Кристофър Райд
Честотата на Шуман (43)

42.

Някъде над Южна Франция

Частният самолет на Каприарти

21 декември 2012

12:45

Мисия Исая — ден двайсет и седми

Ярката слънчева светлина се лееше през кръглите прозорци на самолета на Каприарти. Мощните двигатели „Ролс-Ройс“ мъркаха в унисон. Уилсън въртеше разсеяно своята монета на съдбата между пръстите си и си мислеше за различните причинно-следствени сценарии. Тази монета бе с него през целия му живот. Точно тази монета се намираше в чекмеджето на бюрото му в бъдещето, а ето че сега бе тук и пътуването й тепърва започваше.

Уилсън и Хелена бяха единствените в салона; тя седеше срещу него и се взираше в лицето му. Когато самолетът зави наляво, слънчевите лъчи бавно се преместиха по стената. Уилсън беше с чисти дрехи — черни панталони и бяла пилотска риза. Обръснат, изглеждаше добре, макар и унесен. За разлика от него, Хелена беше напрегната. Любенето им в ладията на фараона беше извадило на повърхността необичайно силни чувства.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— За тази монета — отвърна Уилсън, но не му се искаше да се впуска в подробности за мястото на монетата в бъдещето. Усмихна се бегло на Хелена, за да скрие обхваналия го смут. Любенето с нея бе най-чувственото и прекрасно нещо, което бе изпитвал. Страшно много му се искаше да я прегърне отново, но знаеше, че това не е разумно. Връзката им нямаше бъдеще.

— Ти си най-големият късметлия, когото съм срещала — каза тя.

Уилсън поглади с пръст вдлъбнатината върху монетата. Правилната дума бе предопределен, но му се струваше арогантно от негова страна да я поправя.

— Права си, наистина съм късметлия.

— Един сантиметър встрани и щеше да си мъртъв.

Следващите няколко минути изтекоха в мълчание.

— Уилсън, съжалявам за случилото се с Висблат.

— Моля те, Хелена, не започвай отново.

Тя си представи лицето на гиганта.

— Държах го на мушка. Беше точно на прицела ми.

— Казах ти, нямаш никаква вина. — На Уилсън започна да му писва от тази тема. — Направи всичко по силите си. Стига вече.

— Имам чувството, че съм те предала.

Той прибра египетската монета в джоба на ризата си.

— Не си ме предала, ясно?

Бяха говорили по този въпрос повече от три часа. И макар че беше смутена от отчуждеността на Уилсън, Хелена се опитваше да остане позитивна.

— Висблат е прекарал доста време тук — каза тя. — Работеше в управлението в Хюстън от пет години… най-малко толкова.

Вече бяха обсъдили слуховете, че командир Висблат е издирван за убийство и че е изчезнал след стрелба в полицейското хранилище преди три седмици.

За Уилсън нямаше спор, че Висблат е пътешественик във времето и Ген-ЕП — подсилените му тракеноиди го доказваха. Но оставаше въпросът кой всъщност е той? Възможно ли бе да е вторият кандидат, за когото бе споменал Бартън? Странно, но в гласа му имаше нещо натрапчиво познато, което караше Уилсън да се съмнява точно в тази теория; просто не можеше да се сети каква точно е приликата, но имаше чувството, че познава този човек. Това го накара да се запита какво ли ще бъде, когато той самият се върне у дома, в бъдещето. Как ли щяха да го посрещнат? Как пътуването във времето щеше да се отрази на живота му? Думите на Бартън отново отекнаха в главата му: „Бъдете съсредоточен, позитивен и в настоящия момент“.

Накрая мълчанието на Уилсън разпали гнева на Хелена.

— Трябва да поговорим за случилото се. Държиш се така, сякаш изобщо не се познаваме!

От близостта на тялото й, от спомена за проникването в нея му се завиваше свят.

— Няма какво да обсъждаме — каза той.

Тя го погледна в очите.

— Не можеш да отречеш случилото се!

— Нищо не отричам. Ти си онази, която прави драма от станалото. Просто имам куп неща на главата.

— Ти си невъзможен! — Хелена се загледа през прозореца към пухкавите бели облаци под тях. — Специалните ти способности не ти дават правото да се държиш като пълен кретен!

Изнизаха се няколко минути.

Накрая Уилсън се опита да завърже разговор.

— С какво се занимава баща ти?

Тя пое дълбоко дъх и се примири с уклончивостта му.

— С разработка на недвижими имоти.

— Много хубав самолет има.

— Обещах на баща си да стоя далеч от теб: — Хелена се чувстваше отвратително. — Трябваше да го послушам.

Уилсън много добре си даваше сметка какво й причинява и сърцето му се късаше, че постъпва по такъв начин. Но го правеше за нейно добро. Вгледа се в сините й очи. Никога нямаше да забрави този цвят. Главата му изведнъж се изпълни с въпроси. Защо тази прекрасна жена бе така готова да рискува всичко, за да е до него? Реши, че това явно е нейната съдба.

— А ти с какво се занимаваш? — попита тя, след като не получи отговор на коментара си.

— Студент съм.

— Сериозно?! — Беше очаквала да е някакъв шпионин, правителствен анализатор или нещо подобно. — И какво учиш?

— Право.

— Юристите управляват този свят — каза тя, без изобщо да се впечатли. — Не създават нищо, освен конфликти и купища изписана хартия. Трябва да има по-добър начин. Надявах се да ми кажеш, че не съществуват в бъдещето.

— Издръжливи сме като хлебарки.

— Кажи ми честно — смени темата тя. — Как се справяш със стреса от онова, което трябва да направиш? Отварянето на порталите и тъй нататък. Пътуването във времето.

Потръпваше само при мисълта, че може да бъде разложена на елементарни частици.

— Старая се да не се замислям твърде много върху последствията — отвърна той.

— Значи от теб ще излезе идеален юрист.

Коментарът й го развесели.

— Това наистина беше смешно. — Уилсън я харесваше. Наистина я харесваше.

Хелена се замисли за силата на стихията, която се бе разразила над платото Гиза. Сутринта бяха чули по радиото, че това била най-ужасната буря, връхлитала някога района — огромни наводнения, хиляди мълнии, много смъртни случаи.

— Откъде можеш да си сигурен, че честотата на Шуман вече не е поправена? — попита тя.

— Ако имахме кибер връзка, можехме да проверим — небрежно отвърна той.

— Какво е кибер връзка, по дяволите?

— Компютър.

Хелена скочи, отвори дъбовия панел над бюрото и се видя плосък екран и клавиатура.

— Явно днес е щастливият ти ден.

Тя седна зад клавиатурата и без подкана написа в търсачката „Честота на Шуман“. Първият резултат бе уебсайтът на Центъра по сеизмология на Северна Калифорния.

— Точно това — каза Уилсън и щракна върху връзката.

Появиха се две графики с червени назъбени линии, които вървяха нагоре към дясната страна на екрана:

Резонанс на земната йоносфера

• Паркфийлд, Калифорния

• Арайвъл Хайтс, Антарктика

Беше виждал тези графики. От лявата страна беше отбелязана честотата в херцове, а отдолу — датите. За всеки изминал ден се добавяха мънички точки, отбелязващи честотата на Шуман. Пред тях бяха данните за десет години — хиляди точки. И тенденцията беше съвсем очевидна — всичко вървеше на цикли, които постоянно пълзяха нагоре. Уилсън погледна скалата на графиката и сърцето му се сви.

— Каква каза, че трябвало да е честотата? — попита Хелена.

— Около шест и половина херца — унило отвърна Уилсън. — В един идеален свят.

Пръстът на Хелена се плъзна по средните стойности. За последните седем години показанията се бяха увеличили драстично. Сега бяха над осем херца, като понякога пиковете достигаха до над тринайсет.

Уилсън се взираше в екрана — резултатите бяха по-високи, отколкото можеше да си представи. Това обясняваше защо този свят е така жесток и нестабилен в сравнение с онзи, който познаваше.

— Тук защо честотата е по-лоша? — Хелена посочи графиката за Паркфийлд, Калифорния.

— Повече хора, повече страх — просто отвърна Уилсън. — Именно това предизвиква честотата на Шуман. Винаги е било така.

— Ако успееш в Стоунхендж, какво ще последва?

— Магнитният поток ще бъде обърнат през енергийните портали. Честотата на Шуман ще се придвижи от тук… до тук. — Той прокара пръст надолу до 6,5 херца.

— Явно нещата в бъдещето са различни — замислено каза тя. — Всички загадки на живота… предполагам, че вече са разгадани.

— Изобщо не е така — отвърна Уилсън и се опита да се усмихне. — Колкото повече научаваш, толкова по-ясно си даваш сметка, че не знаеш нищо.

Резултатите на екрана би трябвало да го пришпорят напред, но вместо това го изпълниха с опасения. Уилсън знаеше, че с поправянето на честотата на Шуман ще бъде запратен обратно в собственото си време и че никога повече няма да види Хелена.