Кристофър Райд
Честотата на Шуман (14)

13.

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал“, етаж 16

26 ноември 2012

13:26

Мисия Исая — ден втори

Вече е ясно, реши Хелена — лекарствата бяха абсолютно безполезни. Предишната вечер бе взела две по настояване на Хулия. Не само че не бяха спрели халюцинациите й, ами й бяха докарали и мигрена. Беше бясна. Това продължаваше вече два месеца. Два месеца!

Крачеше пред стъклената стена с безжичен телефон, долепен до ухото. Държеше го вече повече от двайсет минути, непрекъснато я прехвърляха от един отдел в друг. Накрая откри детектив Олсън, човека на баща й, който се оказа повече от сговорчив.

— Много съм ви благодарна за отзивчивостта, детектив — каза тя сладко. — Както казах, става въпрос за незначителен инцидент. Искам да получа подробностите за застрахователната ми компания, ако е възможно.

Беше измислила всичко, за да се добере до нужната й информация.

— Разбира се, нямам нищо против да изчакам. — Хелена прехвърли слушалката от едното си ухо на другото. — Хайде — промърмори. Погледна отново часовника си и видя, че доктор Бенетсуд ще пристигне всеки момент.

Образите в съзнанието й бяха смътни, но Хелена определено помнеше, че е видяла бял форд — стар модел. Кой знае защо, табелката с номера на колата (DRO-735) беше едно от малкото неща, които бе успяла да види ясно. Лекарството беше размътило спомените й и тя се боеше, че едно тяхно насилване може да изкриви някои факти. Разбираше обаче донякъде от коли и предполагаше, че колата най-вероятно е „Форд Импала“, модел от края на 70-те.

Ако се съдеше по преживяното от Хелена през нощта, мъжът от виденията й по някакъв начин беше оцелял при катастрофата. Това беше единственото обяснение. Той бе жив, по всяка вероятност ранен, а тя все още бе свързана с него.

Минутите изтичаха.

Хелена прехапа устна и се заслуша в музиката. Монотонната мелодия правеше чакането още по-мъчително. После детективът отново се появи на линия.

— Да, слушам — каза тя. — Записвам. — Внимателно повтори информацията. — Регистрирана на Джордж Уошингтън, Ричи Роуд двайсет и три, Бордърсвил.

Регистрационният номер пасваше точно на колата, която беше видяла.

— Сигурен ли сте, че информацията е вярна? — попита тя, сякаш се съмняваше в силата на съвпадението. — Много ви благодаря за помощта. Ще кажа на баща ми, обещавам. — Понечи да затвори, но детектив Олсън настояваше да помага още. — Не, детектив, не е нужно да пращате никого. Сигурна съм, че застрахователната ми компания ще се погрижи. Нали ви казах, просто огънахме малко броните.

Той искаше да изпрати до Бордърсвил патрул, който да провери ситуацията. Оказваше се, че регистрацията на г-н Уошингтън беше изтекла преди няколко години и че дължал хиляди долари неплатени глоби за неправилно паркиране.

— Детектив — твърдо каза Хелена. — Не е нужно да правите нищо повече, благодаря. Това не е проблем на полицията.

Той обаче не приемаше „не“ за отговор.

— Не ми пука дали баща ми би искал да помогнете! — Гневът я обземаше все повече с всяка секунда. — Не правете нищо, разбирате ли? Направихте достатъчно. Благодаря! — И затвори. — Мътните да го вземат! — Опитът й показваше, че когато ти трябва ченге, никога не можеш да го намериш. А тук случаят беше точно обратният.

Загледа се през прозореца към града. Ако полицията отидеше в Бордърсвил, нещата със сигурност щяха да станат по-сложни. В същия момент на вратата се позвъни. Хелена изруга.

Хулия въведе доктор Бенетсуд и той бавно тръгна към всекидневната. Беше оплешивяващ, на около четирийсет и пет, с широк гръден кош и къси крака. Носеше черна кожена лекарска чанта. На пръв поглед изглеждаше неприлично богат, със златен „Ролекс“ и пръстен с брилянт, който беше поне три карата. Костюмът му бе маслиненозелен, с вратовръзка в същия цвят. Много представителен. Не беше костюм за човек, който не иска да привлича вниманието. Ако го попиташ, с гордост ще ти отговори: „Армани“.

Добре известен сред висшата класа на Хюстън, доктор Бенетсуд беше смятан за психиатър, който е в състояние да постигне резултати. Имаше предани пациенти и напоследък бизнесът му вървеше все по-добре и по-добре. Психичните заболявалия бележеха бум, а това означаваше, че за него нещата вървят от добре към чудесно.

Хелена не реагира на пристигането му — тя стоеше до прозореца и се чудеше дали да остане, или да се махне. Даде си сметка, че трябва да е предпазлива — от преценката на доктор Бенетсуд зависеше дали ще се разходи до клиниката в Конроу, или ще има повече време да разбере какво всъщност става.

Докторът седна на канапето и сложи крак върху крак. Нямаше да каже нищо, само щеше да наблюдава и да чака тя да заговори първа. Техниките му вече й бяха познати.

Хелена се усмихна изискано.

— Как сте, докторе?

— Здравей, Хелена. Много добре. По-важното е ти как си? — И й направи знак да седне.

Хелена реши да му върви по свирката — така беше по-лесно. Така че каза позитивно:

— Предвид обстоятелствата, много добре.

— Хм-м-м. — Последва дълго мълчание. — Добре, да почнем. Числата от едно до десет. Кое избираш?

— Десет — тутакси отвърна Хелена.

— Защо десет?

— Защото обичам нещата да са перфектни.

— Но защо точно десет?

— Защо не?

Пак последва мълчание. После той попита:

— Как се чувстваш?

— По-силна.

— По-силна ли?

— Да.

Той леко повдигна вежда, сякаш предизвикваше способността й да казва истината.

— Изглеждаш ми уморена. Май виждам сенки около очите ти.

Хелена мразеше да й говорят така. Подобни коментари карат човек да се чувства уморен. Докторът би трябвало да го знае!

— Да. Може би съм малко уморена — отвърна тя и почти си прехапа езика.

Той я посочи със златната си писалка „Мон Блан“.

— Как спиш?

— Не много добре.

— Вземаш ли си лекарството?

— Абсолютно.

— Сънуваш ли?

— Да, докторе, сънувам. Лекарството всъщност не действа кой знае колко добре.

— Наистина ли? — Той като че ли се изненада и си записа нещо в бележника.

Хелена вече се чувстваше отчаяна. Трябваше да провери нещата в Бордърсвил — а трябваше да изтърпи цял час разговори с този човек.

— Колко таблетки взимаш и кога? — попита доктор Бенетсуд.

— Снощи взех две.

Той се намръщи.

— Би трябвало да ти подействат.

Сеансът продължи повече от двайсет минути и Хелена положи всички усилия да бъде позитивна. Но колкото повече й говореше той и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече й се искаше да се махне.

— Баща ти ми каза, че вчера си имала някакви видения, докато си била будна. — Доктор Бенетсуд завъртя диамантения пръстен. — Защо не ми разкажеш за тях?

Хелена беше убедена, че той просто ще заключи, че виденията й са резултат от преживяната травма.

— Не искаш ли да говориш за това?

— Съжалявам, докторе. Може ли да се срещнем отново утре?

— Кажи ми как се чувстваш? Може би ще успея да ти помогна.

Последното, което искаше да признава, беше, че има психична връзка с човек, когото никога не е срещала — когото отначало бе смятала за мъртъв, но който явно беше оживял.

— Съжалявам, докторе, но не зная какво да ви кажа.

— Опитай, Хелена. Може да се окаже от полза.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Ужасно съм уморена. Моля ви, нека отложим срещата за утре. — И стана с надеждата да сложи край на сеанса.

Той като че ли прояви съчувствие.

— Мисля, че трябва да продължим. Излизам за две седмици в отпуска. След това няма да съм на работа поне още месец. Трябва да използваме възможността да поговорим. Ще е много по-добре. — Скръсти ръце и се приготви за дълга беседа. — Мисля, че е време отново да се върнем към майка ти.

Хелена завъртя очи — не успя да се сдържи.

— Трябва да поговорим за това, Хелена. Време е да се изправиш срещу случилото се.

Хелена се извърна. Искаше доктор Бенетсуд да се разкара, за да може да иде в Бордърсвил и да открие онзи Джордж Уошингтън. Престори се, че се прозява.

— Докторе, зная колко е важно. Наистина. Но просто в момента не ми е до този разговор. Моля да ме извините.

И тръгна към спалнята си.

— Преди да се разделим… — Той бръкна в чантата си, извади оранжево пластмасово шишенце с хапчета и го сложи на масичката. — Тези са малко по-силни от предишните. Със сигурност ще ти помогнат да заспиш. — Обясни и подробно какви са и как точно действат. — След като ги вземеш, не бива да шофираш или да плуваш поне четирийсет и осем часа. Пише и че не бива да управляваш тежки машини. — Ухили й се, сякаш това беше много смешно. — Е, предполагам, че шансовете за такова нещо не са особено големи, нали?

Хелена му благодари учтиво, твърдо решена изобщо да не използва тези таблетки.

Докторът погледна скъпия си часовник.

— Ще изчакам тук, ако може. Баща ти скоро ще дойде. Обещах му да му кажа набързо какво е състоянието ти.

Самата мисъл двамата да обсъждат бъдещето й я изпълваше с гняв, но тя успя да отвърне сърдечно:

— О, добре.

Погледна шишенцето успокоителни и времето изведнъж сякаш запълзя. „Трябва да си върна контрола над собствения си живот“ — помисли си, сякаш това бе някакво огромно откровение. Взе с неохота хапчетата от масата. Баща й със сигурност нямаше да й позволи да излезе — а единственият изход от апартамента беше през всекидневната. Трябваше да побърза, тъй като Лорънс обикновено подраняваше.

— Ще говоря с Хулия и ще определим час за утре — каза д-р Бенетсуд. — Някакъв конкретен час?

— Най-добре ще е следобед — каза тя.

— И не се безпокойте — добави той. — Утре ще открием защо не можете да спите.

Хелена излезе от стаята, хвърли шишенцето с хапчетата на леглото и облече черно яке. Отключи шкафа за оръжие, избра си пистолет, завъртя го умело на показалеца си и го прибра в кобура, пришит към подплатата на якето.

Време беше да открие каква е истината.

Пое дълбоко дъх и се върна в дневната. Появата й като че ли стресна доктора.

— Нали беше уморена?

— Излизам само за малко. Да подишам чист въздух.

И преди той да успее да отговори, излезе и се качи в асансьора.

Мерцедесът изхвърча от паркинга и се понесе с рев по бетонната магистрала. Натиснала здраво газта, Хелена въведе адреса в джипиеса, свали прозорците и си сложи слънчевите очила.

„Ще разбера какво става“.

През последните два дни виденията й бяха станали много по-ясни. Преди, когато спеше, съзнанието й бе изпълнено със странни символи и постоянен грохот, подобно на гръмотевична буря в далечината. Проклетият шум едва не я бе подлудил — и после изчезна като по чудо. През последните два дни всичко се бе променило и тя бе сигурна, че наистина вижда през очите на друг, с характерната червена мъгла около всичко. Със сигурност беше някаква психична връзка. Макар да не можеше да проумее защо, сега поне всичко й се струваше някак осезаемо, макар че това не го правеше по-малко шантаво. Ако можеше да открие човека от виденията си, със сигурност щеше да разбере още. И най-важното, щеше да потвърди, че не полудява.

Зави, мина през един тунел и отново изхвърча на ярката слънчева светлина. Дали човекът от виденията й беше по някакъв начин важен за нея? Замисли се върху това и реши, че не изпитва някакви особени чувства. Единствената емоция, за която можеше да е сигурна, бе собственото й съмнение в реалността на всичко. Възможно ли бе човекът да е онзи Джордж Уошингтън? Възможно ли бе той да е причината животът й да се разпада и тя да търпи всички терапии и лекарства, за да изкара тези дълги и мъчителни нощи? Само от мисълта за това й призляваше.

Вятърът продължаваше да нахлува през прозорците, а по радиото зазвуча любимо парче. Хелена запя на глас и се опита да се отпусне, но не успя. Беше ядосана. Да, ядосана. Искаше да разбере защо й се случва всичко това. Трябваше ли да обвинява някого? Да, трябваше. Трябваше да разбере кой е врагът. Каприарти знаеха как да се разправят с враговете си.

Пое дълбоко дъх и осъзна, че е глупаво да прави прибързани заключения. Имаше известен шанс ставащото с нея наистина да е посттравматичен стрес, както твърдеше доктор Бенетсуд. Първо трябваше да докаже дали мъжът от виденията й наистина съществува.

Летеше с пълна скорост по пустата магистрала. Бордърсвил се намираше на север от международното летище и желанието да научи повече я накара да изпита докрай възможностите на мерцедеса. Излетя от изхода от магистралата, наби спирачки и гумите запищяха.

— Ричи Роуд — тихо каза Хелена.

В тази част имаше само една къща — номер двайсет и три, точно както беше казал детектив Олсън. Високи бурени и храсти скриваха къщата. Едва успя да различи очертанията на зелена каравана в дъното. Хелена слезе от колата и се огледа. Не се виждаха нито автомобили, нито хора. Тя стисна пистолета, свали предпазителя и тръгна по алеята.

Надвисналите дървета хвърляха тъмни сенки. Отстрани имаше две изписани на ръка табели:

Внимание! Зли кучета!

Стреля се без предупреждение!

Тя стисна пистолета още по-здраво. Внезапно пътнически самолет прелетя с рев над дърветата, съвсем ниско. Ревът беше оглушителен и Хелена се вцепени.

После самолетът отмина и тя отиде до вратата и почука.

— Ей? Има ли някой?

Държеше пистолета долепен до бедрото си. С изключение на шепнещия във високата трева ветрец занемареният имот тънеше в тишина.

Хелена се надигна на пръсти и се опита да погледне през мръсния прозорец, но щорите бяха спуснати. Отвори мрежестата врата и завъртя очуканата дръжка. Беше заключено.

Огледа имота за нещо, което би могло да събуди спомените й. Нищо не й изглеждаше познато. Абсолютно нищо. Отчаянието й започна да расте като тумор. Може би бе взела едно хапче повече от разумното и умът й беше блокирал. Тръгна през двора, погледът й скачаше от едно нещо на друго.

„Какво правя тук? Може би полудявам“.

Спря при бетонния резервоар за вода. Слънцето напичаше. Мисълта, че след толкова много очаквания ще остане с празни ръце, я вбесяваше. Друг пътнически самолет мина в небето и тя се загледа след него почти без да чува рева на двигателите. Внезапно я осени спомен — беше виждала същия образ и преди! Тръгна през двора. Първите парчета от пъзела започваха да си застават на мястото.

Стигна до бетонната външна баня и надникна вътре. Подът беше мокър. Кръгла кофа за боклук привлече вниманието й. Тя вдигна капака с дръжката на пистолета и видя смачкани черни дрехи. Воняха отвратително.

— Какво е това? — Опитваше се да си спомни нещо. Клекна и надникна в една тясна цепнатина в основата на стената. Вътре беше напъхано нещо. Това беше моментът, в който щеше да установи със сигурност, че не е луда. Измъкна с нокти шофьорската карта от скривалището в стената и прочете името:

Джак Болтън

Точно името, което очакваше да открие.

Това означаваше, че всичко, което беше видяла, е истинско. Картата беше доказателство. Хелена я прибра в джоба на якето си. Даваше си сметка, че именно тази находка може да се окаже нещото, което да я спаси от влизането в лудницата. Искаше й се да се разсмее тържествуващо, но вместо това отново се загледа в напъханите в кофата дрехи. Мъжът от виденията й — може би Джак Болтън? — беше оцелял при катастрофата на магистрала 610 и тези дрехи го доказваха. Как бе възможно това? И още по-важно — къде беше той сега? Ако предишните събития можеха да се смятат за някакъв критерий, виденията й скоро щяха да отговорят на въпроса й — особено ако престанеше да взема хапчетата.

Тръгна към мерцедеса си. Усмихваше се. Над главата й прелетя още един самолет.

А после заглъхващият рев на двигателите се смени с ръмжене. От храстите изскочиха два добермана. Хелена вдигна пистолета, но тъкмо преди да натисне спусъка чу глас.

— Стой!

Двете кучета се заковаха на място и Хелена махна пръст от спусъка. От храстите излезе кльощав чернокож с плитки, държеше двуцевка. Вдигна и двата ударника, сякаш за да покаже, че той е господарят тук.

— Коя си ти?

Все така насочила пистолета към кучетата, Хелена хвърли бърз поглед към мъжа и към пушката в ръцете му — беше в лошо състояние и цевите бяха покрити с ръжда.

— Какво търсиш тук?

— Виждала съм ви — тихо каза Хелена и вдигна слънчевите очила на челото си, за да го разгледа по-добре.

Двата добермана спряха да ръмжат, отидоха при господаря си и се излегнаха в краката му.

— О, не пак! — изстена Джордж.

— Вие сте Джордж Уошингтън, нали?

— Махай се от имота ми! — В гласа му обаче прозвуча изненада.

Чак сега Хелена видя белия форд, паркиран на улицата зад нейната кола. Беше точно онзи от виденията й.

— Един човек е бил в багажника на колата ви, господин Уошингтън. Вие сте го пуснали да се измие. Ето там. — И посочи душкабината зад себе си.

— Махай се от имота ми! — изрева той.

— Не и преди да ми кажете онова, което искам да знам.

— Не ме карай да те застрелям!

— На ваше място не бих стреляла — спокойно каза тя. — Отдалече си личи, че е най-вероятно да ви отнесе лицето, ако дръпнете спусъка.

Джордж зяпна ужасено оръжието си.

— Какво й е?

Хелена свали пистолета.

— Нямам никакви лоши намерения, господин Уошингтън. Просто ми кажете какво стана с мъжа в багажника на колата ви.

— Какъв мъж?

— Наложи ви се да отворите багажника с щанга.

— Щанга ли? Не знам нищо за никакви щанги.

— В багажника има кутии с морфин, нали? — Всичко това се завръщаше в паметта й точно в момента.

— Следила си ме! — изрева той.

Щом най-сетне установи със сигурност, че всичко от виденията й е истина, Хелена се почувства някак странно изтощена.

— Казвам се Хелена Каприарти — каза тя. — И ви уверявам, че всичко това ме обърква не по-малко от вас.

Кучетата мълчаливо се мотаеха в краката на Джордж и се наслаждаваха на слънчевата топлина. В отчаянието си той се обърна към тях.

— Втори път за днес! Какво ви става? Ще ви сменя, да знаете. Точно така! Ще си взема истински кучета, които да пазят и мен, и дома ми! До гуша ми дойде от вас!

Животните наклониха глави настрани, сякаш се опитваха да проумеят какви ги говори.

— Къде е мъжът, който беше с вас днес? — попита Хелена.

— Ти ми кажи.

— Джак Болтън ли се казва?

Джордж се намръщи объркано.

— Какви ги говориш? Единственият Джак Болтън, когото познавам, работи в радиологията.

Значи шофьорската карта беше открадната; Хелена имаше смътно видение за нещо подобно. Затова значи беше напъхана в цепнатината в душа!

— Работите в болницата, нали? — полита тя.

— Не можеш да го докажеш.

— Точно оттам е морфинът.

— Казах — не можеш да го докажеш!

— Не ми пука за морфина, можете да сте сигурен. Само ми кажете къде е отишъл мъжът. Покритият с кръв. Затова съм тук. Къде е той?

— Нищо няма да ти кажа.

А после внезапно я зяпна.

— Я чакай малко! Ти си жената на оня червенокосия, нали? Точно така! Ти си извратената кучка!

Думите му бяха абсолютно безсмислени.

Той я посочи.

— Ти си, нали? — Въображението му започна да рисува засукани образи с Хелена, гола върху кухненска маса и тъй нататък. — Ти си онази, за която ми разказа Уилсън.

— Уилсън — така ли се казва?

— Не си играй с мен! Знаеш, че се казва така!

— Къде е той? — отново попита тя.

Джордж си погледна часовника.

— Закъсняла си, слава богу! Уилсън не е тук, малката!

— Джордж размаха пръст. — Той ми каза всичко за теб — кучката, дето изляла цялата кръв по гъза му. Виждал съм и мъжа ти! Голям грозник, да знаеш.

Хелена вдигна пистолета.

— Кажете ми къде е Уилсън.

— Дръж! — изкрещя Джордж. — Дръж!

Хелена се приготви за атаката на кучетата…

Но не последва нищо.

Двете животни явно бяха на нокти. Но вниманието им беше насочено навсякъде другаде, освен към Хелена и пистолета, който тя бе насочила право към господаря им.

— Дръжте, тъпи помияри такива!

Странно, но кучетата не реагираха.

Хелена се възползва от мига, хвърли се напред, изтръгна пушката от ръцете на Джордж и я хвърли на земята.

— Започвате наистина да ме ядосвате, господин Уошингтън. — Тя насочи дулото право в челото му. — Ще ми кажете всичко, което искам да знам. Ясно ли се изразих? Искам отговори, при това веднага!

Джордж с неохота вдигна ръце и промърмори:

— Уилсън беше прав. Ти наистина си адски гадна кучка.