Кристофър Райд
Честотата на Шуман (5)

4.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“, сграда „Меркурий“, етаж 2

9 май 2081

16:52

14 дни преди опитното прехвърляне

Във въздуха беше увиснала триизмерна холограма на човешка ДНК. Сложното изображение се състоеше от хиляди разноцветни сфери — червени, сини, жълти и зелени, свързани с мънички бели пръчици. Двойките образуваха завита тъкан от информация, която казваше на Бартън, че е изправен пред сериозен проблем.

„Трябва да има и друг начин“ — помисли си той.

Бартън Ингърсън седеше под холограмата, облечен в неоново бяла лабораторна престилка. Изработена от пресован египетски памук, прилягащата към тялото дреха бе ъгловата и модерна, с висока яка във военен стил. Всички от екипа носеха такива престилки. На реверите на Бартън имаше по един малък черен квадрат с бяла звезда в центъра, която го отличаваше като лидер. Той затрака трескаво на клавиатурата и промени холограмата, след което се зае да прехвърля цифровите документи на бюрото си в опит да намери някакъв смисъл в главоблъсканицата, пред която се намираше.

Бартън беше малко над петдесет и вече повече от четирийсет години работеше в „Ентърпрайз Корпорейшън“, най-голямата компания на света. Като дете чудо бе включен във фирмената програма за обучение, когато беше само на осем. Някои от привлечените бяха дори шестгодишни; но Бартън беше един от малкото успехи на програмата. Някои казваха, че неопитният ум не е в състояние да се справи с твърде много познание; други твърдяха, че всичко се дължи на очакването за високи постижения. Така или иначе, степента на неуспех винаги беше висока. Впоследствие първоначалната програма бе променена и в нея се приемаха деца на дванайсет или повече години.

Бартън обясняваше до голяма степен професионалното си дълголетие със страстта си към риболова. Открай време твърдеше, че риболовът отпуска нервите му и му позволява да се съсредоточи върху важното. Тъкмо затова обикаляше най-затънтените кътчета на света в търсене на кристал почисти потоци и любимите си риби бойци — великолепните пъстърви.

Подобно на доста мислещи хора, Бартън бе слаб. Беше и привлекателен, с бистри лешникови очи. Всеки, който го познаваше, би се съгласил с това. И би добавил, че е спокоен, изключително спокоен човек. Това бе задължително за професията му, тъй като Бартън беше водач на прочутата група учени, известна като Меркуриев екип. Твърдеше се, че през годините техните открития са преобразили света, но за милиардите хора, чийто живот бе променен към по-добро, те бяха анонимна група. Бартън беше учен номер едно на „Ентърпрайз Корпорейшън“, натоварен да решава изключително сложни и необичайни проблеми. Позицията му беше влиятелна и престижна. Но успехът винаги си има цена и той носеше белезите на всеотдайността си в бялата си коса и дълбоките бръчки по загорялото си лице.

Вдигна очи от бюрото и се огледа. Едната стена на огромния му кабинет бе изцяло стъклена и откриваше гледка към зелени гори, които се простираха до хоризонта. В другия край на помещението имаше шест сини канапета, подредени в широк кръг — зоната за дискусии на Бартън. Отдясно имаше шестоъгълна заседателна маса с дванайсет стола, по един за всеки член на Меркуриевия екип. Покрай стените имаше растения в саксии. Подът беше от полиран черен гранит. В кабинета винаги цареше тишина, нарушавана само от тихия шепот на вълните, галещи някакъв тропически плаж. Фоновият шум му помагаше да мисли.

Бартън отново се съсредоточи и погледна разноцветната ДНК спирала. Трябваше да има отговор. Отново размести цифровите листа на бюрото си с надеждата, че скоро ще има напредък.

Стъклената врата на кабинета се отвори безшумно и влязоха двама елегантни мъже, облечени в еднакви костюми на тънко райе. По-възрастният, с бастун от слонова кост, беше Годфри Мартин Тредуел, председател на борда на директорите и главен акционер на „Ентърпрайз Корпорейшън“. За всички, освен за жена си Годфри Мартин беше известен като Г. М. Някои го наричаха Год^[1], но никога в негово присъствие, тъй като се бояха, че може да не оцени иронията. Говореше се, че е толкова почитан, че само появата му всяваше паника в младшия персонал. Доста над стоте, той заемаше поста си от незапомнени времена и всички тези години бяха благодатни за компанията. Именно Г. М. беше замислил изкупуването или ликвидирането на почти всички конкуренти на „Ентърпрайз Корпорейшън“ — „хищническото придобиване“ беше негов специалитет. В резултат Г. М. сега бе един от най-богатите хора на света — бизнесмен, недосегаем за чуждо влияние или корупция.

Старецът беше бунтар, превърнал се в държавник — и точно така беше превърнал „Ентърпрайз Корпорейшън“ в това, което представляваше тя днес. Имаше всичко — отлична логика, изключителни инстинкти, безупречни политически умения. Навремето беше променял правилата така, както му изнасяше, но онзи период, както и нуждата от правила, вече беше отминал. Единственото, което не беше в негова полза и не се поддаваше на контрола му, беше напредналата му възраст. И всички пари на света, които му позволяваха ежедневно преливане на кръв, за да подобри качеството си на живот, не можеха да спрат остаряването му. Той бе наистина успешен лидер, но в залеза на дългата си кариера.

Г. М. и Бартън се познаваха вече повече от четири десетилетия. Бартън харесваше президента. Винаги го беше харесвал. Двамата бяха приятели, доколкото беше възможно да си приятел с един от най-могъщите хора на света.

Човекът зад Г. М. беше внукът му Джаспър Тредуел, президент и наследник на трона на „Ентърпрайз Корпорейшън“. Макар че разликата във възрастта на двамата бе повече от петдесет години, приликата им бе поразителна; на слабо осветление човек лесно можеше да ги сбърка. Джаспър беше най-големият син на най-голямата дъщеря на Г. М. Бе с няколко сантиметра по-висок от дядо си и имаше същото характерно за Тредуел издължено тяло. Чертите му и особено носът бяха остри, веждите — черни и буйни. Кафявата му коса, подстригана късо като косата на дядо му, беше малко по-гъста на темето.

Въпреки приликата двамата бяха напълно различни като темперамент. Джаспър не беше „народен човек“ и имаше навика да прибягва до заплахи, за да получи онова, което иска. Бартън често си мислеше, че ежедневната работа с Г. М. е принудила Джаспър да потърси някакво преимущество, калното и нежелателно да е то. Казваха, че на света няма по-тъмно място от сянката на Г. М., и в резултат на това Джаспър използваше без никакво колебание значителната си власт; ако амбициите му се осуетяваха, това го изкарваше от кожата му. Можеше да се каже, че отношенията между Бартън и втория човек в „Ентърпрайз Корпорейшън“ бяха, меко казано, ледени.

Джаспър обаче също имаше своите силни страни и Бартън бе сред първите, готови да признаят това. Беше дисциплиниран като армейски офицер, имаше много добър усет за печалба и показваше предпазливост там, където дядо му подхождаше нехайно. Двамата в много отношения бяха добър екип. Добрият и лошият. Оптимистът и песимистът. Филантропът и ревизорът. Двамата Тредуел, старият господар и властното му протеже, представляваха съюз от световна класа във всяко отношение.

Когато най-сетне осъзна, че двамата Тредуел стоят в кабинета му, Бартън побърза да изключи лазерното изображение. Звукът на плискащите се вълни също изчезна.

— Не предполагах, че ще те видя днес, Г. М. — каза Бартън. — На какво дължа тази неочаквана визита?

Стана и като добър домакин поведе двамата си гости към столовете за посетители. Г. М. го побутна с бастуна си и мина покрай него.

— Тук съм във връзка с проекта ти — каза той, докато заобикаляше бюрото и се настаняваше в стола на Бартън.

Бартън не се изненада. Г. М. налагаше авторитета си върху всичко. Истинската му тревога бе Джаспър, който внимателно разглеждаше пръснатите по бюрото поверителни документи.

Г. М. взе един дигитален маркер и го задържа между крехките си пръсти. Както винаги, заговори направо, с гладък като коприна глас и перфектна дикция.

— Джаспър смята, че е време да прекратим проект осемдесет и едно нула седем. Жалко, но се налага.

Бартън запази спокойствие.

— Мисля, че е прав — продължи Г. М. — Да. Смятам, че трябва да насочим усилията на Меркуриевия екип към решаването на проблемите, с които се сблъскахме при Плутониева централа двайсет и седем. — Погледна маркера. — Трябва ни повече електричество. Централата е претоварена. И проклет да съм, ако ми се наложи да я строя наново. Това ще е проект осемдесет и едно нула осем.

— Не можеш ли да пратиш някой друг? — с фалшива усмивка попита Бартън.

— Трябват ми най-добрите.

— Има други екипи, които са по-подходящи от моя за решаване на енергийни проблеми. Пък и в момента работя върху някои неща.

— Проект осемдесет и едно нула седем ме безпокои — искрено рече Г. М.

Още от самото начало Бартън беше готов за подобно развитие на нещата. Беше само въпрос на време Тредуел да реагират по такъв начин.

— Защо ти е да спираш проекта, когато знаеш, че по важност той няма равен на себе си?

Г. М. се облегна назад.

— Концепцията за пътуване във времето — продължи Бартън — е… ами, нещо, което изисква повече изследвания. Знаеш го. Помисли какво можем да научим, ако…

Г. М. вдигна тънката си ръка и Бартън незабавно затвори уста.

Двамата впериха погледи един в друг.

— Твърде опасен е — каза Г. М.

Погледът на Бартън не трепна.

— Неслучайно фигурира в свитъците от Мъртво море.

Пръстите на стареца се свиха около маркера.

— Две години.

— Важните проучвания отнемат време.

— Похарчи милиарди.

Бартън завъртя очи.

— Не може да става дума за пари, така че защо е тази внезапна промяна на мнението?

Последва мълчание.

— Създаваш механизъм за пътуване във времето, Бартън — най-сетне отвърна Г. М. — Лично според мен това излага мен на опасност. И съответно излага на опасност и „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Бартън се усмихна.

— Никога не си бил от страхливите.

Старецът се престори на обиден.

— Значи ме смяташ за глупак, така ли?

— Никога не бих го и помислил.

Джаспър също се включи в разговора. Тонът му беше директен.

— Има причина „Ентърпрайз Корпорейшън“ да е най-голямата компания на планетата — каза той. — Това е така, защото винаги държим под контрол недостатъците. Този експеримент е рискован.

— Съгласен съм с Джаспър — добави Г. М. — Той няма да донесе на „Ентърпрайз Корпорейшън“ нищо, освен колосално излагане на риск.

— Аз съм просто учен — смирено рече Бартън. — Вие с Джаспър се занимавате с рисковете. И знам, че вече сте го направили.

Старецът се усмихна; беше очаквал по-енергична съпротива.

Бартън се потърка по брадичката.

— И си прав да се тревожиш, Г. М. Аз също се тревожа. Но един ден поради някаква причина ще ти потрябва машина на времето. Появата й в свитъците от Мъртво море има някаква цел. Божествена цел, предполагам. — Той сви рамене. — И аз просто я строя за теб.

През следващите десетина минути дискусията ту се оживяваше, ту замираше. Всеки път, когато Г. М. се опитваше да притисне Бартън, ученият умело се изплъзваше. И през цялото време постепенно ставаше все по-настоятелен.

— Най-доброто време да посадиш дърво е преди двайсет години — рече Бартън. — Следващото най-добро време е сега. Няма смисъл да отлагаме опита. Това просто означава, че по-късно ще трябва пак да се върнем към него.

Г. М. беше впечатлен от самообладанието на Бартън. Избягването на спор с председателя, когато той търсеше такъв, беше доста трудно постижение.

— Съдбата е на наша страна — уверено каза Бартън. — Бихме могли да построим сто машини на времето и според мен това не би променило нищо. Цялото време съществува като едно. Не е като конец… който може да бъде нарязан. Времето е многоизмерна топка, която се влияе колкото от миналото, толкова и от бъдещето.

— Знаеш, че мразя философските разговори — отвърна Г. М.

Бартън прокара ръце през гъстата си бяла коса.

— Всичко, свързано с този проект, опира до философия.

— Именно затова мразя всички разговори на тази тема. Проектът е същински езотеричен боклук! Кажи ми колко пари мога да изкарам от него. Това е нещото, което ме интересува.

Бартън отново стана изключително сериозен.

— Целта ни не е да правим пари, Г. М. Виж… на една крачка съм от първото опитно прехвърляне. На една крачка. А ти вече имаш инвестиция в проекта, която не може да се поставя под въпрос. Не говоря за пари.

— И що за инвестиция е това?

„Не прекалявай — каза си Бартън. — Тредуел ще усетят, че си отчаян“.

— Ще знаеш, че това е станало възможно благодарение на теб.

— Боже мой! — възкликна Г. М. и го изгледа изненадано.

Бартън вдигна пръст.

— Говоря сериозно! Заедно ние ще сме решили една от най-големите загадки пред човечеството. Представи си само. Недвусмислено ще докажем, че теорията на относителността на Айнщайн е погрешна. Че й липсва едно измерение. Ще сме доказали, че пътуването във времето е възможно.

— И по-добри търговци от теб са се опитвали да заиграват с егото ми — невъзмутимо заяви Г. М. — Тромавият ти опит би трябвало да ме обиди.

Бартън сплете пръсти. Даде си сметка, че е прекалил.

— Престани с тези игри, Г. М. — каза той в опит да смени тактиката. — От две години се занимавам с това. Трябва да ми позволиш да го довърша. Стигнах много далеч. — Загледа се обидено през прозореца. — Прекалено далеч.

Мълчанието се проточи.

Накрая Джаспър се наведе и зашепна в ухото на Г. М. Двамата явно обсъдиха възможностите и кимнаха в знак на съгласие.

— Добре, ще ти дадем две седмици — каза старецът.

Бартън плувна в студена пот.

— Две седмици не са достатъчни.

Г. М. поклати глава.

— Или две седмици, или нищо. Сам каза, че си на една крачка от решението. Така че избирай.

Сърцето на Бартън туптеше така, сякаш беше изкачил десет етажа на бегом, без да спира. Краката му омекнаха, прималя му. Имаше толкова много тайни и толкова голям натиск. Знаеше, че ако се съгласи с условия, които са просто невъзможни, последствията ще са огромни.

— Щом се тревожите за рисковете, тогава защо ме карате да бързам? — попита той. — Доста неразумно решение.

— Искаме да се приключи с това — отвърна Г. М. И хладно повтори: — Избирай.

Двамата Тредуел като че ли бяха достигнали пълно съгласие относно начина си на действие.

Бартън си зададе въпроса възможно ли е само за четиринайсет дни да стартира мисия Исая. Опита се да обмисли възможно най-много фактори за краткото време, с което разполагаше. Накрая не му остана друго, освен да действа по интуиция.

— Щом искате това… печелите — каза той. На практика Г. М. можеше да прекрати проекта веднага, а Бартън не искаше да рискува подобно нещо. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-голяма бе вероятността за това.

— Без никакви изключения — натъртено рече Джаспър, сякаш това не беше очевидно.

Бартън запази външно спокойствие.

— Ще проведа опита с прехвърлянето, ще документирам резултатите и ще прекратя проекта. — Осъзна, че това си има и положителните страни. Пришпорването на нещата поне му позволяваше по-лесно да нарушава правилата.

— Радвам се, че си готов да съдействаш — каза Г. М.

— Но ми трябва пълен контрол върху проекта — настоя Бартън. — Ако ми гарантирате това, ще приключа навреме.

Г. М. като че ли се озадачи от думите му.

— Ще имаш същия контрол като всеки друг път, което на практика е същото. — Старецът бавно стана, като се подпираше на бастуна си. — И когато времето ти изтече — каза и посочи Бартън с маркера, — ще дръпнем шалтера, независимо дали си приключил, или не.

А после на лицето на стареца се появи усмивка, от която то се покри с дълбоки бръчки. Г. М. сложи дигиталния маркер в ръката на учения.

— Вярвам ти, приятелю. Гледай да приключиш проекта в срок. А сега, на работа. — Вдигна пръст. — Две седмици, не забравяй.

И излезе, следван от Джаспър.

В просторния кабинет се възцари тишина.

Бартън остана да стои неподвижен. Разполагаше само с четиринайсет дни. Щяха да са нужни огромни усилия да завърши мисия Исая в такъв срок. Всъщност щеше да е чудо, ако успее. Но пък той беше прочут като чудотворец. И преимуществото беше ясно — скоро с всички тайни и лъжи щеше да бъде свършено.

Включи интеркома на ревера си и заговори в малкия микрофон:

— Карин, събери веднага Меркуриевия екип. Прекрати почивката им. — Махна пръста си и се замисли. После отново натисна бутона. — Свържи се с Андре Стайнбек и извикай и него. Ще го включа в екипа. Обади се на майка му. Вдигни голям шум. Тя ще трябва да подпише разни документи, та всичко да е официално.

— Няма проблем — отвърна ясен женски глас. — Между другото… какво искаха Тредуел?

Карин никога не пропускаше трик и Бартън изобщо не очакваше друго от нея.