Кристофър Райд
Честотата на Шуман (44)

43.

Летище „Гетуик“, Англия

Частният самолет на Каприарти

21 декември 2012

13:52

Мисия Исая — ден двайсет и седми

„Бомбардиър Глобъл Експрес“ се спусна през облачната покривка към летище „Гетуик“ край Лондон. Валеше проливен дъжд и температурата беше само няколко градуса над нулата.

Самолетът се насочи към писта 08R.

Колесниците докоснаха гладката мокра настилка, двигателите превключиха с рев на заден и машината забави ход, зави по пътеката към група частни хангари и спря на обичайното си място. Двигателите утихнаха.

Стълбата се спусна и Уилсън подаде глава навън.

Капитан Луис затвори куфарчето си и подаде паспорта си на Хелена.

— Мога да изгубя работата си заради това.

— Няма да я изгубиш.

Той посочи Уилсън.

— Ще я изгубя, ако баща ти разбере.

— Поемам цялата отговорност — заяви Хелена. — Баща ми е моя грижа. Ще чакаш тук, докато не се свържа с теб. Ясно ли е?

— Но, Хелена…

— Казах да чакаш тук! — Хелена се обърна към Уилсън. — Хайде, да вървим. — Посочи над блестящата настилка към хангара. — На компанията на баща ми е. Държи самолета си тук, когато идва в Англия. Вътре има коли.

Уилсън си закопча якето.

— Защо не отлетим направо за Стоунхендж?

— Не можем да получим разрешително за полет, без да привлечем твърде много внимание. — Хелена изобщо не изглеждаше щастлива. — Направим ли го, митническите власти ще поискат да претърсят самолета. На борда сме трима. — Тя вдигна паспортите. — Със само два паспорта. Пък и така или иначе ще ни трябва кола. — Погледна го сериозно. — Аз отговарям за транспорта и казвам, че това е най-лесният начин.

Хелена и Уилсън изтичаха по пистата и се скриха от дъжда при входа на хангара. Тя пъхна ключа в леденостудения катинар и отвори вратата. Ярката светлина на лампите изпълни просторното помещение. Въздухът вътре бе леден и неподвижен. В отсрещния край имаше три коли, паркирани една до друга покрай стената.

Стъпките им отекваха в празния хангар. Спряха при автомобилите — червено „Ферари“, сребриста лимузина „Мерцедес — Бенц“ и черно „Порше Турбо“. Личеше им, че са бързи.

— Точно това ни трябва — каза Хелена и отвори шофьорската врата на поршето.

— Хелена — каза Уилсън и я спря, преди да се е качила. — Бях пълен идиот, откакто… така де, сещаш се. Извинявай. Цялата история помежду ни ме изненада. Ти ме изненада. — Той сведе смутено глава. — Хайде да се споразумеем. Аз ще бъда отново себе си и двамата заедно да приключим с това. — Подаде й ръка над покрива на колата.

Хелена я изгледа с отвращение. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух.

— Съгласна. Да приключваме.

Уилсън повдигна очилата си и я погледна в очите.

— Не се безпокой, Хелена, аз също го усетих. — Беше сигурен, че тя много добре разбира какво има предвид. — И ми се къса сърцето при мисълта, че никога вече няма да те докосна. Но за нас няма бъдеще. Не може да има.

Тя задържа погледа му ужасно дълго. Лицето й бе напълно безизразно.

— Идваш ли, или не? — попита накрая и изчезна в купето. Двигателят внезапно изрева. Уилсън отвори вратата и скочи на мястото до нея.

— И ти постъпи глупаво като мен.

— Знам — отсече тя. — А сега си сложи колана.

Стоманените врати на хангара се плъзнаха настрани и дъждът нахлу през разширяващия се отвор. Поршето излезе в пороя. Минаха под носа на самолета и набраха скорост към терминала.

Капитан Луис гледаше от кабината отдалечаващата се черна спортна кола.

Поршето спря на двеста метра от изхода на летището, като ръмжеше заплашително. На пропускателния пункт имаше кабина за охраната с две бариери от двете й страни, за влизащи и за излизащи. Отвън патрулираха трима души, въоръжени с автомати. Пътят се пазеше от метални шипове, приличащи на зъбите на динозавър — при вдигането на бариерата те изчезваха.

— Ще искат паспортите ни — каза Хелена. — Не са подпечатани, така че остави приказките на мен. — Представи си как ще мине всичко. — Много е важно да изберем подходящия момент.

— Съжалявам, Хелена — успя да каже Уилсън.

— Млъквай! Ще ти помогна да стигнеш до Стоунхендж, само си затваряй устата.

Хелена пое дълбоко дъх. Две коли със запалени фарове приближиха изхода и Хелена ги изпревари. Дъждът заваля още по-силно и чистачките автоматично заработиха по-бързо. Поршето спря пред бариерата първо, а другите коли се наредиха зад него.

Дежурният, с тъмнозелена мушама с качулка, се приближи до прозореца, като се мъчеше да скрие формулярите от дъжда. Автоматът бе преметнат на гърба му. Хелена му подаде двата американски паспорта. Дежурният прегледа бързо снимките и надникна в купето.

Хелена му се усмихна широко.

— Нямате печати. — На дежурния явно не му харесваше да кисне на дъжда. — Не сте ли минали през митницата? Документите на колата, ако обичате.

Хелена го погледна изненадано.

— О, не! Казаха ми да карам направо насам! — И му подаде още документи.

Дежурният свери талона на автомобила с паспорта — колата определено бе нейна. После посочи към Северния терминал.

— Не мога да ви пусна без печат, госпожо. Първо трябва да минете през митницата. — И й върна документите.

Хелена се опита да се направи на смутена, което бе почти невъзможно, и превключи на задна. Задните светлини се включиха, но зад поршето вече чакаха поне три коли. Очертаваше се сериозно задръстване.

Дежурният й махна с ръка.

— Излезте и се върнете от другата страна, госпожо. — И й посочи входа. — Продължете направо към митницата. После елате пак.

Всичко вървеше точно по план. Бариерата се вдигна и Хелена спокойно превключи на скорост… след което настъпи газта до дупка. Двигателят изрева и четирите колела се завъртяха на мократа настилка. Поршето полетя напред, спусна се по рампата, зави наляво и излезе на пътя.

Дежурният се втурна да ги гони, но колата вече беше изчезнала.

Хелена изглеждаше развеселена.

— Защо имам усещането, че се забавляваш? — попита Уилсън, притиснат към облегалката от ускорението. Колата бързо намали скорост и рязко зави надясно. Сърцето му се качи в гърлото. — Винаги ли караш така?

Точно в момента на Хелена изобщо не й пукаше какво си мисли Уилсън. С два пъти по-висока скорост от допустимата се понесоха към магистрала M25. Изневиделица от една странична улица изскочи полицейска кола и се впусна да ги преследва с включени светлини. Хелена намали и прецени как най-добре да мине през задръстването на кръстовището. И дума не можеше да става да спрат. Хванала съвсем небрежно волана, Хелена мина в насрещното движение и полетя на зигзаг между носещите се срещу тях автомобили.

— Случвало ми се е да нарушавам правилника — призна тя.

Почти вцепенен от ужас, Уилсън гледаше как избегнаха безброй сблъсъци, завиха с поднасяне и се понесоха с рев по рампата към магистралата. Бърз поглед назад показа, че полицейската кола е изчезнала.

Хелена се усмихна.

— Страхотна маневра, а?

— Не знам — отвърна Уилсън. — Бях стиснал очи през цялото време.

Вече се носеха с повече от 200 км/ч по магистралата и задминаваха останалите коли, сякаш бяха спрели.

— Имаме два часа път до Стоунхендж — каза Хелена. — С тази кола можем да надминем всеки, ако се налага.

Уилсън се обърна към нея и се загледа в профила й.

— Изумителна си.

— Де да беше така.

— Държа се толкова… уверено.

— Имаш предвид пълното ми незачитане на човешкия живот ли?

— Много добре знаеш, че нямам предвид това.

— Тогава какво? — малко раздразнено попита тя.

— Просто съм ти благодарен, това е — каза Уилсън малко смутено.

Лицето на Висблат изникна в ума на Хелена и зъбите й изскърцаха като ръждива стомана.

— Трябваше да застрелям онова копеле, когато имах възможност!

— Защо продължаваш да повдигаш този въпрос?

— Защото ме преследват демони! — извика тя. — Затова!

Уилсън беше поразен от избухването й.

— Това пък какво означава?

— Попадала съм в същата ситуация и преди — тихо каза тя. — Преди много години… и се заклех никога повече да не се случва.

Уилсън постави ръка на тила й, за да я успокои. Хелена се опита да се освободи, но той не помръдна. Честно казано, тя желаеше допира му — това бе единствената причина да не спре колата и да не излезе навън.

— Кажи ми какво е станало — помоли той.

Последва дълга пауза.

— Бях на седемнайсет — най-сетне каза тя.

— И?

— С майка ми отидохме на постановка в центъра на Хюстън. „Клетниците“. Много уместно. — Хелена караше поршето по магистралата, загледана право напред. — Странно, не си спомням много от представлението.

Уилсън слушаше, без да се обажда.

— Постъпихме толкова тъпо — рече тя. — Лимузината трябваше да ни вземе малко след единайсет. Тръгнахме към задния изход, за да избегнем тълпата, и се озовахме в една тясна уличка. — Спомените от онази нощ изпълниха съзнанието й. Сякаш отново се беше озовала там. — Приближиха ни някакви мъже. Взех ги просто за пияници. Започнаха да ни тормозят. — Побиха я тръпки и изведнъж й стана трудно да говори. — Не знам как точно се случи, но чантата на майка ми изведнъж се отвори и пистолетът й полетя във въздуха. Падна в краката ми. Още го виждам върху бетона.

Картината с 9-милиметровия „Рюгер“ я преследваше непрекъснато от дванайсет години.

— Вдигнах го — заговори тя малко по-бързо. — Можех да я спася… — Вдигна ръка към предното стъкло, все едно държеше оръжието в момента. Поршето бързо започна да намалява скорост. — Опитах да дръпна спусъка…

Превключи скоростта и отново ускори.

— Изпаднах в паника — гневно рече тя. За момент лицето й бе напълно безизразно. — Майка ми ми изкрещя да бягам. Още чувам гласа й. — Чертите й се изкривиха от мъка. — Опитах се да дръпна спусъка, но пистолетът не стреля. — Очите й се напълниха със сълзи и гласът й премина в шепот. — Такава глупачка бях! Пистолетът не стреля, защото предпазителят бе спуснат.

Сърцето на Уилсън туптеше в унисон с нейното. Той започна да масажира леко гърба й. Сълзите преляха и потекоха по бузите й.

— Спасих се, защото имах оръжие. Но не и майка ми. Откриха я на следващия ден. Онези мъже я бяха изнасилили и убили.

Толкова много неща около Хелена изведнъж се изясниха. Сякаш огромната мъгла от информация, която имаше за нея, изведнъж придоби форма. Оръжията, необходимостта през цялото време да държи нещата под контрол — всичко това намери обяснението си. Уилсън я погледна и тя отвърна на погледа му. Състраданието, което изпитваше към нея, засили още повече решимостта му да оправи честотата на Шуман. В насълзените й очи се четеше безпомощност — слабост, която Уилсън не беше виждал досега. Никога нямаше да забрави този момент — начина, по който го гледаше, силата на емоциите й… проливния дъжд… мрачната провинция, летяща покрай тях.

Уилсън бръкна в джоба си и извади египетската монета, която бе изиграла такава важна роля в живота му. Тя беше връзката между миналото и бъдещето. Съдбата. Той потърка вдлъбнатината с пръст.

— Хелена, искам да вземеш това.

Без да откъсва очи от пътя, тя сякаш разбра значението на момента. Уилсън й обясни как монетата е била у него в бъдещето и каква роля е изиграла за решението му да се подложи на омега — програмирането.

— Тази монета — каза той — е моята монета на съдбата. Тя доказва, че твоето и моето бъдеще са свързани по някакъв начин. Ако ти я дам, двамата с теб ще бъдем свързани. — Замълча. — Тази монета е донякъде причина да съм тук и ми се иска да мисля, че ти също си част от тази причина. — Постави монетата в дланта й и сви пръстите й около нея.

„Свързани не е достатъчно — помисли си Хелена. — Защо трябва да си отидеш?“

— Нищо не е случайно — каза Уилсън сякаш в отговор на въпроса й. — Това е съдба. И за протокола, страшно съм развълнуван, че ти си част от съдбата ми.

Хелена излезе от магистрала М25 и продължи по M3. Дъждът шибаше безмилостно предното стъкло. Небето се смрачи още повече. Двайсетина минути не казаха нито дума. През цялото време Уилсън така и не свали ръката си от тила й.