегия. — Бартън тихо се засмя. — Винаги съм казвал, че страстта ми към риболова е биологически програмирана в мен. Вие обичате ли да ловите риба?

Уилсън кимна.

— Да, но не го правя често.

— Ще ви заведа на Ейнджъл Фолс, когато се върнете.

Хубаво предложение. Приемащо, че Уилсън ще се върне.

Отново последва дълго мълчание.

— Имате ли още мъдри съвети? — попита Уилсън.

— Искам да се съсредоточите върху това, което вече ви казах.

Уилсън се възхити на пестеливия начин, по който Бартън използваше думите.

— Нещата в живота ми се подобряват. Ако не друго, поне менторите ми — с приповдигнат тон рече Уилсън. Легна на тревата и се загледа в небето. — Искате ли да чуете дефиницията да бъдеш позитивен? Ще ви хареса. Значи един тип влиза в бара, отива при най-красивата жена и й казва: „Ако познаеш какво държа, с радост ще спя с теб“. — На лицето на Уилсън беше цъфнала широка усмивка. — Естествено, жената с отвратена от подхода и отказва да играе. Нашият обаче настоява: „Хайде, поне се опитай да познаеш“. За да се отърве от него, жената казва: „Слон“. Мъжът надниква в шепите си и казва: „Почти позна. Печелиш!“ — помълча и попита: — Това ли означава да си позитивен?

Лицето на Бартън бе безизразно.

— Господ да ни е на помощ. — След кратък размисъл обаче добави: — Май е точно това. — И се усмихна.

Уилсън се разсмя.

— Виждате ли, че слушах, когато говорехте колко е важно човек да е позитивен.

— Явно да. — Бартън легна и сложи ръце зад тила си. — Знаете ли, когато за първи път разшифровах Книгата на Исая, бях убеден, че това е фалшификат. Но докато продължавах да превеждам, си дадох сметка, при това съвсем категорично, че преценката ми е погрешна. — Прокара пръсти през бялата си коса. — Декодирах нещо, за което знаех, че е неоспорима истина — че самото време ускорява хода си. Всяка година отминава все по-бързо и по-бързо.

— Защо времето ускорява хода си?

— Нека ви дам един бърз урок по физика. — Бартън седна, очевидно доволен, че ще може да изнесе още една лекция. — Земята е огромно твърдо тяло, което се върти в пространството. Около нея има атмосфера, а след нея е йоносферата. — Бартън стисна юмруци и ги протегна пред себе си. — Земята има отрицателен заряд. — Той насочи левия си палец надолу. — Космосът, както и идващата от Слънцето енергия, са положително заредени. — Вдигна палеца на другата си ръка. — Проблемът е, че атмосферата, която е между двете, е много лош проводник на електричество. — Той чукна юмруци и ги раздалечи отново. — Електричеството се движи от положителния заряд към отрицателния. В резултат на това в атмосферата ни има постоянен електрически шум. И именно тази вибрация диктува много от природните закони.

Уилсън погледна към небето.

— Нима електричеството в атмосферата може да промени скоростта на времето?

— Почти. Магнитната честота на Земята може да промени скоростта на времето. Причината атмосферата да играе такава важна роля е в това, че магнитната честота на Земята се калибрира от електрическата енергия, идваща от космоса. Направих някои проучвания и се натъкнах на честотата на Шуман.

Бартън обясни, че някакъв си немски учен на име В. О. Шуман измервал електромагнитния резонанс (или електромагнитната честота) на Земята от средата на 50-те години на миналия век.

— Сигурно сте останали разочарован — каза Уилсън.

— От какво?

— Че не сте имали възможност да я наречете „честота на Ингърсън“.

— Много смешно. — Бартън обясни, че честотата се увеличавала експоненциално през последните двайсет и пет години. — Разбирате ли, честотата на Шуман има пряка връзка със скоростта на времето. Според Книга на Исая идеалната честота за Земята е шест цяло и петдесет и три херца.

— Същата като на Медния свитък.

— Помните, което е добре. — Бартън постави длан върху земята. — Ако магнитната честота на Земята стане достатъчно висока, времето започва да се ускорява. И ние го усещаме. Всеки лен минава все по-бързо и по-бързо. Има обаче и други индикатори. При това осезаеми. Именно промяната на честотата е причина за повишаване на температурата на атмосферата. Заради нея са все по-честите земетресения, цунами, вулкани, бури и суши. По-силните светкавици. Всичко това е част от начина, по който планетата се опитва да се рекалибрира. Това е причината китовете да се самоубиват. — Бартън имаше безкраен списък симптоми. — У хората промяната на честотата води до отслабване на имунната система, помятане, хронична умора, повишени нива на агресия и насилие.

— Насилие ли?

— Точно така. Всяко живо същество, било то растение или животно, си има аура. Честотата на Шуман може да компрометира тази аура. Според мен колкото повече аурата се насища с високи честоти, толкова по-агресивен и параноичен става човек.

— Каква е била честотата на Шуман преди седемдесет и пет години? — попита Уилсън.

— Много добър въпрос. Според Книгата на Исая положението става най-лошо в началото на века. Когато се заех да проверя данните, открих, че честотата на Шуман е била далеч извън нормалните граници. Изчисленията ми показват, че тогава хората са възприемали едно денонощие така, както ние възприемаме дванайсет часа. А след това честотата на Шуман рязко се връща в нормалните си граници. Причината е, че тази реалност — Бартън посочи земята — съществува, благодарение на това че порталите са били отворени и честотата на Шуман е била възстановена.

— На коя дата става това падане на честотата?

— Мисля, че е важно да не се съсредоточаваме върху датите.

— Това ли е датата, на която трябва да отворя порталите?

— Всъщност е обратното. Датата, на която отваряте порталите, ще бъде датата на намаляването на честотата на Шуман. Разбирате ли, ние живеем в холографска вселена. Всичко съществува едновременно.

— Но вие казахте, че честотата на Шуман е била намалена преди седемдесет и няколко години. Защо тогава се тревожите толкова?

— Защото времето не е права линия, по която се счита от една точка до друга. Минало, настояще и бъдеще съществуват заедно и ние сме длъжни да изиграем своята роля в миналото. Ще ви дам пример. Ако не успеете да изпълните мисията си — да кажем, ако загинете, — на теория цялото време в тази холографска вселена моментално ще престане да съществува. По моя преценка ще се появи алтернативна вселена с напълно различна история и различно бъдеще.

Уилсън не искаше да мисли за това. Изнервяше го.

— На петнайсетгодишна възраст Айнщайн се запитал — какво ще стане, ако някой се движи със скоростта на светлината и погледне в огледало? Отговорът е — няма да види нищо, защото светлината от лицето никога няма да стигне до огледалото. По моя преценка ще се случи именно това, ако вие не успеете. Всичко ще престане да съществува.

В главата на Уилсън бушуваше буря.

— Добре, разбирам за електричеството от космоса и въздействието му върху честотата на Шуман, но защо се появява нуждата от калибриране?

Бартън се потърка по брадичката.

— Свързано е с броя на хората на планетата.

— Нима искате да кажете, че хората могат да въздействат на честотата на Шуман?

— Когато са повече от шест милиарда, да.

— И колкото повече се повишава честотата, толкова по-агресивни стават те, така ли?

— Така излиза. И колкото по-агресивни и нестабилни са хората, толкова повече се повишава честотата. Много порочен кръг.

След това Бартън обясни, че времевите портали позволяват резонансът да се промени и магнитната енергия да бъде калибрирана в определени рамки.

— И в резултат това гарантира съществуването на тази холографска вселена.

Продължиха да разговарят още два часа за мисията, за пътуването във времето и за енергийните портали. Бартън бръкна в джоба си и извади написана на ръка бележка.

— Това е откъс, който дешифрирах от Книгата на Исая. Свитъкът е бил написан през двайсет и четвърта години в Кумран. Мисля, че трябва да го прочетете.

Уилсън взе листа и го разгъна.

За чистите всичко е чисто, а за онези, що са покварени и не вярват, нищо не е чисто. Майката Земя ще попадне в спирала и времето ще изгуби съразмерност. Ще настанат дни на смут и предателство, несправедливите ще преследват уморените. Майката Земя ще отвърне с люти зими, свирепи бури и изпепеляваща жега, но това вече няма да е достатъчно.

Тогава ще бъде определен Надзирател, за да подсили обезсиленото. Той ще бъде неопетнен, не последовател, а с чисто сърце, без явна вяра. Надзирателят трябва да остане твърд пред предизвикателството, за да може с напътствията на силното учение да победи силите на противника. Както е писано, светлината ще погуби мрака.

С треперещи ръце Уилсън сгъна листчето и го върна на Бартън.

Бартън го прибра и каза:

— Просто трябва да следвате точките на мисията, „силното учение“, и всичко ще бъде наред.

 

 

Карибско море

130 морски мили южно от Сан Хуан, Пуерто Рико

2 декември 2012

15:23

Мисия Исая — ден осми

Уилсън си спомни ужаса, който изпита, когато видя за първи път декодираната версия на Книгата на Исая; от прочетеното му беше призляло. Имаше толкова много история зад онова, което правеше. Бартън бе наблегнал на значението на съдбата в пътуването му; и макар концепцията да бе трудна за приемане, Уилсън осъзнаваше, че съдбата наистина е съвсем реална — животът на Веспасиан бе свидетелство за това. Като се замислеше, тъкмо историята за възкачването му на императорския трон го бе накарала да погледне по-оптимистично на изгледите си за успех.

Внезапно тишината бе нарушена от тракане.

Уилсън скочи от мястото си и дръпна въдицата, която бе хвърлил през кърмата. Макарата се въртеше като обезумяла. Морето около „Номер двайсет и осем“ беше спокойно и лекият бриз издуваше платната от кевлар. В далечината над хоризонта надничаха острови. Уилсън дръпна отново пръчката. Кордата се обтегна и сребриста риба тон изскочи от кобалтовосиньото море, като мяташе опашка.

Само по шорти и слънчеви очила, Уилсън се беше оправил от най-лошите си рани. Хранеше се добре и бе успял да възстанови донякъде теглото, изгубено при използването на командата Славей. Времето беше горещо и дните му преминаваха в риболов и излежаване на слънце, докато тялото му се възстановяваше, а попътните ветрове носеха платноходката на изток.

Рибата яростно се съпротивляваше и Уилсън напрегна всички сили, за да я придърпа. Опънатата корда едва не го повлече в морето. Уилсън вече много добре разбираше защо Бартън обича риболова. След сериозна борба успя да довлече рибата до кърмата и я качи на борда. Извади нож, както вече бе правил неведнъж, заби го в главата й и я уби моментално. В резервоарите на „Номер двайсет и осем“ имаше предостатъчно прясна вода, но храната в камбуза беше почти привършила. Риболовът беше абсолютно необходим.

Уилсън огледа хоризонта. Не се виждаха други кораби и той отново погледна навигационния компютър. След излизането от Мексиканския залив бе минал южно от Куба и сега се намираше недалеч от Малките Антили — верига коралови острови, свързващи Бахамите и Южна Америка.

Това беше последната суша, която щеше да види, докато не стигне до брега на Мароко. След като се увери, че поддържа курс към Африка, Уилсън положи глава на възглавницата и се загледа към грота, който тихо плющеше на мачтата. Топлината на слънцето действаше като лековит балсам на тялото и душата му.

Запита се дали Хелена го гледа точно в този момент. Когато я видя да прелита край лодката, това го изпълни с кураж. И някак го успокои. Чудеше се дали телепатичната й връзка с него зависи от разстоянието — но беше невъзможно да се каже.

Яхтата едва се движеше.

Мислите на Уилсън се насочиха към командир Висблат. През последните няколко дни беше развил безброй теории за него, повечето абсолютно смахнати, но парчетата от пъзела така и не заставаха по местата си. Засега. Едно обаче беше сигурно — Висблат знаеше защо Уилсън е тук и накъде се е запътил. Несъмнено щеше да го чака там.

Наистина ли някой беше бърникал втория портал? Нямаше начин да го разбере със сигурност. Засега планът бе прост — да прекоси Атлантическия океан, да влезе през Гибралтар в Средиземно море и после да продължи през делтата на Нил на юг към Кайро.